казвам — за нас е много интересно всичко това, което правите във вашата страна. — Той пак ме поглежда и пак се усмихва. — Поради което — казвам — за нас е много интересно да разговаряме с вас.
Още един цол се добави в усмивката, но не повече. И аз тъй и не разбрах моята стратегма, както би казал Захари Стоянов, хвана ли ред или не! За всеки случай Кането каза:
— Ме, уи! ме уи! — Което ме окуражава и аз продължавам по въпросника си.
— Та — казвам, — най-после, след всички тия митарства, ето ви най-после инженер във фирмата „Хонда“. Много ли е, малко ли е това да започнеш работа като инженер в такава фирма? — И веднага се изругавам, дето не го домислих този въпрос. Че тебе, цървуланко неден, довчерашен пастир или чукач на щайги, с триста зора и с триста мерака на майка и татко, на баба и дядо, на вуйчо и стрина, инженер от рода си и те да отгледат, ако вземат та те накипрят в завод „Електроника“, електрониката на България да ръководиш — че тебе лошо ли ще ти е, че от тебе по-голям има ли?
— Назначаването на работа — казва Кането — е още нищо. Или почти нищо. Истинското обучение започва, когато започнеш работа и то продължава до края на твоята кариера. Формите — казва Кането — са много и различни. Някои от тях идват естествено. Работодателят въвежда, да речем, производството на нов детайл. Първо се обучават работниците, инженерите и специалистите по всички новости, свързани с това производство, така че когато то започне, да не се губи тепърва време за овладяването му, а веднага, както се казва, да тръгне с пълна пара. — Кането продължава: — Това е едно, то е много важно, но има и второ. То е, че работниците не оказват никаква съпротива на нововъведението, защото то вече няма да ги измъчва, те го познават и приемат радушно. Освен това обучението у нас е непрекъснато. Всеки млад работник или специалист има свой настойник, за когото практически тайни в занаята няма. Това настойничество е доброволно, защото всеки майстор, стигнал вече четиридесетте, поема един млад човек. Той гарантира за него, следи го, помага му, знае дори най-подробно интимния му живот. Той въвежда младия човек в по-реномираните барове, казва му как да пие, как да се държи, кога да си тръгва. Той е, който в голяма степен решава трябва ли да бъде преместен на друга работа, той е, който пръв дава сигнал и преценява това ли е мястото, за което е роден младият човек, той е, който тръби тревога за душевни промени в този млад (до трийсет години) човек. А следователно, той е и негов изповедник. Всеки младеж има нужда от такъв учител-изповедник…
Кането сан продължава разказа си, а аз мръдвам мислено встрани и дотърчавам до един наш завод, където също тъй развиваме подобно наставничество, и си мисля дали тези възрастни, знаещи, омъдрели наши хора, са станали в пълния смисъл на думата изповедници. Какво по-хубаво и полезно от това да имаш в колектива си не само хора, които да ти завиждат, но и един добър човек, с име, с приказка, гръб да имаш и олтар, пред който от време на време да се изправяш…
За някои хора на олтарите в църквите може би им мина времето, но нуждата от олтар у човека остава. Колко престъпници, колко отчаяния, колко нещастия и драми биха могли да бъдат спасени, ако намерим с какво да заместим вмирисаната на мръвки и лучец, както пак ще каже Захари Стоянов — попска десница, с друг олтар, с друга икона, пред която човек да може да се изповяда — човешки, искрено, без страх, че утре за тая изповед ще го изстъпят на едно събрание да се черви и да си опипва гащите, или ще му одрусат някое наказание, та и прадядо си ще напопържа защо е отворил уста да сподели болката си… Не можа цяла една идеология, да свърши работата на един олтар. Човекът е конкретен — един попийва, друг помръдва на жена си, трети я побийва, друг попипва джоба на комшията — на всеки човек му трябва конкретен олтар. И олтар сигурен, честен, добронамерен…
Не зная става ли за такава работа комсомолския или партийния секретар, всеки председател на профкомитет или всеки началник-смяна?
Връщам се при Кането сан и го поглеждам да видя разбрал ли е, че за малко си ходих в България. Ала какво можеш да разбереш от едни японски очи. Те не са прозорци, те са…
— Добре — казвам, — Кането, какво учат майсторите, които всичко вече знаят?
— Този въпрос — казва Кането, — чужденците много го обичат. Знаете ли, ние сме страна на традициите и се мъчим да ги използуваме навсякъде, където могат да са полезни. Самураите — продължава Кането — са управлявали Япония 300 години. Те са умеели да вършат съвършено две работи — да си служат със сабята и да калиграфисват. И двете умения, за да ги владееш, искат цял живот да се упражняваш. Спреш ли, умението бързо се губи. Не случайно някогашните най-големи майстори в изобразителното изкуство всеки ден са прекарвали от 4 до 6 часа в копиране — то е било за сигурност, за съвършенство на ръката. Когато се смени нивото, сменят се и формите на обучение и поддържащите „тренировки“, за да си във форма. Един млад инженер участвува задължително в сесиите за обучение на всички млади кадри, независимо какви са те — инженери, счетоводители или търговци. Това, заедно с пряката му самоподготовка под контрола н ръководството на настойника, увеличава неговия хоризонт и култура. Като стане началник, той вече участвува във форми на обученията, които често имат дискусионен характер и се провеждат най-малко два пъти седмично (всичко това след работа).
Слушам Кането, слушам го и усещам как тая японска система на обучение и опекунство обира около мене луфтовете, усещам как хастарът на сакото ми започва да се каменява, да се превръща в ризница, в която за мене няма въздух и която отвсякъде ме убива. Бедният симпатичен японец! Той дори не усеща, че е вкаран в такава решетка, от която няма отърване. Добре е само, дето той и сега, и в миналото не е знаел, че извън тая решетка има и друг живот, и не иска да излезе извън нея. И всяко замахване с оня дресировъчен камшик на него му изглежда като погалване, като предупреждение за опасности, които ще го връхлетят, ако той не учести още повече движението си, ако не стане още по-покорен и старателен. И той щастливо се усмихва на камшика, и му благодари със своята предана усмивка за това, че е изплющял и го е предпазил от беди!
— През всичките тези етапи едно качество стои над всички. — Кането замълчава, поглежда ме, додава: — Това е, което за вас, европейците, си остава може би непонятно. Най-много точки получава не онзи, който най-добре, най-бързо и най-интелигентно се справя с работата си, а онзи, който най-добре общува с колегите си, който е най-любезен, който създава най-добра атмосфера около себе си… Ние, японците, сме убедени, че където има добра атмосфера, там всичко е наред… Безспорно талантът, умението във всички случаи донасят добри точки и те се вписват в картона на работещия. Но това, че някой от нас е конфликтен, че е създал лоша атмосфера, ще му донесе повече отрицателни точки. В края на краищата точките се сумират и той нищо няма да спечели.
— А ако кажем, работникът, инженерът или счетоводителят е конфликтен човек, но е безспорно способен, даже талантлив и направи рационализация — тогава какво става с точките?
— За една голяма рационализация се дават морални премии. У нас има много голям интерес към рационализациите, но те не носят голяма материална полза. Добрите точки са повече ценни, защото те ти позволяват малко по-рано от другите да преминеш в по-горна степен, да бъдеш повишен в ранг, което вече носи и повишение иа заплатата… Ала това изпреварване на колегите ти не е голямо — то е просто стимул за труд и старание, не повече. То става с оценката и съгласието на всички и пред очите на всички. В резултат на което на всеки 15 години се получава, при нормални условия на развитие, удвояване на заплатата.
— Не прекалявам ли с въпросите си, Кането сан?…
— Не — отвръща ми Кането. Зная, че и да го уморя от въпроси, той няма да признае. Няма да е японец, ако признае своята слабост…
— Кой и как решава, например вие, Кането сан, да станете ръководител секция?…
— Тая наша точкова система е сложна. Целият конструкторски отдел, както виждате, работи в една зала. Разделени сме на секции, всяка секция си има своя вътрешна йерархия. Аз работя пред очите на своите другари от секцията. Като си тръгнем, имаме картони. Даже сега моят картон е обърнат — Кането става и ме повежда по коридора, за да ми покаже своя картон — той наистина е обърнат и червени магнитни линии сигнализират в машината, че в момента Кането не работи. — Всички мои колеги, които са някъде и картонът им е на червено, не работят. Зеленият цвят значи, че са тука. Като излезеш, примерно за кафе, за тоалет — обръщаш си картона. Работното време намалява. Върнеш се, включиш го… Чрез тия картони — казва Кането — ние си даваме един на друг оценка по няколко показателя: — настроение, усърдност, фантазия, прилежност, дисциплинираност, уважение към другарите… Всеки ден правим така. Пишем своето мнение и за началника по същите почти показатели… В края на месеца точките се сумират, и ако си изостанал — това означава в едни случаи бележка, в други — задържане на заплатата, ако не
