не измисли някакъв своеобразен антиробот… В Япония има сто хиляди робота3 — 80 процента от роботите в целия свят. Ако към тази люта цифра прибавим още две-три също така люти цифри, положението става съвсем, съвсем в шише. Като например: от всичките сто и двадесет милиона японци половината са жени. От тях половината — тридесет милиона, са в трудоспособна възраст. От тях работа има само за една трета, т.е. за десет милиона. Голяма част от тия десет милиона е предназначена за конвейерите, там, където кротко и зловещо ги дебнат, за да ги изпъдят скоро и оттук очите на тия мълчаливи и жестоки като самураи японски роботи…
Как да не е послушна тази жена, как да не са й влажни очите от ненапускащата я предана усмивка, как да не е готова да счупи гръб пред всеки, от който зависи не просто днешният й ден, а реално и точно — самият й живот… Затова рядко ще видите японска жена с маникюр, с лак по ръцете — няма време нито за лак, нито за маникюр. Освен ако самата й работа го изисква. Вглеждах се, заглеждах се и в ръцете на стюардесите, в ръцете на продавачки в най-скъпите магазини по „Гинзата“ — тази визитна картичка на Азия: чисти ръце, с добре и грижливо изрязани нокти и това е…
Възможен път за известно измъкване от клопката, в която я е поставило и миналото и не по-малко днешният ден, японката, особено ако е от по-богато семейство, може да подири в полето на изкуството, науката, преподавателската работа, макар че проблемът място си е проблем и половина… Но и тук шишето е с много високи, почти непристъпни стени. Но може лесно една нежна японка да прескочи високите зидове на своята национална традиция. Е, ще стане, да речем, асистент, ще стане даже доцент в Токийския университет. Ще се откаже, да речем от женитба — колко му е в края на краищата, ако е решила да живее по-независим живот. Е, да, но толкова повече няма да стане — доцент и край. Японските висши атестационни комисии не избират жени за професори…
Е, добре де — можем да се запитаме: тая японка все тъй в това шише ли ще стои, в края на краищата, колкото и да е покорна, колкото и да е покорна на традициите и навиците, колкото и да е благовъзпитана — тя пък чак дотам ли е лишена от свое човешко самочувствие? В печата все повече и повече се прокрадват недоволства от това незавидно положение на японката. Тези ограничения тежат на не малко интелигентни японски жени, които имат и образование, и знания, и интереси — те не могат в този високоцивилизован век току-така да захвърлят лекарските си слушалки в малкото чекмедже под леглото, не могат да приберат изведнъж и завинаги пергелите си вече готовите инженери… Обществото все още предпочита да мълчи. Силна и усмихната, Япония по въпроса за положението на жената се опитва да оглажда ръбовете и да гали косъма. Кой ще надделее в тази начеваща се борба? Тези момичета, които са опитали свободата на студентския живот, те да не би през тия пет години само възрастните професори да са гледали в очите? В двора на едни университет човек много вижда. Още повече една жена. Ето защо заедно с дипломата си японката изнася в малката си чанта една бомба със закъснител. Бомбата, която силната японска традиция трудно ще обезвреди — фитилът гори и отива към душата на японката. И старото добро японско кимоно едва ли ще скрие зараждащата се под него буря. Една просветена жена е наистина по-добра майка. Но не се знае дали тя е по-удобна гражданка…
Обещах по-отблизо да ви запозная с Хага сан. Той е бивш световен шампион по джудо. Хага сан е също и бивш треньор на националния отбор на Япония по джудо. В момента Хага сан е на четиридесет и три години, професор д-р по медицина, собственик на клиника за рехабилитация на болни от инфаркти и инсулти. Не зная колегата от БТА откъде се беше запознал с него и как. Поканил го беше в къщи на гости — в един богат, даже много богат за японските възможности апартамент от четири стаи и огромен хол. Покани на тази вечеря и мене.
В Япония хората не си ходят по къщите, както ние го правим. Да те покани японец в къщата си, много сол трябва да сте олапали, много път извървели, много общи сметки сметнали и, което е най-важното — да е решил да ти покаже, че голям ихтибар ти прави. Поканата е винаги няколко дни напред, подготовката на семейството, което кани — дълга, а самата вечеря — празник. Японците не са от хората, които когато им дойде на ума, тогава си ходят на гости.
Имах в София едни съседи, после други, после трети, които си имаха своя система за ходене на гости.
Дойде у дома най-напред момиченцето и попита за моя син: в къщи ли е, какво прави. Влезе детето, заиграе си е моя син. След десетина минути идва братът на момиченцето и пита — сестра му у дома ли е?
— У дома е — река. Хайде и той влиза да си поиграят тримката. Петнадесет минути по-късно идва майката:
— Да са тук децата?
— Тук са — казвам аз или жена ми.
— Ще ги бия, дето ходят по къщите и не се обаждат — вика комшийката и без покана влиза в хола, сяда и въздъхва: — Ох, да си почина малко, че то у дома спиране няма.
Жената тури кафе, чиния с пощение притрупа пред гостенката. Какво да правиш, нали сме се прочули като гостоприемни.
В това време отново се звъни. Вече зная кой е. Докато жената влива кафето, аз глася ракийката. Защото на вратата е застанал четвъртият от семейството — бащата.
— Бе, моите да са тука?
— Тука са, тука, вече всичките сте тука — отвръщам.
Моята иронийка не улавя ред. Влиза съседът в хола и също сяда…
Тъй дълго я карахме. Оплаках се на един приятел — той вика:
— И аз ги имам такива. Те пък — вика — идват вкупом наведнъж, защото живеят по-далече. Звъннете — викам — барем по телефона. Някога може да не ни сварите, само път ще биете… — Като не ви свариме — викат, — ще се върнеме. Нема умрял човек, я! Ще идем у други приятели. Едни като не намерим, други ще намерим…
Всички тия мили спомени ми минаха набързо през ума, докато гледах едрия японец с огромен букет как се кланяше на вратата, след като беше позвънил точно в 8 часа вечерта. И точно една седмица, след като беше връчена поканата.
Елегантен, то се знае, усмихнат чак до омачканите от спорта уши, традиционен: бяла риза, синьо сако, черен панталон, черни лъскави обувки…
Влезе, седна, усмихна се…
Гледам го и имам чувството, че цял живот е чакал тази вечер, че нищо по-хубаво досега не му се е случвало от това госте. Как да не ти додражее, че си го поканил.
Домакинята — интелигентна и умна българка, също изпада в плен на хубавото настроение. Тя не ходи из къщата, тя просто тича и пълни масата, приготвила е богата вечеря и плочи с много танга. Но преди Хага сан да тръкне чорап в стъпката на тангото, има време. Той е един от най-младите японски професори, доктор на медицинските науки. Като разказвах после, че го познавам и че е професор доктор, нашите българи и в Япония не ми вярваха. — Толкова млад — ми казваха те, — не може да бъде и професор, и доктор…
Не зная защо си мислеха така, вероятно японската система за хабилитация си има своите вътрешни ограничения които Хага сан успешно беше прескочил. Фактът си беше факт: Хага сан бе и едното, и другото, че даже вече си имаше своя частна клиника на 150 километра от Токио, в японското университетско градче.
Висок и много едър по всички човешки стандарти беше Хага сан. Лично аз мога да се нанеса два пъти на гърба му и място за едно дете ще остане. Главата му е бая отгоре над моята, като седне в таксито Хага сан, таксито се сляга накъм неговата страна. На стол като седне, преди това проверява стола да не е повреден, в метрото като мезе, де що има поглед — и женски, и мъжки, обира ги… От играта на джудо, от битките по световните тепихи ушите му са ошмулени като на борец, свили се, смалили се, но Хага сан чува всичко, което е за чуване. Докато е бил спортист, Хага сан е обиколил доста свят. Сега — като професор по
