Копенхаген, и ти се хващаш за главата и им теглиш резолюцийката с една тлъста, подлучена шопска попръжня я на културен английски, я на какъвто друг език най ти прилегне…
В това време, докато ти си се вадил из акъл, японците са умували, японците са пращали делегации от хора, които не само ще вземат решението, но и ще го изпълняват. Тъй работата с умуването изглежда излиза скъпичко, изглежда да се е проточила повечко, ала в това време те са решили вече дали да вземат решение, как да го вземат: който е бил против, си е казал протива, който е бил в колебание, си е прибрал колебанието. Страните са си изспорили спора и когато ние — европейците, най-малко очакваме, или когато след такова протакане сме се пригласили да седнем най-после на масата за разговори — японците ти цопнат точ в точ договора. Те за себе си са свършили преговорите за себе си те са единодушни за какво ще действуват и как ще действуват. Решението е взето бавно и мъчително — за сметка на това неговото изпълнение вече става бързо, без колебание и задръжки. И докато от този момент нататък ние започваме да популязираме решението сред своите хора, да се агитираме, събрания да правим, съвещания, където да се уверяваме в неговата полезност и потребност, японците вече изпълняват. Поради всичко това публична тайна е, че японците могат да намерят грешен отговор на един или друг въпрос, но много рядко, почти никога няма да дадат правилен отговор на грешно поставен въпрос…
И още нещо, което е важно. Ние, хората от тая част континенталната, обичаме да вземаме много решения за неща, които нямат особено значение. Богове сме да вземаме решения. Що се отнася пък до т.н. социалистически човек даже сме убедени, че колкото повече решения вземаме, толкова повече работим. Японците не обичат да вземат много решения, техните сили отиват другаде — да изберат най-съществените, най-важните, най-значимите проблеми и по тях да вземат малко, но верни безпогрешни решения. Разбира се, бързо променящите се условия могат в някои случаи, като този с пожара в хотела, да сварят по бели гащи японците, но тези случаи са редки и нетипични. От един такъв случай обаче те ще извлекат максимална изгода, ще преразгледат отново всички възможни луфтове, ще отидат напред във времето, ще подложат на проверка други системи и механизми. Така че в края на краищата една изгоряла сграда ще се окаже много по-евтина от опасността да се изправят пред една изгоряла система на действие… Което много често се случва с европееца, а още по-често с нас българите.
Умувах си ги тези работи, докато гледах Хага сан как бавно скълъпваше в главата си плана на Токио и как узряваше у него идеята да отидем в неговия стар, някогашен ресторант. Какви ли за и против, плюсове и минуси прехвърляше през своята глава Хага сан? Зная само, че той излезе от колебанието трудно, но за сметка на това резултатът беше удовлетворителен, а ако се вземе предвид и часът на денонощието — повече от добър…
Паркираме до един ресторант, който още работи. Тук Хага сан е идвал бог знае кога, вероятно когато е бил студент, защото помни, че ресторантът е денонощен. Качваме се по едни външни стълби, събуваме се, влизаме. Часът минава един. Това не е време за Токио. Токио вече отдавна спи. Затова ни посрещат с радост, както между впрочем навсякъде посрещат в тази страна. Хага сан поръчва уиски и някакви нови мезета. На уискито всичко му върви. Пием стотачки. Ядем, защото пак сме огладнели. Собствениците вбичат такива клиенти като нас… Обслужва ни не един, а трима. Заведението не е много по-различно от онова, в което бяхме с Киросава. Само че сега е минало полунощ, тук-таме има още такива като нас по масите. Хората не са пияни, но очевидно не са и на работа. Все тъй чисто е навсякъде. Ние сме боси, а аз искам да отида до тоалетната и косицата ми щръква, доколкото я имам — как ще вляза бос в една кръчмарска тоалетна?… Колкото и да е чисто в Япония, тоалетните навсякъде по света са си тоалетни. Навсякъде по света, но не и в Япония. Сервитьорът ме предружава. Вървим по чиста рогозка, пред самата врата са наредени чисти налъми.
И тук е помислено, и тук измислено. И никой не те гледа в ръцете ще дадеш ли десет стотинки.
Толкова уиски идва много дори за якото тяло на Хага сан. Той е поръчал всичко, уредил е всичко, изпил е даже половината от чашата си, тая критична половина, и сега може да поспи. Японската маса не е много удобна за сън, трябва да се сгънеш доста ячко, краката и тялото идват почти успоредно, дели ги само дъската на масата, под която си наврял краката си, но за спортист човек като Хага сан, и за човек иа който му се спи истински, няма нищо невъзможно. Хага сан не се дори и извинява. Навежда се и заспива. Колегата доволно казва:
— Накъркахме го.
— Уморен е. — казвам. — И не е свикнал.
— Тия хора много работят — обобщава той и се заема с деликатесите, които, преди да заспи, в изобилие е поръчал професорът, за да докаже, че ние пък може и да преядем, стига друг да плаща.
Хага сан спа спокойно около петнадесет минути. Никой не му направи бележка. Да си поспи изглежда беше толкова естествено, колкото и ако не беше го направил. На петнадесетата минута се събуди и колкото и да беше възпитан японец, помоли да се прибираме. Призна умората и поражението си.
Закарахме Хага сан до хотела му. Улиците на Токио бяха вече съвсем празни, не профучаваха даже и коли, ако не се броят полицейските, които шареха из града с червените си светлини. Една токийска нощ беше комай на привършване. Сега ние с колегата предприехме едно по-смело начинание. Той реши, че сега е време да ме заведе до един стар квартал, с много тесни и страшни улчки. Колата оставихме там, докъдето можеше да върви кола и продължихме пеша… Токио и Неапол не са градове, които да си приличат, ала старите части на всички градове по света комай са еднакви. Тясно и интимно… И страшничко. Както вървиш в уличката един метър широка, една по-ячка ръка да се протегне през прозореца и да те хване за яката, отиде та се не видя. И господ не може да каже, и японската полиция не може: къде си, защо си и докога си в тези натрупани един над друг, един в друг или един до друг бордеи. Улиците са дотолкова прилепнали една до друга и така тясно насечени, че са като решетка. Вървиш из тая решетка. Отляво, отдясно, отпред, отзад — малки ниски барачки от дърво и от кирпич, с малки тесни врати, с фенери, които блещукат над тях, с всякаква стока, изнесена за продан. И макар да е много късно през нощта или много рано сутринта, както щете го вземете, навсякъде е вече преметено, прибрано и чисто. Тук-таме някоя изпаднала японка, която още не бърза да затвори своето заведение, те вика — настоятелно, умолително и винаги деликатно. Кой знае какво й е донесъл денят, спрял ли се е някой в нейното старо магазинче или при нейните стари вече за този занаят мощи. Вика ни от вратата, на улицата не излиза. Но е ясно, че от малкото прозорче тя следи улицата. Точно когато си до нейната врата, тя отваря, показва се и те поканва. Отминаваме една, отминаваме втора, трета, десетки отминаваме. Вече е много късно, четири наближава, а те още се надяват. Надяват се и още как, боже мой! Като ги гледам тия кой знае какво видели през живота си жени, колко умолително канят — никакво друго чувство не ме осени, освен тъга. Ние отдавна сме забравили у нас тази тъга. Ние отдавна сме забравили такъв хляб как се вади…
— Е — викам, — стига сме обикаляли — или да влизаме някъде, или да си вървим!
Така казвам, ала все още не влизаме никъде. Човешкото любопитство не си знае силата. Кварталът, който обикаляме, е голям. Уличките като тия — с хиляди, уморени и недоспали японки — колкото щеш. И никъде мъже — нито да ги пазят, нито да им търсят клиенти. Това тук не са нощни заведения в смисъла, който ни е познат. Най-често ще видиш едно малко барче, зад което могат да застанат две жени — тия, които работят. Едната от тях е собственичка, другата — наета. И двете не са женени, или и двете са разведени. Това магазинче е всичкото, което имат. На рафта: няколко бутилки уиски, цигари, водка. Саке не се продава… Сакето е евтино… Пред бара — две столчета, не повече — за двама клиенти. Тъмно е вътре. Една малка стълба отвежда горе — на втория етаж. А първият и вторият етаж на тая собственост, събани заедно, не са повече от четири метра височина. И девет до десет метра квадратура на основата. Това е картината… Горе спят двете девици, когато имат време да си легнат. Ако влезе мераклия клиент, който да плати повечко — и той се качва тук. Така че този мини втори етаж е и спалня, и работно място. Ако не искаш да се качваш горе, оставаш долу — пиеш уиски — разредено до осемдесет процента с вода, плащаш го на цени, които осигуряват някакво съществуване на двете жени, и се оставяш да правят с тебе каквото те искат. Да ги посъблечеш за секунда можеш, да ги попипаш можеш, но повече тука не — има японци, на които и това им стига. Ако искаш повече — горе в стаичката три на три, ако не искаш — плати двеста-триста грама вода и си тръгвай. Никой няма да ти се разсърди — Япония не е Европа, тук няма грубости, няма насилие в нашите европейски форми. Нещата и тук — в този резерват на разврата, са уредени с мълчаливия японски договор за взаимно уважение и зачитане.
Жените при които все пак спираме, са най-доброто, на което можем да попаднем, след като близо час
