направили „Мистър Океан“ най-гледания, най-чистия.
И застанах аз пред един малко изоставен, малко позанемарен хотел (понятието е само в японски смисъл, иначе хотелът си е на най-високо туристическо ниво, който ние бихме обявили само за чужденци от второ направление). Застанах под едно силно разкривено от старост дърво, проснало едни клони накъм сушата, други — накъм океана, самата символика на единството на природата — и погледнах към дълбините на този океан.
О, небеса, които се оглеждате във водите на този чистник! О, моя оплешивяла глава, която видях на пясъците на неговото дъно да очертаваш сянката си! О, малки рибки, дето плувате из водата и си играете с такава наслада, сякаш тази земя е създадена само за радост! Да вярвам ли на очите си, че всичко това го виждам?… Потърквам очи. Човек в такива случаи наистина трябва да търка очи. Само преди един месец бях преплавал сума ти морета, затворени в сушата на Европа, Азия и Африка, на стотици километри навътре водата беше нашарена от познатите синкаво метални ивици на маслата и мръсотиите, които корабите и танкерите изхвърлят. Имаше зони, където беше забранено да се хвърля във водата каквото и да било — „санитарни зони“ беше обявило човечеството. Съмнително чисти бяха дори и те. Застягахме цели острови от кашони, найлонови туби, дървени опаковки, изхвърлени кому както дошло и където дошло — нашият кораб ги буташе с носа си, те отскачаха сърдито встрани, после се скупчваха след опашката му, да си помърморят на своите различни езици…
Да не говорим за крейбрежнята, където спирахме — Неапол, Алжир, Пирея. Замърсяването, както обичаме да казваме, за да пощадим малко нещо езика си, вместо точно да кажем — мръсотията — беше дотам голяма, че в неаполското пристанище например угниването във водата на кори от изхвърлени портокали и банани, на всякакви хартии и парчета дърво е дотолкова силно и неприятно, че човек неволно, ако има как, понечва да си затвори и очите. Ала, изглежда от това, че много пъти бяха се опитвали да си затворим очите, сега тази мръсотия беше толкова настоятелна и предизвикваща, че човек и да си затвори очите, и носа — не може… На всичко отгоре, в тази полувода, полумасло, полуразлигавени портокалови кори имаше десетки италианчета, които се къпеха. И десетки рибари, които клечаха да ловят риба, миришеща на гнило и на нафта… Случвало ми се е да подремя в Мароко, на брега на великия някога океан, край Казабланка — там, където са плажовете… Що изхвърлени консервени кутии, що найлонови тубички имаше — живи и здрави преминали от кой знае къде чак до мароканското крайбрежие, за да ги попипат немитите бог знае само откога ръчички на дечицата от Казабланка, наклякали по брега, да си съберат цивилизация. Оръфаните найлонови опаковки, изхвърлени във водата бог знае кога къде от коя нежна дамска ръчица, след като е освободила сандвича или комбинизона си, бяха се превърнали в жалки парцалчета, провесени по камъчетата и пясъците на късата и проядена плажна ивица. И така е навред.
А тук, на брега на Японския океан, аз стоя под вековно дърво, облегнал съм се о попукания ствол на дървото и гледам дъното. Какво са направили японците за този океан? Къде и как, и колко навътре са му сложили те санитарния пояс, къде и как са го така изкъпали, па тогава да го пуснат да наближи Япония. Не зная. Явно е че някак си и някъде го правят. Киросава мълчи по въпроса. С такива работи, дето не са ни работа, ние българите много обичаме да се занимаваме — Киросава знае само, че откак е станал шофьор, идва по тези места и все е така…
Дълъг мостик опъва шия навътре в океана и аз тръгвам по мостика — водата е все така бистра, чиста и дълбока. Рибата — все така палава, жива и бърза, или ленива, както е навсякъде по света. Далеч към края на мостика виждам двойка — мъж и жена. Замятат с въдици. Що пък да не погледам японски рибари? Въдиците изглеждат скъпи, а японците — паралии. Тънка жилава пръчка, която свисти половин час, докато потопи оловния край на конеца във вода. Това са семейство рибари — мъж и жена. Тая е втората висока японка, която виждам. Мъжът е също едър. И двамата са нетипични за расата. Облечени са в специални костюми — непромокаеми. Не хвърлят с червеи, както ние правим, а вадят от чисти, лъскави кутийки, малки таблетки, окачват ги на кукичките и замятат… Те не ме забелязват или, по-точно, правят го по японски. Поздравявам — отговарят ми. Мога ли да погледам? Усмивка, благоразположение. Японката ие беше от тия, дето стават сутрин в шест и си лягат в полунощ. Нито от тия, дето стоят иа конвейера осем часа. Нежни ръце с дълги нокти, които меко държат въдицата и женствено я хвърлят. Мъжът дърпа — нещо се е закачило иа въдицата му. Той извиква жена си. Тя притичва. И виждам как се заглеждат в дъното на дръжката. Там, на малко мониторче, се вижда рибата, която се е хванала. Това е малко, колкото една наша петдесетстотинкова монета екранче, на което се вижда добре рибата, а отдолу са изписани дължината и теглото й…
Японците са щастливи, защото рибата е голяма и хубава. Наблюдавам ръцете на мъжа — той върти ръчката на макарата и следи движенията на рибата. Вижда се как тя се мята и опъва. Човекът спира, чака я малко да се поуспокои, после пак я помамва към брега.
Японката издава радостни възгласи на възхищение от успеха на мъжа си. Аз я наблюдавам под око. Чувал съм, че японците са много ревниви, известно е още, че за изневяра те имат право дори да убиват жените си, и съдът не е особено строг към този вид престъпления. Внимавам, ала виждам, че онзи е добре улисан във ваденото на рибата и използувам момента. Японката забелязва, че я наблюдавам, с един светкавичен поглед ме оглежда и тя — в такива случаи жените по-бързо от нас си вършат работата, и укротила каквото трябва, в дълбоките галерии на своето непроницаемо японско око, тя казва нещо весело на мъжа си и застава с гръб към мен. За съжаление, никак не разбирам какво е мнението на японката за мене. Ако съдя по изпънатото жълто яке, с което тя ми показва гърба си, задраска ме с две черти. Решавам да кротувам, защото мъжът е висок необичайно висок и як за един японец — вижда се, че е спортист или поне много е спортувал. Широк гръден кош, стегнато, мускулесто тяло, красива мъжка глава, небръсната, както са главите на повечето японски спортисти, дълга черна коса, превързана като че е Борг — с панделка…
Рибата е вече иа брега. Докато те й се възхищават, аз още веднъж оглеждам японката — здрави, дълги и прави бедра, стегнато тяло, еманципирана. Семейството явно е не само богато, но и модерно. Той е изравнил сякаш жена си със себе си, след като не я е оставил да гледа децата и да му глади ризите, ами й е купил скъп костюм, скъпа въдица и я довел толкова далече на риболов…
Япония сигурно може още дълго да издържи на традициите си в отношенията между мъжа и жената. Може още дълго японката да ходи след мъжа си с наведена виновно и раболепно глава. Дълго, ала сигурно е, че няма да е вечно. Тия двамата в някаква степен са си решили въпроса. Или са на път да го решат. Тази хубава и интелигентна японка явно е научила цената си и, което е много по-важно, научила се е как да си я иска…
Мили японци, вие не знаете силата на женския мерак за еманципация. Просто като си помисля какво ви очаква след десетина, двайсет или трийсет — повече години не ви давам, като ми мине само през ума каква перушина ще остане от вашите наперени петльовски гребени, и ме издува на смях…
Ала моят смях ще е европейски, още повече български а не японски, и затова засега се сдържам да кажа: я елате вижте ние като тъй еманципирахме жената, какво направихме с нея и с децата си.
Пожелавам на рибарите слука. Японката се обръща, кима ми културно, той — също, аз се отдалечавам с разни мисли — смесица между мерак, примирение и тиха злорада увереност, че рано или късно японките ще отмъстят за себе си… Рибарите заемат местата си, голямата риба ме изпраща с плясъка на опашката си в коша, чувам за последен път свистенето на оловото навътре в океана…
Намирам Киросава седнал на един камък близко до онова разчеталено дърво. Той стана веднага, щом го наближих и ме попита искам ли да обядваме.
— Искам, Киросава, след всичко, което видях, след тия черни очи на японката и след тия зелени води на океана — огладнях. Във всякакъв смисъл. Води ме, но не искам да ме водиш в най-скъпите ресторанти иа този хотел. Тях вече ги видях. Има ли тук ресторантче, където такива, с по-малко пари се отбиват? Там ме води, Киросава, при твоя народ, при японеца…
Киросава кимва — зер не съм първият българин, който му е поискал да го заведе в евтин ресторант, скрит зад желанието си да види как живее нормалният японски народ…
… Ресторантчето е наистина малко, то е същото, в което обядват и строителите на новия хотел. Празното място край брега, останало като по чудо незаето до скоро, вече не е празно. Нашите дипломати до не отдавна са намирали тука бряг за огън, скала за бос крак и дърва за шишове. Наистина има за какво да съжаляват. Тук, както никъде другаде, е вярна поговорката, че природата празно място не търпи. Още по- малко ще ти търпи такова нещо нагъчканият японец…
