гледаш и ти се иска да избягаш от тия жестоки, безчувствени очи. Усещащ се гол, премръзнал сред тия жици, оплели Токио. Добре че колкото и да му е студено на човек — огладнява. Наредихме се на опашка за сандвичи на самообслужване. Пред мене на опашката се беше изправила японка. Да ти види окото жена. Моят човек също беше с жена, при това собствената… Не зная какви са били разговорите им после насаме, когато са се прибрали в тихата дипломатическа обител. Мисля само, че не са били съвсем в духа на дипломатичността, защото като я видя тая жена, той направо подскочи. Тя имаше красивото лице на японката, беше обаче висока, обута в дънки, които показваха дълги и съвършено правилни бедра, и по- нагоре всичко беше, както го пише по каталозите. Японка, която е жена и хартисва. Моят човек го изрази по-иначе. В цяла Япония я има още две-три такива, я не — рече той.
И това съкровище, скъпо и с вкус облечено, също се беше наредило на опашка. Че на всичко отгоре държеше в ръцете си детенце из две-три годинки. Ние с моя човек станахме целите на очи, жена му и тя стана — на женски очи, които в такива случая не знаят ни прошка, ни милост… Японката взе грациозно малката книжна таблична със сандвичите и кафетата и с една ръка ги понесе към масичките, които бяха наредени вън. Заведението беше много чисто, всичко беше най-съвършено и с вкус подредено, но това беше заведение евтино, „на крак“, затова и масичките бяха малки — за един сандвич и колкото трима души да сложат на тях кафето си… Тръгна жената — що мъжки погледи повлече подире си… Отиде на една масичка, сложи с много изящество, което трудно прикри големите й усилия, табличката със закуска за трима и едва не разля кафето. Там я чакаше мъж. Приятен японец, който беше скръстил крака и бавно и дори отегчено дочакваше жена му да постави всичко пред него, и чак тогава посегна към сандвича. Тя закусваше с детето в ръка — хапка на детето, хапка за нея си. Мъжът обслужваше себе си, затова бързо се наяде и стана. Без да довърши закуската си, японката покорно тръгна подире му…
Японците тъй вървят — най-напред мъжът, след него — жената с багажа и децата… Подобно нещо са били нашите помаци, като дойдат в София. Само дето японците нямат магарета, та да ги възседнат. Вековният опит е научил японката да е доволна и от това, което й се дава, както между впрочем и японецът. От памтивека той е научен да е щастлив, ако самураят не го заколи, да е щастлив, че има обувки, че има дрехи, че е гладен, но че не е умрял от глад…
Не казвам какви мисли ми се събраха в главата, докато гледах тая красива, почти съвършена жена как му трепери на оня самонадеян дандалак, как мъкне отдире му детето и багажа си. При това тя — една от трите супержени-японки, както казваше моят сънародник, в тоя безкраен низ от острови… Ами какво оставаше за онези женици, дето не са дотам надарени с бедра, с гръд и със стойка. Може ли човек да ги види като как изглеждат сутрин, когато нощта е измила боите и червилата, и умората и изтощението са се оцъклили с всичката си безпощадност върху милото и очарователно до късно снощи личице…
Не съм прекарвал нощ с японка — не зная как изглежда тя сутрин. Сигурен съм, че при тежкия й ден и при сервитьорските й задължения вечер едва ли ще блести от настроение и ентусиазъм сутринта. Затова японката е богиня не само на усмивката, но и на боята. Но колкото и да я умее тая работа с боята, и боята, дето е боя и толкова работи скрива на тоя свят — и тя пропуска, ако имаш око, за да видиш умората върху лицето иа голяма част от японките…
Когато една япоика трябва да отгледа три-четири, че и пет деца, след като трябва да ги възпита — да бъдат такива и такива, ако са момиченца, и такива и такива, какъвто е таткото, и нещо повече от него, ако са момчета, става ли тя за онзи магазин или за онези хиляди магазини, за които говорихме, и които покриват и надхвърлят и най-претенциозните представи за световен лукс. Ще отговори ли на техните изисквания вече такава една японка?
Е, добре, ще кажете, сред японките лекарки и инженерки няма ли, те университет не учат ли? И ако го учат, за какво им е, след като тъй рано приключват с науките сн. И после, което ние смятаме за особено важно: кой има сметка те да учат, да заемат места в университета, да вземат дипломи, а после тия дипломи да ги показват само на децата и внуците си — черно на бяло — каква учена майка са имали. В университетите, както вече споменах, има доста много момичета, и всички прогнози говорят, че техният брой ще се увеличава. Ще ги видите сутрин в метрото да отиват на лекции, някои от тях — с дълги, развлечени фанели, с дънки, които не миришат вече чак така на сапун или аптека, ще ги видите в междучасията, насядали по парапетите — с цигара или дъвка в уста. И ако не са черните дръпнати японски очи, по нищо никой не може да разбере, че се намира в Токийския университет, а не, да кажем, в нашия Софийски университет или Московския, или в Бостонската Алма матер. Това са момичета иа богати родители, а богатството по-бързо от всичко друго интернационализира нравите. Ала Япония може в един момент да забрави кимоното и да си сложи дънки, може да качи дори краката си на масата, обути в нахлулите и тук вездесъщи маратонки. Модата, противно на някои наши ръзсъждения от 50-те и 70-те години, доказва, че не се интересува толкова от предразсъдъци и съсловни традиции, че докосва душата много трудно… Само че ние в България и това трудно го разбрахме — що крачол увисна сцепен, що къса поличка цъфна, що ножица щрака под невчесани къдри, що статия се изписа „за“ или „против“ дългите коси… И кое е модно и кое не, взе да го решава милицията. И колко къси или дълги да са роклите на момичетата — пак тя. Така че тия момичета, както и да ги видите облечени, са си чистокръвни японки. Ще я карат те тука с дънките, с цигарката, докато учат. После, вече изпапкали бая бащини йени през петте години, ще махнат кокетно за сбогом на младостта и науките и — „Добър ден, традиция, ето ме отново при тебе“. Само че с друго око ще погледне вече комшийката, като срещне Миамото сан, защото е станала лекарка. — Охо, добър ден! — ще й казва вече старата Куросава сан, и не два, ами три пъти ще й го повтори. И синът на Куросава — младият Куросава, вече ще говори по друг начин с Миамото. С една голяма диплома в малката дамска чанта по-друго става името на момичето. То много по-скъпо ще се продаде на бъдещия си съпруг. Защото, освен зестрата, която бащата вече ще е пригласил, това, че тя има образование в Япония само по себе си е вече голяма зестра. Такова момиче много по-добре, много по- качествено се жени… Това е причината един доста висок процент от момичетата в Япония да следват или да учат в други училища независимо от това, че през целия си живот после може да не хванат лекарска слушалка, независимо от това, че на чертожна маса може да не кръстосат даже и два пергела или никога да не се изправят до черна дъска в училището…
Ние доста дискусии бихме провели: редно ли е или не така да се зяносва интелектуалната енергия, така да се похабяват знания? И може би, бихме имали право. Но в Япония сметката е по-друга. Струва ми се, че и те имат своето право. И даже много повече от нас. Защото една такава качествена японка и друго качество япончета ще роди. Нея вече по друг начин ще я гледа не само бъдещият й съпруг и родителите му, самото японско общество ще гледа по друг начин вече и нейния бъдещ съпруг и неговите родители…
И все пак — колкото и да ражда по-други япончета, въпросът си остава: струва ли си толкова висока цена да плаща тъй пресметливото японско общество само за един оглед, само за един обществен престиж? Още повече, че цената не я плаща само бащата на момичето, което учи в частния университет, или пък в държавния — в крайна сметка плаща я целият архипелаг от острови…
Отговорът иа един такъв въпрос едва ли е еднозначен. А и навярно не съм аз първият, който се е сетил да го зададе. Едва ли е минал такъв въпрос и без да го докачи окото на японската морална и икономическа „Елка“. Не е Япония държавата, която ще си губи тъй скъпоценните момичета и тъй скъпоценното време за едно нашенско „на гол тумбак чифте пищови“… Тогава? Дали ще сбъркаме, ако накараме нашата българска еманципирана жена да спре за малко стана или крана, на който се е качила? Дали ще е по-грозна ако свалим от нея ватенката или вземем тежката кирка от ръцете й. И пак да се запитаме: тая прословута Япония спечелила ли е или е загубила, като е докарала еманципацията на своята жена само до средата — до брака, и е изпратила тази тъй високообразована японка да си гледа мъжа, да му налива саке, да му пере гащите, да му гали самочувствието, да му ражда япончета, да им мие дупенцата, да им глади кимонцата, да ги възпитава и образова, да ги учи на любов към красотата, реда и изяществото, на традиция и национална принадлежност в японския смисъл да ги учи? Ние като се сдобихме с пълна еманципация, като изпратихме нашите жени в канцелариите, като ги пръснахме по обектите на поредната петилетка, като ги изравнихме с мъжа във всяко едно отношение — дали добре постъпихме? Добре ли ни е или не, като научаваме, че една част от тях волю, а много често и неволю, преди да стигнат до работното си място минават през леглото на началника или директора? Добре ли е или не, че средно дневно и най-примерната и най-еманципираната съпруга отсъствува от семейството си между 9 и 11 часа, а бъдещият строител на социализма в това време стои сам в къщи и замеря от прозореца на апартамента врабчета или се чуди какъв друг золум да извърши? И като се върне у дома тази еманципирана майка, какво точно най-напред трябва да извърши, докато
