или почти нищо.
И законодателството е помогнало за да се доизпипа това скрепване на личността в колектива. Присъда например в Япония не се издава само при събрани неопровержими доказателства. Присъда се издава само при задължително самопризнание. Ама не си бил виновен, ама не си присъствувал, където е станало престъплението, след като си признаеш, че си виновен, независимо какви са фактите, присъдата е готова. Японците ли не знаят как да накарат един човек да извърши нещо, което е против волята му, те ли не могат да те накарат да си признаеш, че си написал „Под игото“ или „Илиадата“! Самочувствието се колективизира още в детската градина и в училище, където са измислени толкова много начини за изтощителен труд, че от тебе нищо силно и индивидуално не остава. И да има, и да няма нужда, японецът трябва да се труди. Японската азбука например има четиридесет хиляди йероглифи. И най-учените мъже ка Япония боравят с пет-шест хиляди, просто толкова могат да научат. Ала всички учат, всеки свободен миг, всеки свободен час. Това е едва от причините в Япония толкова много хора да носят очила… След училището идва предприятието… И тъй, до края на живота около японеца все има нещо, което да му припомня за наведената главичка, което да дърпа сиджимката, с която е вързан за правилата, с които трябва на всяка крачка да се съобразява…
И може би само така и никак иначе може да се обясни защо този толкова спокоен, толкова нежен и деликатен японец, този толкова влюбен в изящното, в миниатюрното, в красивото японец, когато побеснее и излезе от кожата си, е способен на зверства, които карат човек да потръпва. Японската преса изнесе случай за човек, избил в състояние на дива ярост цялото свое семейство и това на съседите си… Такива случаи на масови „убийства“ в Япония не са изключения, напритив — те са част от всекидневието на тази сложна и трудно разбираема за нас, европейците страна. Изглежда в такива случаи скромният манипулиран японец се разкапсулира и онова, което стояло смачкано, потиснато умълчано цели поколения вземе, та изригне като Фуцжияма и каквото, и който в този момент е наоколо, да му мисли.
Ужас ме обзема при мисълта, че при тази икономическа мощ, при тази луда техника на японеца може да му мине през ума да хване пушката…
Хага сан пръв слиза от метрото и даже ни подава ръка, макар че няма никакъв риск някъде да си чукнеш краката или главата, и ни извежда в новата манхатъновата част на Токио. Вън ситния дъждец се наглася да премине в по-едър, а вятърът — да стане по-силен. Редовият японец или е разтворил чадър или е седнал в кола. Такива като нас, хептен изненадани от времето, са много малко. Седим минута-две под навеса на едно кино, както едно време като студенти сме притичвали от една кооперация до друга, додето поомокрени стигнем до квартирата си. Хага сан ни поглежда. — Ще бягаме ли? — казва. — Ще бягаме — отвръщаме. Хага сан — професорът, докторът, човекът, на когото Япония и светът толкова много са се възхищавали, пръв затичва. След него като закачени с канап — леки и подхвърчащи, тичаме и ние. Дъждът ще ни ошмули ушите, а като бие по ламарините на колите и покривите, цялото Токио запява своята дъждовна, предтайфунна песен. Японците сигурно ни вземат за смахнати — европейци, тръгнали на майната си, полудели от екстравагантност. Ала Хага сан също тича с нас, даже той е пръв, ние отзад оформяме нещо като разперените краища на триъгълник. Така летят птиците, само че ние не сме птици, ами хора с доста лоясали български коремчета, които скоро се запъхтяват. От време навреме Хага сан ни поглежда следваме ли го, а ние, освен, че пъшкаме, се и възхищаваме на лекотата, с която тази тренирана сто и двадесет килограмова маса се мушка между спрелите таксита и прескача тротоарите и вадите с вода, които вече са потекли. Най-после спираме пред дълга и широка козирка, осветена с мека, луминисцентна светлина, която не се вижда откъде извира. Тук на сухо, сякаш само нас чакаха, стояха едри, високи мъже с шапки с големи периферии, облечени като гаучовци с дълги черни пелерини. Спрели сме пред суперхотел. Никой не ни оглежда подозрително и с усмивка — тия пък намокрени кокошки къде са тръгнали? Напротив, нашият поразрошен и смачакаи, поомокрен външен вид говори за аристократична палавост и приумица на слободни, презрели условностите на света богати мъже. Един от гаучовците ни отваря сервилно широката врата на хотела — извиква някакво момиче, облечено в дълго синьо кимоно, което на вътрешната светлина изглежда от убит, патиниран цвят.
Това е вече гейша. Ето я тая прочута, всеизвестна гейша, по която ние, европейците, въздишаме и която олицетворяваме с най-ефирното, най-миловидното женско създание. А мнозина — едва ли не и с най-развратното.
Момичето нежно и топло ни се усмихна и ни поведе след себе си към тоалентата стая, подът на която е така чист и така блести, че можеш да се обръснеш, без да ти трябва друго огледало. След това донесе сухи и много чисти кърпи, ухаещи на здраве, на женска ръка, на най-ароматичен сапун, четки за дрехи ни донесе, топли пантофи — появяваше се и изчезваше, като сянка, докато ние възвръщахме постепенно първоначалния вид, в който бяхме тръгнали.
Излезнахме от тая царица на тоалетните стаи в света. Сега ни пое друго момиче — със същия цвят кимоно, със същия поклон и усмивка. То ни въведе в едно малко салонче, което няма нищо общо с нашите европейски представи за място, където човек може да си поразпаше пояса и да го удари на живот. Това бе японската част на хотела и толкова по-добре — ние щяхме да прекараме една вечер в много скъп и луксозен японски ресторант, с гейши, в малка стаичка и насаме…
Къде е Алберто Сордн, къде го нашия Бай Ганьо — да попримижат от кеф, да ударят сами на себе си по едно око за онова, което ги очаква, да се оближат, да попригладят мустак, ако още имат такъв…
Стаичката беше ниска и празна. На пода в средата имаше масичка — нещо като нашенска паралия, но не кръгла, а продълговата. От лявата страна на всеки имаше малко столче във формата на бобено зърно, с лека вдлъбнатина в средата — като се облегнеш върху него на лакът, да се чувствуваш като герой от източна приказка. Трите гейши внимателно загънаха краката ни с покривката на масата. Те се движеха толкова безшумно около нас, че дори не забелязахме кога поставиха от едната страна на масичката котлон, прибори — нещо като малка подвижна кухня, на която има всичко, каквото трябва и нищо, което да е излишно. И това е комай всичко, което го има в стаята. Зад гърба ми има невисоко подиумче педя от нивото, на което сме седнали — нещо като втори под, който придава особен уют на нашата стаичка. В ъгъла й е поставена една стара индийска дърворезба, и ниска лампа, която допълва този изящен и крайно опростен уют. На едната от стените виждаме японски рибари на лов в океана — графика от сламки или някакви подобия на сламки. Ала ако трябва да бъда искрен — не тая опростена архитектура пълнеше стаята с нещо неповторимо. И в празна стая да си, има ли жена, която да е жена — празното нито дразни, нито се усеща… Още веднъж, и дано не е за последен път, усетих великата сила на жената, нейната магия, нейното покоряващо присъствие, което чудесии може да направи, ако е решила да ги прави за добро.
А тия момичета са тук, за да правят добро. За да ни е хубаво на нас — двамата българи и на богатия японец Хага сан.
Момичетата наливат саке — всяка се грижи за всеки от нас. Но не се натрапват. Докато пак разговаряме за болните на Хага сан, докато обсъждаме въпроса откъм световната му страна, момичетата сякаш ги няма. Дори не забелязвам кога доливат чашата ми, кога я изпивам и кога тя пак се напълва — тихи, по чорапи, за да стане стъпката им съвсем ефирна — те се появяват и изчезват — и плът, и материя, и дух, и видение… И нищо, и всичко.
Не зная колко вкусни водорасли сме изяли и колко саке сме изпили. Сакето се оказа нещо, което не ми се отразяваше от алкохолна гледна точка почти никак. Кулинарията около нас се засилва, момичетата взеха да се заседяват по-дълго. С Хага сан изприказвахме полека-лека онова, което беше потребно да си кажем. Той и таз вечер е любезен, както винаги, готов всеки миг да се изненада и възхити от онова, което съм казал — на мене ми е хубаво, че все такива мъдрости говоря, които хвърлят японския учен във възторг и онова негово „О, йе!…“, което цяла година отподир звучи в ушите ми, ме пълни със самодоволство. При това, вече оглеждам с едно по друго око и тия момичета, които влизат и излизат, пълнейки масичката зад нас и масата пред нас с нови все японски кулинарни, които нито мога описа, нито пък мисля, че трябва. С клечките се справям вече доста добре, дори когато сакето се е вече обадило някъде в дълбочината на мозъка. Шишенцата — малки, тристаграмови, порцеланови или глинени — топли, ала не врели, че да духаш в тях идат едно след друго, аз се чувствувам обкръжен с възхищение от страна на Хага сан, с женско покорство от страна на гейшите и за пръв път разбирам какво значи наистина да си паша…
Момичетата готвят пред нас с изумителна сръчност. И все още не се месят в разговора ни. Не можеш дори да разбереш кога и как става това приготовляване на ястията — нито шум, нито миризма достига до нас. Вратата, чрез която сме отделени от коридора, е плъзгаща се — такива са много от типично японските
