закон. Когато разбрали вече, че това е закон, то се знае — спрели да го нарушават… В японските затвори попаднали и чужденци. Какво като са чужденци. И дипломати даже са попадали там. Какво като са дипломати.
И все пак, Япония по отношение на чужденците и дипломатите си има своя политика. Ето например сега: япончето е вече до нас, вижда дипломатическия номер на колата. Убеден съм, че то вече знае не само кое посолство обслужва тази кола, не само кого вози тя, но и кога за последен път е спал със жена си. Ала ни спира — с писклив японски език прави своето предупреждение, записва номера на колата, козирува, отдалечава се. Без да се извинява, без да заплашва… Точно като човек, който добре знае докъде са правата му, откъде започват задълженията му…
— Ще те извиня пред посланика — казвам на Киросава.
— В нашата работа това често се случва — отвръща ми Киросава. — Налага се понякога да бързаме наистина. Какво да се прави…
Гледам колите, които настигаме. Ограничението на скоростта е сто. Карат със сто. Ни повече, ни по- малко. Жалко, че не научих на японски как се казва „Законът си е закон“. Мисля, че те много повече имат право на този израз, отколкото милите и палави французи…
Скоро напускаме Токио. Тъй и няма да разбера колко голям е този град. И отгоре, от петдесет и третия етаж го гледах, и от кола, когато излизахме от него, пътуваш, пътуваш — тези тараби отстрани убиват чувството къде си, що си. Когато се оказваме освободени от тези шумозаглушителни капаци, виждам пак град. Малко по-рядко населен, губи се надалече, пилее се и той, но е град. И не питам даже къде сме — навсякъде е Япония…
Напускаме „хай уея“ и ще отидем до океана. А за там дрябва да минем през малко градче. Свиваме за бензин. Малко дете изскача отнякъде и повежда колата — точно къде и как трябва да застанем. Взема ключовете от Киросава, отвинтва капачката. Друг японец бързо чисти стъклата. Трети налива. До нас — мивка. На нея — чиста, лъскава кола, която бавно влиза между въртящите се ресни на барабаните. Недоумявам — колата е съвсем чиста, какво й мият?… Подобно миене на съвършено чиста кола видях и след няколко дни. Защо тука мият съвършено чисти коли?… Такава кола в България ще я сочим с пръст за чистота. Може и за телевизията да я снимаме. Тия тука току мият…
— Мият — отвръща ми шофьорът. — По две причини. И едната, и другата са японски патент. Първо, защото така е прието — чиста, нечиста, колата да се измива поне веднъж дневно. Точно така, както и японецът се къпе поне веднъж дневно… И второ, за да не стои без работа японецът. Или той винаги ще си измисли какво да прави, или винаги ще му измислят. В това отношение Япония е голяма казарма. Те по- добре от нас знаят тая поговорка: „Залудо работи, залудо не стой“. Ето, виж го онзи — и ми показва един японски селянин в малкото си дворче, — мести камъни. Утре може да ги мести обратно… Точно като в казармата. Само че там става с насилие отвън, тука си иде отвътре, от възпитанието. Ще кажеш — ама това е глупост. Глупост е за нас, ама за тях — не. И въобще не се знае дали е глупост…
Уличката е малка, къщичките са ниски и подредени — като в детска градина. Любезни и усмихнати японци се срещат и се покланят един другиму. На нас никой не ни обръща внимание… Между другото, това последното мое изречение, колкото е вярно, толкова и не е. И това го забелязвам за пръв път тука, на тази бензиностанция. Докато оценявам какво представлява една малка квартална японска бензиностанцийка и се възхищавам, че колкото е малка, толкова всичко й е наред — не забелязвам нищо особено. Оглеждам се в стъклените будки, в които са подредени най-важните резервни части, които могат да потрябват на шофьора. Гледам японката, изправена до малката закусвалня за сандвичи. Киросава донася от автомата две кутии кафе и сладолед. Водя разговор с една продавачка на мандарини и я снимам, а тя, без да се сърди като индийците, и без да иска пари за снимката, повече с поглед, отколкото с глас, ме пита дали не се интересувам от мандарините. Нищо друго не се случва. Хората си вършат работата, всеки на мястото си. Като тръгнахме обаче, внезапно се извърнах. Поиска ми се да снимам тази малка бензиностанция, пълна с много живот. Японците — и тези, които виждах вече, и тези, които досега не бях видял, бързо бяха изкочили от местата си, за да могат в гръб добре да ни огледат с поглед, който не бих казал, че е само любопитен. Тъй и не можах да разбера нито този ден, нито после, никога не можах да разбера — мразеха ли японците белия човек, странен ли им беше или… Те така гледаха…
В метрото направих опит. Стоях в средата на един вагон. Оглеждах и аз как изглеждат японците в метро. Един четеше вестник, друг — книга, трети смирено и кротко разглеждаше върховете на обувките си… Всеки си гледаше нанякъде, но никой — към мене. Те не се и интересуваха от моя милост и упорито не искаха да забележат единствения бял в цялото метро. Мо̀ре, ние да видим един японец в наш трамвай! Няма да го оглеждаш ли?… Чак долните му гащички с очи ще съблечем… Мръднах встрани, и в отраженията на стъклото, вече обърнат навън, пак заоглеждах съсредоточените в своите японски работи и грижи пътници. О, това изведнъж бяха станали други хора — ония кротки и смирени читатели на вестници и книги сякаш за секунда бяха слезли и на тяхното място бяха дошли други. Тия, другите, не гледаха върховете на обувките си, не се интересуваха от това защо Дзенко Сузуки си е подал оставката. Тия всичките гледаха мене.
И какъв беше този поглед? Пак нямам отговор. Защо се правеха, че не ме забелязват, а всъщност ме наблюдаваха с периферното си зрение, с тила си са ме наблюдавали. И щом само се извърнах, те като подаден знак ме пронизаха с погледите си… Извърнах се рязко пак навътре в купето. В секунда погледите на всички се върнаха пак там, където бяха преди малко — във вестниците, в книгите, в обувките…
Кой може наистина да каже какво се крие в погледа на един японец? Може ли да го каже и сам японецът? Той познава ли се, интересува ли се, изследва ли той своята народопсихология? Дотолкова, доколкото ми се простряха взиманията-даванията с Япония, отговор на този въпрос не получих. На тая тема дълго говорих с проф. Хага една вечер. Дали неговият лош или моят още по-лош английски бяха причината да не разбера истината? Или той сам не я знаеше? Или ми я съобщаваше така, че да не мога да я разбера? Имат ли наистина японците изследвания върху особеностите на своята народопсихология? Пишат ли върху нея книги, публикуват ли ги? Или и това, което знаят и дирят в себе си, е едно от тайните на токийската полиция и представляват суперсекретна държавна тайна? Аз поне мисля, че е така… Разгаданият японец, изясненият японец вече не е японец…
Пътуваме. Наоколо се появяват изрядно подредени плантации от мандарини. Ред къщи, ред градини. Колата съска, денят е делничен — движението голямо. Океанът се е успокоил в ниското — няма вълни, няма прибои. Усетил е и той, че тия хора тук и него могат да го приберат в „елките“ си и кротко и послушно е застинал в очакване на съдбата си. Никак не му е лоша съдбата на този океан. Той е един от най- разглезените измежду всички морета и океани по света. Той е мистър Океан…
Киросава дава ляв мигач, ние и без това си караме вляво, и тихо, и кротко спираме в нещо като крайбрежен къмпинг. Казвам „нещо“, защото вярното е само, че е крайбрежен. Вярно е също, че тук наистина е имало някога къмпинг, но сега вече няма. Киросава гледа и търка очите си. Киросава нищо не издава, нищо не говори, но с Киросава нещо става…
— Какво има Киросава?
— О, нищо — отвръща той, докато избира място, където все пак може да паркира „Тойотата“. — Тук идвах преди месец, докарвах хора на уикенд… Те много обичат да идват тук на уикенд…
Киросава млъква, сепва се, че е казал нещо повече. Дали не е издал тайна — едва ли му влиза в задълженията да разказва кого вози, или кой къде си кара уикенда.
И японецът се оказа, че може да се изпусне…
— И какво? — подемам пак аз.
— Тук беше празно… — Киросава го казва с наивен тон, сякаш ще заплаче.
Преди месец тук било празно. А сега е построен висок хотел. Почти е завършен — долният му етаж вече работи. Наоколо са изникнали лъскави, от светлата ламарина, и матови поради цвета на пластмасите, заместили дървото, леки конструкции, които създават чувство за уют и мекота… Магазините, които ограждат някогашното празно място, са вече четири — ресторантът е напълно готов и даже работи. За едни месец да е построено толкова много, аз пък хептен не вярвам. Моето изумление е по-голямо от това на Киросава. Тялото на хотела още не е завършено. Обвито е с голям найлонов чувал. Вътре в чувала работят. Но нито се чува как псуват майсторите, нито върху главата на минувачите падат трески, нито пък има някъде надпис: „Пази се от падащи предмети“… Ако човек не знае, че този огромен найлонов чувал е захлупил главата на хотела така, както в Европа с такива чували захлупват главите на осъдените на смърт, преди да стрелят в
