продължиш да набираш минимума от точки, ще последва задържане в длъжност, което вече е много лошо… Ако задържането на пояса под минимума продължи, следва понижение, което е още по-лошо. След две такива понижавания следва превеждане в друга, по-нискокачествена работа, от което по-страшно е вече освобождаването…
— И това е краят?…
— Това е началото на края… Защото, ако те освободят от такава високопоставена фирма като нашата, може да отидеш в друга, по-второстепенна, но вече с по-ниска заплата, и с никакви шансове да постигнеш това, което си бил… И след като си загубил вече всички привилегии, оттам вече има само надолу…
— Това, ако позволите, Кането сан, ми се вижда много жестоко…
— Това за нас е единственият справедлив изход…
— А ако вашият шеф не ви обича, просто не сте му симпатичен и всяка вечер пуска черни, или, както вие казвате, лоши точки за вас?…
— Това е невъзможно!…
— Защо? Това е толкова човешко — казвам.
— Невъзможно! — Кането сан дори не се усмихва. Моят въпрос изглежда е прекалено необичаен… — Нали — продължава той — всеки от нас има сумарната оценка на другарите си. Ако тя се разминава с тая на началника на групата, значи той сам не е достатъчно компетентен да дава оценка, което веднага носи лоши точки на самия него. Той не е заинтересован да бъде необективен… Това забавя и неговото развитие. Това забавя неговото повишение, това в крайна сметка води до задържане на заплатата му. Не — Кането сан пак ме поглежда, — това наистина не е възможно. Такова нещо на никого не може да мине през ума…
— Кането, мили, а кой оценява началника ви?… — продължавам аз своята безмилостна анкета.
— От една страна, ние — неговите подчинени. А още — другите завеждащ секции. От трета — неговите началници.
— И тъй, докога и докъде?…
— Тъй — казва той, — до президента на фирмата. Той е подложен на същите рискове и на същата система на оценка, както и ние. Несменяем е само основателят на фирмата и неговите наследници…
За всичко това Кането говори много сериозно. Аз го слушам много недоумяващо. Той отпива от изстиващото кафе. Киросава мълчи. Киросава е свършил добре работата си и е доволен. Всеки японец, който е свършил добре работата си, е доволен. Това е един от малкото показатели, по които японците си приличат с останалия свят.
— Ако вие, Кането сан сте изумително способен човек, какъвто наистина мисля, че сте?… — спирам и поглеждам Кането.
Кането не е поласкан. В Япония тия думи: изумително, изключително и т.н., когато се отнасят до отделния човек, нямат, както се вижда, никаква особена стойност. Той просто чака да продължа въпроса си.
— Ако вие — казвам — все пак сте много талантлив, а аз — представете си, съм президент на конкурентната ваша фирма, познавам ви, зная какво можете и на мен ми трябва именно такъв човек като вас за главен инженер…
Кането сан кима.
— И ето, аз ви предлагам да напуснете фирмата, в която работите като един от стоте, да речем инженери-конструктори, за да дойдете при мене като един от тримата главни инженери…
— Вие няма да го направите, вие никога няма да ме поискате — лицето му се изчервява.
— Как няма да го направя, като съм заинтересован?…
— Няма — колкото меко, толкова и категорично повтаря Кането. — Вие не сте заинтересован…
— Не ви разбирам — кой не е заинтересован и къде по тая наша, превърнала се в сметачна машинка земя, кой, викам, не е заинтересован да вземе за главен инженер един наистина способен човек? И кой, пак по тая претъпкана със сметачни линийки земя, ще се откаже от петорно или шесторно увеличение на заплатата си и от редови инженер да стане главен инженер?
— Ами — казва Кането, забелязвайки моето пълно недоумение — вие ще се откажете. Да кажем, че настоявате да ме вземете за главен инженер… В момента при вас има вече няколко души, които са постигнали според стажа си, опита си и събраните точки до степента да бъдат назначени за главни инженери. Вие ще им сложите нов човек, който е прескочил степените на йерархията. У нас това не е прието. Това ще ви представи като президент, който не държи на традицията, който не уважава десетилетния труд на хората, с които работи — това в края на краищата ще ви компроментира пред всички, защото аз няма да съм нито по-опитен, нито по-можещ от тия ваши инженери, на които вече е дошъл редът да станат главни инженери, но можете да загубите и сигурно ще загубите всичко, до което сте стигнали. У нас това не се прощава.
Ако бях момиче, щях да си прехапя устните — не само от логиката на неговите разсъждения, но и от яките, непоклатими подпори, с които тая стълбица нагоре е окована… После ще мисля по думите на Кането. Докато не е отворил папката с чертежи, за да ми покаже, че съм прекалил с времето, искам да му задам въпроса от другата страна — той пък защо няма да се съгласи.
— Никой у нас не напуска фирмата, в която работи. Това е белег на лош вкус и на лошо възпитание. Това не се прощава нито от фирмата, която напускаш, нито се цени от фирмата, в която отиваш. Нали щом веднъж си го направил, можеш да го направиш и втори път. Освен това, у нас има неписано златно правило, който напусне фирмата си доброволно, той не може да заеме същия пост в друга фирма. За по-висок да не говорим — това е недопустимо… А най-често той губи всичките си точки, които е натрупал, всичките привилегии, които прилежанието и стажът му са дали, стигат до нулата… Така че това е едно, което никак не е маловажно. Но, има и друго — да речем, че вие сте частна фирма, а аз идвам от държавна. Вие все пак успявате да прескочите тия наши общовалидни закони. Нали тези, които аз ще прередя, никога няма да ми простят. Нали те ще ми дават винаги толкова лоши точки, че просто ще ме смъкнат оттам само след няколко години, нали… — той замълча, — едни такъв прецедент ще развали атмосферата във фирмата… Това ще се разнесе из поделенията на фирмата, това ще означава, че след един прецедент може да последва и втори… Това ще разстрои въобще работата на фирмата и може да я доведе до фалит… Мерките за сигурност и стабилитет са грубо нарушени. Всичко, което е привързало хората о тая именно фирма, ще се разпадне като верижна реакция…
А аз още питам. Виждам се в този свят много отстранен, много външен. Слушам и си давам вид на умен човек. Кой не иска да го вземат за умен — ние, европейците, много си падаме да ни възприемат за хора „по така“, нали живеем в стария континет, нали минаваме за люлка на цивилизацията… А в душата ми е смутно! Дори не зная да питам ли повече, да спра ли дотук, объркан съм, както от страшната логика на всичко това, което чух, така и от почти гениалната простота, с която е построена цялата пирамида по която върви японецът отдолу нагоре…
Не зная ще дойда ли скоро в „Хонда“. По-точно дали изобщо някога пак ше дойда. Не че ми е особено мъчно за тия стотина и двайсет души, напълнили една голяма, осветена колкото от слънце, толкова и от неонови лампи зала — пълна с маси, с шумящ кадастрон и с безшумно движещи се из нея японци, които изобщо не си направиха труда да ме забележат… А тъй като съм нагазил донейде из японските дебри и трудови правилници, след като съм захапал ябълката така, че пломбите ми ще се строшат, защо още малко да не се потопя. Най-много да потъна, да се удавя. Макар че не зная някой българин дотам да се е потопил в изучаването на нещо, че в пряк смисъл да се е удавил.
— Кането сан, вие закъснявате ли някога за работа? Случва ли ви се…
Кането сан пак ме гледа учуден. Ха сега въпрос…
— Ами ако колата ви попадне в „тапа“ — викам, — няма измъкване, а времето, за него нали знаете, тапи няма, то си върви… Какво ще стане — викам, — ако закъснеете?…
— Ние — казва спокойно Кането — сме на плаващо време. Мога да закъснея и с един час. Вън нали затова има картон. Но до вечерта трябва да отработя задължението си. А затова, че съм закъснял, трябва да отработя повече. Разбира се, това в повечето — от един час да речем, което ще съм работил допълнително, ми се заплаща — само че не с такъв процент, както в нормално работно време, а малко по- нисък. Това е, както вие казвате — за наказание. И поради това нямам никакъв интерес да закъснявам…
— Ами на конвейера — питам, — ако си там, как става отработването? Ако един от работниците си
