към квартала с проститутките. В Токио такива квартали има доста, но ние отиваме към баш-квартала! Да, но днес е неделя, а утре понеделник. Японецът трябва да се наспи, японецът трябва да е отпочинал за работа. Японецът утре трябва да е безупречен. И кварталът е празен, като че ли преди малко оттук е минала полиция, макар че полицията не се интересува от онова, което си е узаконено и регламентирано, както е с нощният или следобеден японски секс… Обикаляме най-напред с колата — празно навсякъде, или почти празно. Забавили сме се. Който е имал нещо да посвърши, свършил го е. И в този милионен град, в този толкова необятен град, такива като нас бяха десетина-двайсет мъже. Няколко пъти се срещнахме, няколко пъти се разминавахме, докато обикаляхме местата, кьдето може да се намери някаква по-улична атракция…
Паркираме колата и тръгваме пеш. Колегата знаел едно заведение, което „нямало грешка“. Хага сан не е по тия зеведения и не ги познава. Той се е оставил като малко дете да го водим. Най-доволен съм аз, защото минавам по места, по които никога няма да мнна, при това до мене е най-надеждната японска охрана… Що се касае до Хага сан — мисля, че той климаше след нас главно от любезност. Но го правеше достойно.
Това заведение, дето нямаше „грешка“, е празно. По-точно вече е опразнено… От съседна врата излиза шумна група младежи. Един от тях се засилва, качва се на ниската муцуна на лъскавото италианско „Ферари“ — последен модел, стига до покрива на тази суперкола и скача отгоре й. После още веднъж, и още веднъж, злобно и с ярост, докато покривът потъва дълбоко в купето и колата не става вече за нищо. Хага сан нзтичва бързо. Японския младеж се изкикотва, и въпреки че Хага сан е спортист, той все пак е на четиридесет и три, ония — по на двайсет — изчезнаха яко дим. Хага сан потърси полиция, полицията дойде тутакси, но нощните палавници вече ги нямаше…
Хага сан сдържа гнева си. Имах случай да видя как реагира японецът в подобно положение. Нищо не рече Хага сан, лицето му нищо повече не изрази. Колегата обясни — ние, българите, сме силни в това да обясняваме поведението на другите:
— Ето ти го американското влияние…
То се знае, аз тутакси се съгласих…
— И все пак — попитах, — защо смачкаха колата?…
— Две са възможните причини — или подражават на американците наистина, или го правят от злоба. Този с колата е луд баровец. Защо да не му развалят настроението, когато се събуди утре сутринта… В Япония да имаш „Мерцедес“, друга евпрейска кола, или спортно „Ферари“ като това — значи да си супербогат… Е, затова според мене тия му изиграха намера. Никой по света не обича баровците, колкото и да се съобразява с тях.
Хага сан не взе отношение по въпроса. Хага сан замълча. Попитах го какво мисли. Вместо отговор Хага сан предложи той да ни заведе някъде. Даже проличаваше по лицето му как бавно и мъчително узрява решението му да си спомни къде да отидем, да прецени добре ли е там, или не за хора като нас.
Японците трудно вземат решение. Но затова пък вземат ли го…
Докато се въртяхме из тесните и помръкнали улички на квартала, Хага сан мълчаливо, но с надлежната сериозност си припомняше къде трябва да е ресторантът, който ни бе нужен. Аз пък си спомних за ония разговори, които водих с българи и японци по това как японците вземат решение…
Случваше се често вечер да минавам по една от главните улици на Токио. И винаги погледът ми се спираше на една сграда, която остро се врязваше и разбиваше с лакти околния лукс и красота, като оставяше странното усещане, че от сватбената трапеза на младоженци си попаднал в съседната стая с ковчега на мъртвец. Може би е грубичко това сравнение, но аз поне така се чувствувах пред черните, овъглени очи, с които гледаха към улицата прозорците на този голям опожарен хотел. Японската полиция още не знаеше кой, как и защо е подпалил сградата. Огънят винаги е бил едни от най-големите престъпници, защото той по правило без грешка успява да заличи следите си. В случая това не беше важно. По-важно беше другото — че сградата беше изгоряла, че хора бяха скачали от десетия и по-горните етажи направо долу, на улицата, че бяха изгаряли във въздуха или се бяха пръскали долу пред очите на стотиците минувачи и, което е най-непонятно — пред очите на напълно бездействуващите пожарникари… Защото тази сграда е била по-различна от другите и не е влизала в съществуващите правила на японската пожарна служба. Била е на такова място и така построена, че възприетата в Япония система за гасене на пожар при нея е била неприложима… Когато пожарът лумнал и противопожарната група пристигнала, то трябвало да се даде команда, т.е. да се вземе решение за друг начин на действие. Смисълът на тази команда е познат и на Милко Полендака от моето село, който пръв се появява, ако нещо в село се запали. Та и Милко знае, че в такъв случай чисто и просто се опъват на ръце три-четири платнища и горящите хора падат върху тях, вместо върху тротоара. Кой по света не знае, че платнището е първото нещо, което трябва да се опъне в такъв случай. Ала, тъй като то не влизало в установените правила, някой е трябвало да вземе решение за промяна на системата. Никой не поел отговорност. Потърсили началника на пожарната команда — не бил в къщи, потърсили висшестоящия — и той не бил в къщи, началника на полицията потърсили — бил с някаква делегация. А сградата горяла и хората умирали на паважа долу. Улицата станала гробница.
Японците са известни с това, че бавно и сякаш трудно, от наша гледна точка, вземат решение. Известни са и с това, че винаги държат — вземат ли решение, то да бъде пълно единодушие. Не се ли постигне единодушието, решението се отлага до постигането на въпросното единодушие. Това, разбира се, означава много често то да бъде забавено. — Нищо — казват японците — нека решението се забави малко, ама като се вземе, пък никой да не мърмори срещу него, никой да не го изпълнява с колебание. Както да речем, ние правим. Каже началството, че трябва днес да се вземе такова и такова решение — за да не сърдим началството, ние бързаме да вдигнем ръка, даже бързаме повече от него да покажем колко правилно е решението, което началството е предложило да се вземе. После, разбира се, мълчаливо, под масата, под кревата, под юргана, на четири очи и най-вече на две, мамицата му разкарваме на това решение…
Японците не правят тъй. Те първо решават един много важен въпрос, който ние другите народи, доста рядко си задаваме — има ли нужда от такова решение. Докато се умува и дискутира има ли нужда или няма се избистря самия проблем — всичките му десни и леви страни, всичките му висши и нисши съображения излизат на бял свят, избистрят се и становищата, и гледните точки, и различията на участниците в дискусията. Може да се каже, че целият този процес е най-важният момент от вземането на решението, неговата, така да се каже, есенция. До този момент изобщо не се поставя въпросът какъв трябва да бъде отговорът или какво трябва да бъде решението. Това е така, за да не могат участниците в дискусията да си нагласяват мнението според силата на страните, за да не предлагат или отстояват решение, само затова, че така ще се харесат или ще получат повишение.
Това — „за и против“ това — търсене на истината, разбира се отнема много време. Самоувереният български началник сто пъти ще напопържа и ще каже:
— Абе какво толкова сме му заумували, аз власт ли съм или какво — що съм взел да питам Пена от Горна баня, че тя ли ще ме учи мене как се ръководи? Нали аз затова съм назначен — да взимам решения, а Пена — да ги изпълнява.
И в живота често става така: началството взема решението, а Пена пък си взема решение да не му изпълнява решението.
Японците оставят впечетление на доста объркани хора, докато вземат някакво решение. Каним ги ние, да речем, японците да огледат една наша фирма как работи, колко работи — с оглед да се кооперираме в някое производство. Идват те, стоят, гледат, държат си бележки, подпитват от от време на време за това, за онова, чудят ни се сигурно на акъла и начина, по който работим, и хайде: „Джапан еър“ ги откарва на моето любимо летище — Нарита. Мине се известно време, нашего брата — българският, или европейският кандидат за коопериране с Япония, пита и разпитва: какво, отказахте ли се бе, японски приятели, защо си мълчите, нищо ли не излезе от пазарлъка ни? Вместо ясен и категоричен отговор току цъфне някоя сутрин на летището нова група японци — хайде пак обяснявай, хайде пак давай вечери, хайде пак доказвай това- онова. Тия гледат и слушат като хора, които за пръв път чуват за какво става дума. А най-вероятно то да си е наистина така. Таман реши нашето скептично око, че тия от втората делегация са вече втасали, хайде и те опънат гръб в „Джапан еър“ и те залижат усмивка пред японската стюардеса. Блъскай си главата: какво мислят, какво кроят, какво им става на тия хора? Пък вървят депеши, пак наши хора подпитват: бе какво не им хареса на тия японци, устата им за какво са, нали да кажат — тая, дето сме я захванали, ще я бъде или не? Вместо отговор, нова делегация тръква колелцата на куфарите сн на летище София, Париж или
