Киросава се събува. Аз също, като все пак се оглеждам — не би ли могло да се направи известно изключение… Тук няма изключения за чужденци. Гледам японците, които си свалят обувките и стъпват направо на чистите бели дъски или на рогозката. Краката им са сухи, чорапите — чисти и бели. Но аз ще побългаря малко тая чиста, като жулена с керемида дъска. Поне да го направя по-бързо, да не се разбере кой е оставил следите си отгоре й. Макар че измамата ми е доста прозрачна. И кракът ми е по-голям от тия малки японски крачета — в сравнение с тях моята стъпка е като на снежния човек, а пък и едва ли японски крак ще остави следа отдире си…
Благославям в душата си тия жълто-кафяви и меки пътеки от рогозки, на които скоро стъпвам, те са по- гостоприемни и по-трудно правят разлика между японски и европейски крак. Киросава ме отвежда до ниска масичка. Крачката й — не по-високи от двайсет и пет-трийсет сантиметра. Сядаме на тънка възглавничка. От лявата ми страна има нещо като трикрако столче, само че по-продълговато и вдлъбното от нашенските. На него мога да се облегна, ако искам да обядвам полегнал. Бързо мушвам краката под тази ниска масичка, отгоре ми пада тънка ленена завивка. Когато бива по-студено, научавам това няколко дни по-късно, отдолу под масата има и печка. Цялата японска фамилия си настанява краката отдолу, печката топли, а завивката пази топлината да не отлита. Отдолу те топли печката, отвътре — сакето. А сега мене ме топли и слъчевия океан, който започва току под лявата ми страна и отива та се не вижда в делечината синята му вода…
Тука да седнеш, че да не станеш…
— Саке? — пита шофьорът.
— О, йе — казвам.
Киросава превежда на жената, която веднага е дошла при нас и ни подава традиционните пликчета с изварени и опаковани в найлон кърпички. Тая жена не е гейша — това е обикновена трудова японска жена, която работи в ресторанта на мъжа си. Облечена е много чисто. Жената донася сакето, донася водораслите, усмихва се, донася още други работи и яденета за клечки. Наоколо сядат други японци и японки. Тия вече си личат, че са пътници, слезли току-що от паркираните си коли. Има и шофьори, също спрели на паркинга с големите си тирове. Група жени също влизат. Те, според мен, са от съседното село. Облечени са простичко, ръцете и ноктите им са очупени от работа. Поръчват си саке. Охо, моята прогноза за скорошното клюмване на гребена на японския петел съвсем не е май толкова далечна. Тия жени не са в първа младост. Минали са четиридесетте. А сакето им се услажда. Еманципацията започва от самостоятелната работа и от сакето. Една жена посегне ли към чашката, вземе ли да го прави и без мъжа си — връщане назад няма…
Жените са кротки, по-скоро това са типични японки. Ала точно затова сакето скоро ги подфундя. От една бира японецът е готов, от половин бира или от чашка саке вече се е зачервил. На японската полиция денем никак не й е трудно да познае кой е пил и кой не е — затова никакъв апарат не й е нужен. Лицето на пийналия японец колкото и малко да е пийнал — то е най-съвършения апарат… Въпрос, както ми казват, на някакъв ензим, който липсвал в кръвта на японеца и с който прочутата японска медецина все още не може са се справи… Боря се с едно изкривено водорасло. Клечките се инатят, упорито се разминават. Ако се справя с тях, то пък водораслото се заинати и докато пътува от малката паничка към устата ми, все успява да се изплъзне и да се върне обратно — кога в паничката, кога встрани от нея. Усещам погледа на шестте пийнали жени в гърба си. Чувам смеха им, ядосвам се. Киросава ме пита да ми поръча ли вилица. На кого, на мене ли? Бедни Киросава, ти още не знаеш какъв балканджийски инат стои срещу тебе…
Борбата между пръстите ми, двете палави клечки и онова парче водорасло продължава. Аз все пак побеждавам — с усилия, с напъни, с жертви дори, които оставят следи по покривката, но продължавам. Скоро едната чинийка е празна, посягам към втората — в нея има малки късчета някакви мръвчици, които се губят на върха на клечките, а като потънат в устата ти, имаш чувството, че не едно нищо и никакво късче месо си лапнал, а сладкото и вкусното на цял един континент. В друга папичка са наслагани малки, ситни, като кибритени клечки изрезки от варена японска тръстика.
— Още саке? — пита Киросава.
Кимам одобрително. Може да ми се смеят жените отзад за непохватиостта с клечките, ама нещо да кажат за трите празни вече канички със саке? Да изпият всичките толкова, ще се зачервят не само те, ами целият бряг…
Самочувствието ми се връща. Както го е казал поетът — нека видят японките, че и ние сме дали нещо на света. Па било и умение да нагъваме саке в такива непонятни за японеца количества. Щото сакето не е нищо друго, освен една шльоковица, която един нашенски пияч няма и да ти я близне. Я има, я няма дванадесет градуса. Вън е топло, даже е горещо, а те ти го сервират като греяна четиридесетградусова ракия. Такова саке мога да ти го пия цял ден, стига да има кой да ми го плати.
Завършваме краткия японски обяд. Такъв е той — лапни нещо, изяж нищо… Знаех си, че ще остана гладен. Моите деветдесет и пет килограма не могат да се заситят с трийсетина грама водорасли и още толкова дребни мръвчици… Ама ставам. Жената е сложила, дори не съм забелязал кога, до мене листче със сметката. Киросава ме изпреварва и го взема. Не, вземам го аз, отивам до изхода, където има нещо като нашенска каса, и плащам. Връщат ми точно. Оставям бакшиш и отивам да си търся обувките. Момченцето от касата ме настига, поднася ми в чинийка остатъка, с който съм се опитал да впечетля Япония. Тая система да си плащаш сметката на излизане, дискретно до вратата, така както дискретно и точно до йена ти е оставена и сметката, е нещо много привлекателно. Няма почесване пред теб зад ухото, няма плюнчене на молива няма олюскан тефтер да се вади, няма въпроси какво имахте още, няма ровичкане на менюто — кое колко струва, няма надписване…
Намирам си обувките подредени, изчистени и намазани със съответната черна японска боя. Не зная какви видове черно има на света. Синьото има разцветки — небесносиньо, турскосиньо, не знам какво си още синьо. Аз бих въвел пък за черното една особена разцветка — японско черно. Хем много черно, хем чисто черно — ако това някому нещо говори…
Кога е играла четката по моите обувки, отдавна не помня. Едва ги познавам. Оглеждам се пак да се проявя, йена за благодарност да оставя, дори питам Киросава. Той ме побутва към вратата. Тук няма такъв обичай.
Къде тръгнах, къде отидох! Исках да разкажа как се купува в Япония кимоно, а се озовах на брега на Тихия океан, за да отворя приказка и смях у шест японски селянки, за една година напред. Представям си ги как, като станат сутрин, докато тупат рогозките, ще си приказват:
— Помниш ли онова саке, дето го пихме в новия къмпинг?
— А ти?… — ще последва смях. — Помниш ли какво хубаво време беше — и пак ще последва смях. После ще стигнат до целта.
— Ами оня европеец, дето си изтърваше водораслите, помниш ли?… — и смехът ще е най-дълъг и най- силен. Казват, че японците много се радват на унижен европеец, макар че никога няма да му го напомнят или покажат…
Това е един друг начин да се подсетят за своето японско превъзходство, да си го покажат един на друг, и тихо, зад гърба на баламурника-европеец да си ударят две-три помпи повече в националното самочувствие.
Докато се шляйках насам-нататък из Токио, влизах в един магазин, влизах в друг, забелязах нещо, което ми прибра долната челюст, че и малко нещо я вкопчи в горната. Забелязах го на шега, после рекох да видя да няма грешка, а най-сетне видях, че няма изключение.
Вървиш си по улицата като най-щастлив човек, който освен да се радва иа онова, което му вижда окото, няма друго какво да прави. Забелязал съм, че хора, които освен за едното зяпане отвън по витрините, за друго нямат пари — са едни от най-щастливите хора. За тях няма въпроси: да си купя ли или не, ако пък „да“ — оттук ли или от другаде, ако пък е оттук — днес или утре. Цените в най-реномираните магазини на Токио са наистина такива, че не само турист като мене, ами и година тъпкал асфалта на „Гинзата“ японец държат в състояние на върховно блаженство пред недостижимостта на ония примамни и подредени като непипани от човешка ръка по витрините стоки. Когато въросът да имаш и да нямаш е решен в полза на второто, ти си вече човек в пълния смисъл освободен за висша естетическа критичност и презрение към
