като наближим центъра, където въздухът е най-мръсен, направо на маска ще мине. Слушам го като ми приказва и се озъртам — да видя къде си е скрил маската. Като не я виждам си казвам: японска работа — сигурно в определен момент сама ще изхвръкне отнякъде автоматически и ще се нахлузи на лицето му. Решавам да следя автомобилите, които идват срещу нас — те с противогази ли са. Не забелязвам такова нещо и това ме учудва…
Посрещачът ми забелязва, че се въртя като побоцван от осили… Не казва нищо, но е разбрал мислите ми — това става ясно почти веднага. Но човекът е дипломат — при това в Япония — и няма да започне така просташки разговора я. И той казва:
— Аз бях преди десетина години пак на работа в Япония. Трябва да ви кажа, че тогава Токио не беше като сега. Въздухът беше силно замърсен. Четири милиона коли. И камиони около един милион. И фабрики имаше много… И всичко това замърсяваше въздуха и вдигаше шум… Появиха се неврози, градът започна да се задушава. В истинския смисъл на думата. Не е ясно точно колко са жителите на Токио. Едни казват, че са петнадесет милиона, други ги изчисляват на осемнадесет. Колкото и да са — много са… И правителството взе мерки. И ето, вижте…
Какво да видя? Виждам, че навлизаме в тунел. Киросава включва фаровете, макар че вътре е добре осветено и без неговите фарове. Колегата натиска бутон — стъклото бавно се прибира в отвора си. Сега ще нахлуе непосима смрад. Нищо подобно не става. Въздухът е все така чист, както преди да свалим стъклото. Това направо ме смразява.
— Филтри — казвам аз като човек, който не може да бъде лесно гавнат.
— Никакви филтри — отвръща дипломатът. — Колите не изхвърлят замърсени газове.
— Че как?…
Той казва нещо на Киросава. Онзи натиска газта. Изравняваме се с друга кола. Дипломатът сваля стъклото откъм моята страна.
— Дишайте — ми казва той. — Наведете се към ауспуха на колата… Усещате ли нещо?…
Не отговарям, защото не вярвам на носа си.
— Това е положението. Нито един японски автомобилен завод няма право да произвежда и да продава коли без пречиствателни устройства. Струват триста-четристотин долара. Като си решил да си купуваш кола, ще дадеш още триста долара за устройството. Ако се открие, че една фирма продава автомобили без тази добавка, глобата е страшна. Може да се стигне дотам, че държавата да спре производството на завода. Японската държава реши ли нещо, не си поплюва…
— Значи вече няма полицаи с кислородни маски? — питам.
— Няма — отвръща той.
Пътуваме на свалени прозорци. Макар че е ноември, времето е меко, слънчево, въздухът е чист, като че не сме в Япония, а в махала Койчевцн, Тревненско…
— Такситата ги задължиха да минат на газ, защото те са почти половината от колите на Япония; така въпросът със замърсяването на въздуха откъм автомобилите се реши.
Дишам дълбоко, като пред лекар. Въздухът е наистина чист.
— Но защо е и свеж? — задавам поредния си въпрос.
— След малко ще видим.
И скоро виждаме… Навлезли сме навътре, в самата среда на града — тук се движим вече бавно. И аз мога не само да дишам, но и да гледам. За да видя, че Токио е пълен с течаща вода.
Като си помисля само — колко му е всеки град да си уреди тази работа с течащата вода? Колко му е, ама не го прави. Изглежда на този свят не е важно само да можеш нещо, не е важно само и да разбереш, че трябва да го свършиш, но чисто и просто да сториш мукает да го направиш. Или, както го беше казал помакът нашенски на Хайтов — едно е да искаш, друго е да можеш, съвсем трето е да го направиш. Рим ли няма вода, Париж ли не се нахвали със Сена, през Белград ли не мърда тиха Сава, ала това, което са го направили японците, защо никой друг не го е направил? Да не би въздухът в Рим да е много чист, или в Белград, или в нашата мила София, която не само че не може да понесе, като види софиянеца с чиста риза, ами още докато му изсъхне по балконите бельото мине кремиковския пушек, лизне го и вечерта или сутринта, като се обличаш, се чудиш — ризата ти във вода ли е прана или в разтвор от сажди.
Това, което ме довършва в Токио, не са красивите фонтани на Рим или Мадрид, ами най-обикновени, кротки и дисциплинирани вадички с вода, които отиват точно там, където им е посочил пътя японецът. Където има калкан, той непременно е обвит с водна възглавничка. Минава отгоре една тръба — водата се спуска по стената, наоколо мирише на озон, на чисто и прано, после водата се прибира по свой невидим път, за да се покаже в хола на някой голям хотел. Опасан холът му с хол, целият с тънка водна ивичка, която си върви по своите миниатюрни японски каскади — хем да шуми, колкото човек да се усеща сред природата, хем не много та японецът да повишава тихия си глас. От там водата пак ще изчезне, за да се появи на улицата във вид на нашенска вада — с корито от керемида, с дъно от ситно камъче, шарено, постлано и надиплено едно до друго — като се загледаш в него, да се заплеснеш. Върви водата, поогледа хората и колите и на някое кръстовище пак се изгуби, за да се яви в съседния магазин, покатерила се над рафтовете. И току се спусне по една от стените, завърти опашката си около прозореца и витрините, подскочи, галне се на слънцето, припече се, спусне се през някое стъпало, подрипне весело и пак потъне… И ти вървиш из тоя град и имаш чувството, че си под Марагидик или под Ботев връх, където бие водите си Пръскалото, и до теб — задушения от жегите и пепелаците човек — достига един въздух, сит с кислород и свежест, който ти омайва душата и те приспива без валиуми и диазепами…
Известно е, че японците са влюбени в цветята. Още като отворят очи и вземат да разпознават цветовете — първият цвят който се показва на детето, е зеленият — цветът на цветята. Същите тези японци са съчетали вода и растение по такъв начин, че онова, което може да го не поеме водата и палавите водоскоци, пръснати из цяло Токио, да го погълне цветето. Най-невероятни прегръдки между вода и растение може да види човек — както вече казахме: и в обществените служби, и в магазините, и по улиците на Токио.
Зная какво ви минава през ума, зная какво ще ми отговорите, като описвам тия японски усърдия. Ще ми кажете: „Е, добре де, в тая удобна вадичка, която минава през хотела, няма ли кой да метне в нея цигара, пепелника да сн изтърси, водата от мивката да си излее в нея? Метачите по улицата къде си мият метлите, къде изсипват праха, който се насъбрали? Не плюят ли в тая вода японците, носовете си не секнат ли, обувките си, ако са накаляли, не посягат ли към тая подръчна водица да ги измият?“
Може донейде да сте прави, като ми задавате такъв въпрос — аз не мога да ви отговоря, макар че по принцип възможните отговори са два: или японците пазят водата чиста под страх от най-тежки санкции, или пък, че не я пазят. Тогава тя, след като се укрие на едно място, преди да се появи на друго, вероятно отива на химическо чистене. Защото, където и да я видиш тая японска водица, все е чиста, все свежест носи…
Най-близо до ума е и едното да е вярно, и другото. И японецът, който се радва на водата и цветето, да си ги пази като святи и свещени, и страшната японска техника да помага, да прибира замърсената вода, да я къпе в своите пречиствателни бани и отново — бистра и палава, да я връща на улицата, на магазина, на калкана…
Може много други работи да не е видял човек от Токио — град голям, както би казал Бай Ганьо — можеш ли видя всичко, но тази вода в къщите и по улиците, и тези нелеки японски цветенца, запърхалн из чистите си възглавнички с нежните си зелени лнстенца навред, където има свободна ивица камък, стена, или коридор — то стига, за да можеш да усетиш нещо от Токио и от Япония.
Стига, разбира се, но ако имаш някой човек като моя Киросава, който да те заведе на океана, хептен ще ти запъне устата — приготвила се да изрече разобличение срещу Япония, че всяка от тия приказки за вадичкпте и каскадите, за цветята и озона са си една чиста шашма…
Как са очистили океана, как са овардили и него, та от един най-обикновен Тихи океан (както виждате — Япония си е избрала и океан — не Велики, не Шумни, не никакъв друг фуклив океан, а „Тихи“) те са
