раждат ли се, умират ли, карат ли се, мечтаят ли? Гледаш го града, свети с милиони очи срещу тебе и ти се опитваш да прочетеш чувствата на тия очи, да ги разприказваш, нещо от тях да узнаеш за хората, които се крият отдире им… Изобщо, гледането на хората отвисоко, отгоре, е стар човешки мерак. Трънчанинът Генади Милованов казваше, че не може да гледа на хората по земята, освен от недостроен комин. Затова кой какво прави, той строи комини. И отгоре ни гледа как ние, хорицата, щъкаме долу, как всеки от нас си бута количката — едни насам, други нататък, как един си бръкнал в джобовете, лапнал си цигарата и ходи като изтървана гемия — иде донякъде, върне се, бръкне си в носа, почопли го, тръгне на друга страна. Пак иде донъкъде, пак срещне някого, извади ръка от джоба си, подаде я. Оня я поеме, подържи я малко, над главите им се вие дим от цигара, върви димът нагоре, накъм бай Генади, но на определена височина излезе вятър, попилее дима и той не може да стигне до носа на трънчанина. Ония долу постоят, постоят, па току пак тръгнат — кой с ръце в джобовете, кой с ръце на кръста. Щото има хора и тъй се раждат: едни с ръце за телефон или писалка, която знае да пише „да“ или „не“, или с ръце на кръста, което ще рече — късметлии хора, опекли си питката още в родилния дом. Зд такива винаги има бройка, стане ли дума за работа, те тъй се раждат — с бройката си. За такива винаги има и карта за почивка, стане ли август, винаги има място в делегация, стане ли дума за командировка в чужбина. Тия тъй си ходят по земята — с командировъчното в малкото джобче. Гледа бай Генади отгоре на народа, който си тика количката, както е рекла циганката, па току хване мистрията и пак емне комина. Щото, неговата трънска циганка тъй е рекла, когато се е родил — за тогова комъндировъчно и писалка няма, за тогова има само мистрия и комин. И бай Генади си е доволен от своята циганка. Строи си горе на високото и си гледа хората, които, както казахме, щъкат долу ситни, малечки, дребосък, а той е нависоко, между земята и господа.
На много нашенци тъй им се иска да са по-близо до небето и господа и те мило и драго дават да могат да му пипнат мантията, чепика му да лъснат, с хладка вода да му полеят, ако рече да се измие. Така и на по-горния му е хубаво, и на оня, дето се навърта около него. Да не говорим пък на такива хора колко хубаво им става, когато си помислят, че техният нос е кацнал толкова нависоко. Ония, малечките отдолу, и пръчка да вземат, и в някоя курешка да й пободат върха или в нещо по-рядко, оставено от някоя крава, преяла люцерна — все не могат и не могат да им стигнат носа. Много хора познавам с такъв нос. Гледаш го — нищо и никакво, дето се вика, да не плюеш отгоре му, ама като се родило с бройка, ама като се покатерило малко нагоре, като е станало я партиен секретар, я малко нещо на бюро седнало, я през телевизията минало и на служебна кола се настанило. Стърчи му носът, гледа отгоре, от високото наперено, надменно — не говежда работа да ти се поиска за клечката да намериш ами и някоя още по-миризлива… Ала едно е да ти се иска да стигнеш с въпросната клечка носа му. Такъв нос не се стига, такъв нос се сваля. Много такъв нос съм видял, който с нищо не се стига, докато не го свалят долу, близко до земята. Това пък е най-увесеният нос, който съм виждал. И бай Генади Милованов е виждал и всички ние сме виждали. Ала за какво ти е вече такъв увесен нос, освен да го заобиколиш, като го срещнеш. Че на всичко отгоре да си речеш — Абе, такъв ли му бил носът, само дето толкова много го виреше? Че той бил нищо и никакъв нос. И косми има по него, и брадавици, и мръсно по края. Пък аз какво си мислех толкова, докато го гледах отдолу, от ниското!
Затова има хора правят-струват: и купуват и продават съвест, и гръб чупят — по-нагоре да са, ако може най-горе да са, щото там и носът, и душата, ако ще и нищо да не струват, тия отдолу не ги виждат.
Затова, както се знае от опит, дорде можеш, дорде ти дават, дръж горе, високото. И оттам гледай. Гледката отгоре е най-хубава… И ти най-хубав оттам изглеждаш…
Много наши саморасли величия „слуги на народа“ не само тъй гледат на хората, ами тъй се и грижат за тях — отгоре, отвисоко, анблок, и на едро, както се купува и продава стока. А човекът е конкретен — ето го онзи японец, дето ситни крачка долу, почти като в дъно под мене: той иска да бъде забелязван не като статистическа бройка, а като човек… Ала и в Япония, както и в България, най-трудно се забелязва човекът. Човекът е наистина статистическа бройка, бройлерче, от голямата и силна люпилня за електросметачна техника, за дисциплина, за ред.
Човекът-бройлер и момичето-бройлерка, стоящи на масата до мене, нещо се разбраха. Или не се разбраха. Защото се заприготвяха за ставане. Нямам никаква възможност повече да удовлетворя своето любопитство — ще стане ли от тях една статистическа семейна единица, която ще произведе в следващите няколко години три-четири япончета, или няма. Единствените ми аргументи са моите европейски представи за това как стават от маса и как излизат от кафене хора, които ей сега ще отидат в кметството и ще се подпишат, или оттук ще свърнат в първия хотел за любов… Така, както станаха, така както аз си ги представям тия работи, така както пребърка джобовете си момчето, за да плати сметката — мисля си, че не тръгват към хотел, където се прави любов, нито към брачната зала, където ще им изсвирят Меиделсоновия марш. Машината май е сбъркала… Ама може и аз да бъркам. В Япония има доста работи, които едно изглеждат, друго значат…
Младите се изгубват от погледа ми, люлеещата врата ги скрива — неуверени, разколебани, нещо объркани… Една двойка повече, ненамерила късмета си, нищо не значи. Още повече, както вече казах, човекът тук се губи в общите грижи на държавата.
В нашите източни европейски страни както и у нас страшно много труд и усилия хвърляме да постигнем няколко най-общи и важни идеологически цели, които могат да бъдат формулирани примерно така:
— всичко за човека, за неговото благо и щастие;
— личността се реализира както чрез своите индивидуални постижения, тъй и чрез постиженията на своя колектив;
— колективът е мястото, където човек се развива и обогатява своите добродетели — чувството на колективизъм е чувство на държавнически усет, на отношение към обществото. Съвсем отделен въпрос е колко малко сме постигнали в това отношение.
Колкото и да е странно, последните две задачи в Япония са вече решени. Чрез тях Япония по своему се опитва да реши и първата задача — за човека. Ала пак повтарям — не като индивидуалност, която да е, както ние казваме, „хармонична, всестранно развита, духовно пълноценна“, а като част от колектива. Точно такава част, каквато му трябва на колектива, за да функционира, но не като личност — хармонична, всестранна, отговорна за всичко, а именно като колектив… В тая проста, малка на пръв поглед разлика се крият много непонятни за нас представи за добро и лошо, за умно и глупаво, за разумно и неразумно, които объркват и нашата мярка за Япония. Те често вземат шапката и я обуват вместо обувката, и обувката слагат вместо шапка и ни довеждат най-често да казваме: — Абе, Япония ли? Азия е това, недостъпна за европееца е нейната психика.
И което е вярно, вярно е — за нашата доста индивидуалистична, европейска психика, не говоря само за грубия индивидуализъм, Япония е наистина странна, непонятна, скрита зад маската и кимоното така, че ние трудно, а и най-често никак — не успяваме да надникнем…
Кой например е формирал това държавническо чувство у японеца? Откъде иде то, откога? Как е станало възможно той да е готов всеки момент да се откаже от себе си, текме да си удари, да подчини своя интерес на държавния, на общия, да се бодне с игла, под ноктите си да човърка, с чекийка да се кълца парче по парче за държавата н фирмата, в която работи, в огън да е готов да нзгори, ако топлината на немощното му тяло ще стопли фирмата…
Мисля, че вероятната причина трябва да се търси в няколко посоки. Една от тях е историята… Япония е древна страна. Не по-древна, разбира се, от Китай, ала и с не по-малки амбиции от него — и тя да пободе своето знаме на най-високата точка нз земята. Ние имаме по-малко доказателства за тази скрита азиатска амбиция, ала доста категорични. Нека оставим на историците феодалните времена на Япония, да вземем нейното развитие през последните 50–100 години, тогава, когато за пръв път Япония усети и силата си, и ужаса на поражението. Япония влезе във II-та световна война с вече изградено чувство за държавност, японецът — с вече определено чувство за принадлежност към своята държава. Религията, изглежда, беше направила тези чувства да са силни, ала те не бяха достатъчно укрепнали, след като Япония преживя с изключителен ужас и драматизъм своето поражение във войната. Колко японски офицери се самоубиха, правейки си прочутото японско харакири. Някой да знае друга армия, друг народ, друго офицерство, което
