медицина в една тъй модерна област — продължава да го обикаля. Че кой ще ти откаже да чуе и види опита на един лекар, който връща на работното им място толкова отписани хора. Инсултите и инфарктите не си поплюват — нито в Япония, нито къде да е по света. Даже и в моето балканджийско село Видима — да се чудиш и маеш — през къща вече има ударен човек. Млади хора, средни хора, възрастни, пребелели от застоя и сенките на това яко някога балканджийско гнездо. Ха де, нали не сме Америка, нали не сме Япония — толкова работим и да се притесняваме. Точно защото не сме Япония или Америка пръскаме нашите градини с отрови, които те отдавна са изхвърлили. Та като тъй, Хага сан не е само на мода, той е от малкото хора на земята, който е станал два пъти светило. Преди — като световен шампион, сега — като световен лекар. Навсякъде, го кажи, е ходил Хага сан, ала не е идвал в България и, колкото и да е чудно — и в Съветския съюз. И в двете страни много му се ходи. Хага сан е чист японец. Ала не от фанатиците. Разбиранията си ги отстоява с много обяснения и настойчивост, но никога натрапчиво и с юмрук на масата. И попийва, и се напива, но доста по-трудно от обикновения японец. Неговите сто и двадесет килограма не можеш ги подчерви с петдесетина или сто грама саке. Нито с петдесет грама уиски. Виж — със сто, сто и петдесет можеш, но това не значи, че Хага сан е пиян. Това ще стане накъм четвъртото уиски, когато ще положи глава на масата, където сме седнали, и ще придремне…
Но това ще стане вечер… А сега, кротко и доволно седнали на една българска трапеза, вечеряме и пием. Аз — червено вино, Хага сан — бяло… Разпитвам Хага сан на моя лош и на неговия не по-добър английски какви са успехите му в лечението на тия модерни болести на века. Хага сан повече от другите японци обича да казва: „О, йе!“, като при това гласът му прави едни много силни интонационни извивки на „йе“-то. Както сме седнали на масата, все имам чувството, че Хага сан ще натежи, че тя ще се надигне и ние заедно с пържолите ще се изсипем в единия край на хола. Цяла вечер стоя все тъй нащрек — кой момент ще навиря крака… В такова душевно състояние разговарям с интересния човек… Много са болните от инфаркт и инсулт в Япония — казва Хага сан. А аз си мисля, че баща ми също е болен от тия негови болести. Сега той е далеч, в моето балканско селце и трудно движи дясната си половина, а аз седя в Токио с един толкова интересен учен по болестите на баща ми. Интересът ми е оправдан, и Хага сан го приема като нещо естествено. Цялата вечер минава в приказки около неговата система за рехабилитация. Това, което ми казва Хага сан, е доста впечатляващо — за два-три месеца хората, които идват при него свити на купчина, се изправят и прохождат. Доста бедни хорица е върнал на конвейера Хага сан, доста богати — на бюрата им… Хага сан не е политически ангажиран човек, той е хуманист и не прави особена разлика между пациентите си — него все още го интересува резултатът. Големият проблем и голямата болка на човечеството го занимават. Прекланям се пред Хага сан, че се е заловил с такава наука — почтена и потребна на подлудяващия от стресове и инфаркти съвременен свят, който пълни болниците на Хага сан, хиляди други болници и гробища по земята с нещастни хора, много употребявани и вече ненужни. Но Хага сан се инати, той ги преработва, манипулира ги, разхожда ги с колички, поставя ги на диети и ги връща на съвременния свят. Между него и тази прочута научно-техническа революция се води упорита борба. Само дето инфарктите и мозъчните удари са толкова много, а хора като Хага сан са толкова малко…
Но Хага сан е оптимист. Той вярва в своята нова методика на „форсирано раздвижване“ — казва ми, че резултатите му са много добри и хуманният и икономически ефект е много голям. Като бивш спортист, Хага сан е организатор и на международни състезания по различни видове спорт за болни, които вече за работа не стават.
— Тези състезания — казва той, — осмислят съществуването им…
Това което върши Хага сан е много интересно, то е великолепно, но кой дава пари тези болни да пътуват, да играят? Става ясно, че що се отнася до японския отбор, той е на издръжката на Хага сан. Като собственик на болница Хага сан би трябвало, както се изразява колегата, да е червив от пари. И аз вярвам, че е така, макар че Хага сан с нищо не го показва. А другите — викам, хилядите, милионите, които не са твои пациенти, на тях кой им плаща да спортуват…
— Това е проблем — казва той, — но аз вярвам, че и другаде по света има хора, които ще подкрепят финансово такава идея. Вие в социалистическите страни как гледате на него?
Мълча известно време и давам донейде си неясен отговор. Ние в социалистическите страни честно казано никога не сме били чак такива хуманисти, а не зная как гледаме на такава идея, а не искам да разваля още отсега вечерта с едно евтино пропагандно клише, което веднага мога да му предложа… Хага сан ми е интересен такъв, какъвто е — приказлив, любезен, мислещ, и аз искам още да говоря с него…
— Предполагам — отвръщам му, — че у нас не е трудно да се намерят фондове за такава идея. Имаме десетки обществени организации, държавни спортни дружества, имаме и такива, които не са от най- бедните. А че — викам — има и друго, Хага сан, самите болни у нас си имат пенсии, които не винаги са малки… Така че — викам — идеята ти става…
… Моментът е подходящ да се поинтересувам тия негови пациенти все така скъпо ли плащат в болницата му и най-важното — откъде вземат пари за лечението си. И което е още по-важно, след като не стават всичките отново за конвейера, кой им плаща да са живи…
— О, йе — повишава глас Хага сан. — диз ис а биг проблем!4 Моите пациенти са все богати хора — той е искрен, — но аз приемам и бедни, макар че напливът е голям, а леглата в болницата са само двеста…
Пациентите иа Хага сан са наистина нещастни хора. Предприятията и фирмите им дават според случая, и най-важното според стажа — една, две или три заплати. И толкова! С тях ако искаш — отиди при Хага сан, дано неговата методика те хване и ти си стъпиш на краката. Ако ли не, влачи крак и живей с онова, което може би си успял да спестиш…
— Ами ако спестеното бързо свърши — питам Хага сан, — нали спестените пари най-лесно свършват? …
Хага сан клати глава. Той не избягва неудобния въпрос и като лекар, и като човек е угнетен от него. Угнетен е, защото той по-добре от мене знае, че оттам нататък става онова, което държи Япония в графата на самоубийствата на едно от първите места в света…
Така че Хага сан е не само лекар на тялото, той се опитва да е лекар и на душата, а даже нещо и като лекар, който да компенсира недостатъците на обществото. Не вярвам да му стигнат парите на Хага сан, колкото и много да са. Все пак, не е собственик на „Мицун“, нито на „Мицубиши“ нито на „Тойота“, нито на „Хонда“… а на една все пак малка, макар и изключително полезна и нужна клиника. А срещу него е цяла Япония, и цял свят. Но такива като Хага сан връщат куража на човека, връщат вярата му, че и съвременният свят има своите резервни играчи, своите морални запаси, че тук или там се появяват светила, които пръскат чиста светлина около себе си. И ние разбираме, че тая земя е все още жива, че все още има надежда, че все още има от ония човеци, които толкова отдавна ги търси Диоген…
Гледам и слушам Хага сан и си мисля, че те някъде с Диоген са се срещнали…
Домакинята пуска танго. „Компарсита“. Тя е жена и иска да танцува. Аз съм българин и следователно съм обут. А Хага сан, верен на своите японски традиции, е по чорапи. Засрамва ни Хага сан, събуваме се и ние. Едрият японски гигант танцува с малката и нежна домакиня. Тя е нещо като кукличка, която той е прегърнал. Имам чувството, че там където те танцуват, апартаментът се клати насам-нататък и става нещо като лодка.
От Хага сан, както от всички едри хора, се излъчва доброта. Хага сан и няма причина да е зъл човек, на него му е вървяло в този живот. Спорт, режим, титли, свят е видял, завършил медицина, станал професор, напипал важен дамар на науката. Вече е собственик на клиника, която е претъпкана. Ала като гледам тромавата му и тежка стъпка, дори за танго, разбирам, че Хага сан не е имал никога време за танци и за веселби. И неговият живот е минал по японската система — труд, труд, труд… Само че той е от успелите.
Тъй аз видях един щастлив японец. Танцуваше танго в полунощ… Хага сан бе дошъл в Токио на конгрес на рехабилитаторите. Днес е бил докладът му. Утре конгресът свършва. През нощта. Хага сан ще пътува с влака за своето университетско градче.
— Спи ли ти се, Хага сан? — Не, Хага сан се чувствува добре с нас и аз питам колегата като вещ познавач иа Япония — искрен ли е нашият гост. Той казва: да.
Какво може да поискаш, когато имаш до себе си един такъв прославен човек, при това богат, при това толкова здрав физически, че ще трябва един батальон полицаи да се справят с него, ако се стигне дотам… Това е времето да мръднем някъде… Хага сан казва своето „О, йе!“ Решаваме най-напред да заобиколим
