тях — човек едва ли би познал по нещо, че се намира на строителна площадка. Никъде няма разхвърляни тухли, складирани греди, въжета от изолационна вата. Не е разкаляно, около строежа не са наслагани камъчета или тухли, по които да стъпваш, за да можеш сравнително чист да преминеш строителната територия. Мо̀ре, викам си, и вие сте гяволи, но сега ще ви засека гяволъка. Докато Киросава се върти около колата си и нещо обмисля, аз крачвам няколко крачки и се вторачвам: откъде, джанъм, излизат и влизат камионите в този чувал? Разгеле, от едната страна на пътя, като надига леко найлоновото покривало, се показва муцуната на камион. Той е пълен е отпадъци. Оглеждам гумите — каквото и да е, вън времето е сиво, вали, няма начин да не се стича кал по тях. Гумите на камиона наистина са мокри, само че вместо кал — позната, рядка, разджиркана кал от строеж, — от гумите се стича чиста вода. Преди да хване голямата магистрала, по която бързат коли, шофьорът слиза и с нещо като нашенска гюдерия избърсва водата от колелетата. После се качва и тръгва — на пътя колата излиза съвсем суха, никаква следа не остава… Надникнах като любопитна нашенка там, откъдето излезе камионът. Голяма метална решетка показва мястото, където са му измили гумите. Не зная с вас как е, мене лично ме хвана яд на това чак дотам японско престараване. Къде по-мило е — нашенски строеж като наближиш, от километър напред по калните следи на пътя ще разбереш, къде е, че даже и какъв е строежът. Да личи барем, че тук се работи, че труд кипи, че хора има.
Питам Киросава — защо е чак това престараване. Кому е — викам му — нужно това?
— Ако колите излизат кални — отвръща сериозно, като че е пред черната дъска Киросава, — пътят също се разкалва. По него леките коли могат да се хлъзнат или при нужда не могат да спрат. — Киросава мълчи. — О, йе… Глобите са много високи — за собственика, който допуска нечисти гуми да излязат на път, по който има движение. И за шофьора — също. О, йе!…
Сигурно, викам си, тия ирефърцунени японци работят и с вратовръзки, щом дотам са отънили работата, че с гюдерия да търкат гумите на камионите. И със своите бели ризи и със сините си сака… Не, не са с вратовръзки, но са с работнически комбинезони — всички, без изключение. Това го забелязвам малко по- късно, когато те идват на тихи групички да обядват в същия ресторант, в който сме се настанили с Киросава. Тъмносини, с емблемата на фирмата-строител. Комбинезони, които обаче също са така чисти, сякаш с тях не излизат от строеж, а от гладачница. Малки, дребни и тихи японци. Нахраниха се за петнайсет минути. Вън отново обуха обувките си и потънаха в гърлото на чувала.
Ядяха на смени — едни идваха, събуваха се, хапваха с клечките по малко водорасли и си отиваха — появяваха се други. Работата на строежа не спря. Ето, значи, още една причина за така бързото издигане на новия хотел. Работниците не плащаха. Седяха събути и с подвити крака, миеха ръцете си с онези горещи хавлиени кърпчета, после хапваха и с тиха усмивка, като разменяха съвсем необходимите за един обяд думи, се връщаха на строежа. Никой не поръча нито бира, нито чашка саке…
Де е нашенският майстор — да запладнува с ракийката, с мръвката, с баницата и с таргите бира, че и със следобедната дрямка, де е тоя щиглец да храниш?…
Киросава ме поведе към океана. О, Киросава, жив да си — чак в Япония ли трябваше да дойда, за да видя, че не само пътищата могат да бъдат чисти, ами и водите! Хайде, да речем, гумите на колите могат да се мият, ламарините им също могат да се лъснат, пътищата си миете. Ами този океан — него как го миете, та е така бистър и чистичък?… Едно време, преди петнайсет-двайсет години, така беше чиста нашенската река Видима. Ида на скалата до училището, изправя се над вира — видя дъното на три-четири метра дълбоко. По дъното се клати насам-натам, като че вятърът го полюшва, едър клен. До него се появяват и други. От четири метра разстояние виждам клена. Пипа гледжосаните камъни, извира се между тях и водата е толкова бистра, че чак очите му виждам. Сега по реката са нахвърляни чирепи и парчета от пластмасови чували, разкъсани и провесени по камъните — стари печки са изхвърляни, тук-таме, полунатопена във водата вони кожата на умряла овца, черва от касапницата вмирисани се провлекли по реката. От пръскането на градините с разни хербициди и други отрови, които от околните ливади се стичат направо в реката, цветът на дъното й е станал мръсномазникав, водата е потъмняла, рибата е намаляла и е вече на изчезване. Ида си лятно време и ми се доплаче — това ли е оная чиста и бистра река, докъде я докара и нея нашата научно-техническа революция. Застана на високата скала до училището — няма клен да се мърда край подмолите, няма да видиш сянката си на дъното на реката. Влажна и блажна вода, като че слиза не от планината, ами се провира през подземието на автосервиз, за да му прибере изхвърлените масла — така върви нашата река. И ти се плаче и за нея, и за себе си… Имаме си комитети, комитетчета, и председатели, и чиновници има в тях, рубрики и рубрички — само бистри води и чисто небе нямаме вече… Добре, че вече развит социализъм си имаме.
Благодаря ти, Киросава, че ме доведе — да си спомня на какво някога в България викахме чиста вода. И не само в България, ами навред по света. Този свят и този мир, които съвременното човечество от обич ще ги удуши в прегръдките си…
Не ме е толкова страх, че ще се намери някой себелюбив политик или наскучал се генерал, който може да оглупее за няколко минути, или пък да не му издържат нервите — и да прати по дяволите и мир, и човечество. Човек винаги може да победи и нервите си, и себичността си… Но това тихо, постепенно отравяне на земята — то може ли истински да се спре? Като че ли колкото говорим за опасността светът да се самоогложди, да се самоубие с отровите, които сам си е измислил, толкова повече нищо не правим, за да се овардим. Говорим, шумим, а си я караме, както дойде. Цифрите са от тревожни по-тревожни, резултатите — от лоши по-лоши, болестите, които нападат човека в резултат на цялата тази маскария, която вършим със себе си — от страшни по-страшни.
И човечеството не спира — нито да кара вездесъщите си автомобили, нито да пръска полетата и горите със страшна отрова, изсипвана от най-модерни марки самолети, нито да намали строителството на фабрики, нито дори да спести възхищението си от зелените и синкавите гъби, които никнат на върха на комините им. Не спира то да произвежда и найлона, де що дупка има по земята и де що речно корито има — той навсякъде е озъбил жълтата си риза по камъните… Не спира да строи жилища, в които чуваш всеки момент на кой етаж кой и какво върши… Легнеш да спиш — затвориш прозореца, за да не те подлудяват външните шумове на преминаващи тежки камиони или да не те стряскат режещите спирачки иа побеснелите автомобили. Тогава пък точно можеш да научиш какво е ядосало твоите съседи по етаж, кога слагат и вдигат чиниите от масата, кога си допиват бирата, кога започват да се любят, кога свършват… А като се карат и бият, за това да не говорим. Наште български кавги са такига, че целият квартал може да ги чуе. Но картината съвсем не е само българска или чисто българска. Така е и в Рим, и в Париж, и в Москва още повече. На улицата излезеш — трябва да си запушиш носа и ушите, на работа идеш — същото, в дома си се прибереш — и там така… Къде да се укрие човек, къде да избяга от великата цивилизация, на която толкова много се радваше?… Зло или добро са машината, техниката, химията за човека?…
Винаги съм мислел, че са повече зло, отколкото добро. Много пъти съм го писал и много пъти съм бил обругаван за това свое отрицание на нашенския научно-технически прогрес, който тъй съсипва човека.
Не твърдя, че времето работи в полза на оптимистите.
И изведнъж — Япония…
Не са толкова далече времето и денят, в които натоварих в същата тази кола на Киросава своята оръфана, картонена кутия и куфара — дочакал най-сетне въпросния български дипломат да си довърши събранието в посолството, та след няколко часа чакане да ме вземе от летището… От летището — в колата на Киросава. Оттам — на един от уеите, който ще ме въведе в Токио. Очаквам го това Токио с извесен страх, любопитство и неприязън… Страх — защото ме плаши всякаква прехвалена цивилизация. Зная, че в такъв един град, който не може да си преброи жителите, блъсканиците, грубостите и напрежението са в излишък… Любопитство защото какво ли не съм чул за това Токио и за това японско чудо. Неприязън — защото още отсега от колата на Киросава съм приготвил една чиста носна къпричка, с която да си затискам носа и да се опитвам да я използувам като газова маска против мръсния въздух, с който е известен Токио… Стискам я кърпичката и чакам моя придружител щом извади своята — аз одма да съм готов… Помия колега един бе минал преди две години през Токио и написа репортаж. Беше престоял един ден в Токио, на път за някъде, но репортажът си го биваше — беше силно разобличаващ японския капитализъм, имаше снимки, които пък показната докъде може да доведе човека хищническата експлоатация на природата. И снимка имаше на полицай, който регулира движението и на всеки половин час го сменят, защото, като подиша този замърсен въздух, ако не е с кислородна маска, направо пада на улицата от кислородния глад…
Пътуваме към Токио и си приказваме. Да вади човекът до мене кърпичката — не вади. Викам си: този
