пийне повечко вечерта, виждам, че и вие, японците, не сте пълни въздържатели, каквито, да речем, ги има у нас в движението за трезвеност… Ще го уволните ли?…
— Не от първия ден… Само ще си получи лошите точки. Но ако повтори, лошите точки се увеличават двойно затова, че е второ закъснение… Така, докато се събере онази сума от лоши точки, която препраща на по-нископлатена работа и от която, вече казахме — трудно става връщането обратно…
Слушам за тези японски точки, за тия страшни клещи и ми става студено. Даже трябва да съм потръпнал, щото Кането ме пита какво ми има.
— Нищо ми няма — казвам. — Мисля си, Кането, за страшната захапка на кашите закони…
— Защо страшна? — искрено учуден пита Кането. — Трудът го изисква, това е толкова нормално…
Става ли ви ясно сега защо Япония има дисциплина. Те са свикнали, за тях това е божествен ред, другото, изключенията — са провинения, те трябва да се наказват…
— Да приемем — казвам, — че закъснеят двама души от работниците на конвейера. Или изобщо не дойдат на работа. Не са се напили, не са изпуснали метрото или влака си, а просто са болни. Нали и вие в Япония също се разболявате?…
— Ме, уи2… — казва Кането. — На тяхното място слизат хора от администрацията. Нали ви казах, че всеки — от портиера до президента — минава през всички степени на конвейера, когато дойде във фирмата на работа, и всеки може да работи навсякъде…
— Но, да речем, грипната епидемия се разрасне. Конвейерът ще спре ли?
— Няма. Ако трябва, ще слезне цялата администрация.
— Ако и тя се разболее и не стигат работниците?…
— Ще слезнат всички инженери — и той се обръща наоколо…
— Ако и те не стигат, да речем?… — очаквам при цялата си любезност Кането да ми зашлеви плесница. Толкова натрапчиви са въпросите ми. Ала той е сериозен като японец, когато говори за работа.
— Тогава ще слезне президентския съвет…
— Ако и той не стигне?
— Ако и последният човек застане на конвейера, тоест, самият президент, и пак хората не стигат, тогава може да се наложи спирането на конвейера.
— Това случвало ли се е?
— Само веднъж в цялата история на фирмата.
Кането ми разказа как станало това. Имало земетресение. Пътищата били задръстени, резервните части от заводите, с които е кооперирана фирмата, не можели да пристигнат по-рано от два дни… А в завода резервни части се държат само за един ден…
Тук, както и друг път, е ставало дума — ако имах навика да нося шапка, и с тая шапка да седя до тоя мил и любезен японски събеседник, тя щеше да падне. Или, чанта да речем, ако имах в ръцете си, щях да я изтърва. Ние се запасяваме за цяла година, за две напред и пак заводите ни спират през час, през два, а тия веселяци си играят на един ден!
Неотдавна ходих в едно наше АПК. Председателят ни разведе да ни покаже новостите. Истина е, че те не бяха малко. Новости, които стават за уводни статии, за снимка на първа страница на всеки вестник. Затова и бяхме поканени именно в това АПК. Добър, бих казал, интелигентен председател имаше това АПК. И право имаше да попипва шкембенцето си, и да държи върху него скръстени ръцете си, и да върти един около друг палците си, докато ни разправяше за трудовите и социалните успехи на АПК-то. А в най-голям кеф изпадна, когато ни заведе в склада за резервни часги. Да ви кажа, склад ми се вижда малка, хилава думичка. Не в склад, а в хангар за готова продукция на три големи завода ни въведе човекът.
— От пиле мляко имаме — рече той, — и превъртя палци. — Що връзки съм изръшкал, що подкупи съм дал, колко агне е заклано, докато ги събера тия колянови валове, тия предни и задни мостове, тия лагери и бутала. За десет години напред запаси имам. — И той разплете палците си и погали с ръка един омаслен преден мост за „Беларус“. — Има — рече — и за волгата, и не за една, ами за три ще стигнат, и за москвичите на механизаторите има. Де е да ти кротува под сушина — рече той, — посегнеш с ръка, вземеш. Де е да го търсиш тук-там и да те препращат от началник на началник като бутилка миризлива гроздова.
А тоя Кането взел да ми разправя за резервни части за един ден!
— Как така за един ден? — питам. — Ами ако камионите ви не дойдат, ако другата фирма — нещо закъса, вие също ли ще трябва да закъсате?…
Киросава преведе, че бил казал:
— Ама това е абсурдно! О, това е невъзможно! Никоя фирма, освен при екстрени, свръхненормални обстоятелства, няма да си позволи това!
Няма да се карам с Кането. Не му вярвам чак дотам да са припилили договорите и сметките си — пътища са това, камиони са това, влакове, че и хора живи са това, пък били те и японци — де ще ти излезе на тебе всеки път чак тъй точно сметката… Готов съм да махна с ръка на увлеченията на Кането, ала той не маха, той не спира. Даже вика ту „Ме, уи“, ту „О, йе, е“, което ме кара да се усъмня: не му ли стана нещо на тоя човек, или пък на мене ми стана нещо, което се предаде и на него?… Защото, вместо да спре пропагандната си реч, той продължи… При това, запасите за един ден били само за някои от частите, с които работи фирмата. Другите части били с норматив за запас от няколко часа до един час…
Виждам, че Кането отиде, та се не видя. Той за какво ме взе наистина!… Ние, българите, когато ще будалкаме някого, я с око му смигнем, я лека гримаса направим зад гърба му, я ще се окашляме. А този няма ни гримаса, ни око, ни кашлица…
Японска маска. Прави били хората като говорят за нея… Сериозен, точен, че по едно време пипна една сметачна линийка да ми обясни, например, колко време е трябвало, за да се пренесе дотук един лагер, най-обикновен лагер за едното колело на хондата — от триста километра разстояние, където било предприятието за лагери, дотук… Това, което чувам, наистина ме смълчава. Дълго още ще мълча. Моят домакин ме поглежда, усмихва се, като че ли не сме завършили един дълъг и труден разговор, а сега сядаме, и преди да седнем, тряба да си кажем колко много ни е приятна тази среща… Ставам… Благодаря… Той ме изпраща… Казвам му, че чувствувам неудобство, загдето съм му отнел толкова време, макар че искрено му благодаря за ясните и много точни отговори…
— Кането сан, може ли довечера да ви поканя на саке?
Кането се усмихва. Не може, довечера. Изключено е. Колко пъти само употреби тази дума Кането… Не смея и да попитам защо — Киросава помага, както винаги, когато потрябва помощ: — Кането сан трябва днес да доработи това, което пропусна в интересния си разговор с вас…
Така, значи, Кането… Убих ти деня, убих ти и вечерта… Моля Киросава да предаде по съответния японски начин поканата ми за утре вечер. Киросава дълго обяснява. После ми предава отговора. Утре Кането сан ще стане по-рано, ще намали времето за обеда, ще изпълни нормата си и ако неговият шеф не се зъдържи по-късно от седем, ще бъде на уреченото място точно в седем и трийсет. Ако шефът му се задържи, ще телефонира…
Защо, викам си, ще зависи от шефа си. Нали си има задължения, изпълнява си ги и идва при мен да си пием сакето. Ние, мисля си, още по пладне ще го вържем, ако имаме такава покана. И шефа ще вържем — я че в къщи има болен, я роднина че трябва да посрещаме на летището, я че в министерството са ни извикали. Една моя позната от категорията на Кането всеки следобед е в „министерството“. По този начин и шефът й има уважението, че връзките й са сериозни, а и тя си освобождава следобеда. Следобедът е много хубаво време в магазин да влезеш, да видиш как върви търговията, какво ново са пуснали, и за „Кристал“ остава за по едно кафе, а има хора, на които и за любов не им пречи. Макар че видиш ли мъж сутрин или следобед по любов да ходи — тури му кръста, не е човек това. Следобедът става и до вилата си да прескочиш, ако е по-наблизко, и стрък домат да боднеш, леха да прекопаеш. Да не говорим пък, че в следобедното работно време грешка няма да си напазаруваш месо, марули, репички за вечерта. Важното е да си носиш една малка, тънка найлонова мрежичка, която заема място в джоба ти колкото една носна кърпа. Гледаш го, върви по улицата мъж на години, в костюм и вратовръзка, важно стъпя — ще кажеш, главата си отрязвам, че този не е по-долу от началник-отдел. Току свърне в някой магазин и извади мрежичката. Че да видиш пазарлък, че да видиш разбиране от марули и магданоз…
А моят Кането пак щял да чака шефа си. Ако той, ако онзи… Много учудено гледам преводача, като ми ги казва тия работи. И той много учудено ме гледа за това, че толкова съм учуден. Най-после Киросава
