разбере душевното състояние на този бъдещ комсомолец, докато узнае колко цигари е изпушил днеска, докато надникне в тетрадките му и накрая скапана се довлече до леглото, нерядко сама удавена от цигарите, които е изпушила през деня, или от ядовете и нервите на работния ден — дали тя по-добре се чувствува? И най-важното: дали обществото ни се чувствува по-добре от пълното и триумфално шествие по нашите земи на уважаваната от всички ни еманципация?
Дали печелим повече, отколкото губим, дали натрупваме резерви в името на децата, които отглеждаме за самото свое бъдеще като общество, или като лишаваме децата от едното и другото, също тъй лишаваме и себе си от бъдеще!… Въпроси, въпроси… На тел да ги нанижеш — телта ще се скъса от тежестта им, те няма да се свършат!
Всяка държава, всяко общество, ако щете, търси по своему отговора на този и подобни на него въпроси. Сигурно времето ще покаже кой път като хване жената, или който й предлага обществото — най-бързо ще върви към целите, които тя и светът около нея са си поставили. Едно е ясно, че Япония върви към своето разбиране за мястото на жената без отклонения и компромиси. Поради това, за да я лиши, за да я откаже навреме от всякакви възможни амбиции, които, да речем, могат да я споходят: я голям началник да стане, я много пари да спечели — тихо и кротко, по японски, със своите икономически разпоредби държавата категорично е накарала жената да се прибере при семейството си. Както например е разпоредила: „Ако една работа може да се върши и от един мъж, и от една жена, то жената не може да получава повече от 60 процента от заплатата, която би получил мъжът. Второ, както казахме, тая работа жената може да я заема само докато се омъжи или ако се разведе.“ Точно поради това в Япония не намалява числото на работещите жени, тъй като расте числото на разведените…
Макар и трудно, макар и с гърчене, макар и с всичката сила на своята вродена съпротива срещу онова, което подпалва фитилец под опашката на традицията, Япония не може да се опази от всичките огньове и пожари на научно-техническата революция. По отношение на разводите японската трациция тихо, кротко отстъпва… Все повече японки идват в големите градове, като напускат своите семейства, като се откъсват от самия корен на който е връзвало тяхното нежно, японско цвете — за да попаднат в сложния живот на съвременния японски град. Като е лишила японското момиче от семейството му, държавата го е предоставила на всички ония условия, които конвейерът, самотата, квартирният проблем, липсата на здрава духовна опора скоро ще му наложат…
Попадаме в нещо като водовъртеж, където старите традиции се бият, блъскат, скърцат със зъби срещу антитрадициите, срещу онова, което се внася от външния свят, което е по-силно от японската митница, от онова, което го пораждат технизацията, електронизацията, и роботизацията в Япония, от всичко, което задължително следва тяхното безвъзвратно настаняване в живота на тая страна.
Много момичета идват в Токио от други градове, за да търсят работа. Търсенето на работа за всяко момиче, където и да е било, по света е свързано с мъки и унижения…
Към това прибавете, че едно такова момиче, като се отскубне от своето семейство, като няма къде да преспи, като не е сигурно на какъв човек ще налети, реши ли да се омъжва, като няма нищо друго в крайна сметка в града, освен предприятието, в което при много старание могат да го назначат — такова момиче не само ще трепери над своята работа, но предприятието вече ще бъде неговото истинско пълноценно семейство до момента, в който то ще си създаде свое, което значи да е спечелило пари и да е навършило потребните от закона 26 години… Японките, както и китайките, не могат да се оженят, когато им излезе късметът или когато им се прииска. Ранните бракове са любов, сила и деца. Япония, поне засега, няма нужда от толкова много деца. Едно-две стигат. Докато овладее новата технология за високото строителство, докато победи чрез тях земетресенията и се отпусне да расте веднъж завинаги и тя нависоко — без страхове и кошмари, дотогава ще е тъй — кът ще са квартирите, скъпи до безумие ще са апартаментите или къщичките, Япония ще си остане една тясна дреха за толкова много хора. Затова раждаемостта не се поощрява от законите.
И тези момичета, които завършват разни техникуми и училища за обща култура, наистина гледат на фирмата, в която попадат на работа, като на свой дом, а на патрона или наставника си — като на свой втори баща. Защото най-често истинският баща е далече. Киросава — моят нов приятел, шофьор в нашето посолство, не беше ходил при баща си повече от една година. Не беше виждал повече от една година и майка си. За да отиде при тях, трябва време, най-вече трябват пари… Пари не че толкова ги няма, но по- добре е, вместо да се харчат за пътувания насам-натам, да бъдат спестени. Спестената йена е най-милото нещо в Япония…
И фирмата, тази фирма-психолог, добре е доловила един такъв тънък момент от жизнената съдба на японското момиче. Тя му плаща наистина по-малко, отколкото на момчетата, за една и съща работа — така традицията се спазва, а от тази традиция собственикът или собствениците добре си връзват кесийката. Защото едно момиче от 20 до 26 години, когато японките най-масово работят, е най-сръчно, най бързо, най-жизнено. От такова момиче фирмите най-много печелят. След тая възраст те се омъжват. Ако не се омъжат, работоспособността бавно пада. Затова фирмите не се възхищават много на жени, минали 26 години, които още искат да работят. Затова, и тези, които са под 26 години, и тези, които са минали тази възраст, навсякъде в Япония се водят не като постоянни, а като временни работници. Ето защо те не получават полагащите им се за постоянна работа облаги.
Когато момичето постъпва за пръв път на работа, фирмата наистина го према като свое дете. Затова пък то ще й бъде предано и благодарно не само докато работи в нея, но и след като тя го освободи. Още докато е била ученичка, фирмата е наблюдавала какви са възможностите, наклонностите, недостатъците й. После ученичката отива в тази фирма на стаж, после пак в нея под ръководството на майстори получава, както ние казваме, своята „специалност“. Пак тя дава на момичето общежитие или малка квартира — собственост на фирмата. Това е привилегия от изключителна важност — както за момичето, така и за момчето. Тук то преминава серия от безплатни курсове — учи се да плете, да шие, да готви, изучава езици, правилата на държание и обноски, получава медицински знания за детето, което ще дойде някой ден. С майстора момичето свиква да споделя своите мъки и грижи, своите интимни увлечения и радости, така че то е не само по цял ден пред окото на майстора като работничка, пред това око е цялата негова интимност и душа. Нишките, които го връзват с предприятието, са десетки — видими и невидими, ала са все такива, че яко се държат и късане няма. Къде ще иде едно момиче, ако си позволи лекомислено да ги скъса? Единствената възможност е улицата. Ала Япония не е Франция, тия работи, от които едно момиче може да си помисли, че ще тури някоя йена в джоба си, като затвори очи пред шкембето на първия чичко, който е пийнал повече саке тая вечер, в Япония не стават като във Франция — на улицата… И те са бамбашка. И за тях си има система и ред — японската проститутка не е френска. Най-мечтаният изход поради това, казахме, е бракът. Към него се стреми преди всичко момичето. Ала и когато едно момиче ще се жени, родителите на жениха питат пак във фирмата какво е момичето, което ще им стане снаха. А там знаят всичко. От фирмата скриване няма… И не дай си боже един ден работите на фирмата да тръгнат на зле. И не дай си боже да се наложат съкращения. Тогава пред японката се изправя строг, страшен и жесток въпросът: „Накъде?“ Няма накъде! Такива случаи са най-честата причина за самоубийствата, които в Япония са толкова много. Изгонена от предприятието, уволнена поради съкращения или просто освободена поради неговото фалиране — оттук нататък жизненият път на жената или на мъжа е твърде кратък — малко топла вода във ваната, едно ножче и една вена. Другото е работа на вестниците…
На японката не й се позволява да заема такива места в предприятието, които ще я направят много нужна за неговото съществуване, защото нейното място в крайна сметка е в къщи… Затова тя по-често е на конвейера — там, където тя по-лесно би била подменена при нужда. А тази нужда неизбежно ще почука на предприятието — момичето рано или късно ще се омъжи. Какво, да не е луда фирмата да търпи бременна японка над конвейер наведена, да я чака да роди и да й плаща по майчинство или да й търси замесничка? А дори и да остане като майка или съпруга по някакви не знам какви причини, да я гледа как ходи до телефона, как си приказва с децата и как им трепери здрави ли са, сити ли са, научили ли са си? И в крайна сметка — да се разсейва и да произвежда по-малко богатства за собствениците…
Такова нещо японската фирма не само не може да си позволи, тя не може дори и да си го помисли… Това е вън от границите на нейната фантазия…
Японката има допълнително още един страшен враг, който върви подире й, преследва я със своите стъклени очи със своите липсващи нерви, със своята неуморима, практически неизтощима сила и трудоспособност — роботът… Той е, който ще я довърши, ако дотогава не се случи нещо друго, ако Япония
