зеленина, входовете им са дискретни, изходите — също, а всичко, което става вътре — съвсем. Тук не се идва, за да пренощуваш. Тук се идва с жена. Ти ще си я доведеш — може да е женена жена, решила да кръшне, тук няма от какво да се бои, с момиче, с приятелка, с разведена жена може да дойдеш. Няма да търсиш квартири, няма да бягаш от работа, за да използуват празното жилище на приятеля си, няма да се страхуваш, да не се върне съпругът или хазяинът, няма и от донос да се страхуваш. И няма такива вицове, каквито у нас са болладисали — за командировани мъже, които я влак изтървали, я нещо забравили, и като се върнали в къщи — какво заварили?… Тук има и кой да се погрижи за колата ти, за вечерята ти, за настроението, за душата ти — за всичко, което ти трябва. Плаща се на час, на два, на три — колкото желаеш. И пълна, невероятна дискретност… Тези хотели са много. Вечер, като изгреят загадъчните им светлини, ако се вгледаш в тях, ако нарочно с око ги потърсиш, ще видиш колко много са… И тогава ще разбереш какъв мощен клон от индустриалното производство на ласки и нежност в общия бюджет на Япония представлява сексът…
Има и други заведения. Те са вече съвсем за баровцн — за хора, които като бръкнат в джоба си, дебело тесте йени трябва да опипват. Това са заведенията с гейшите. Тия гейши, за които ние имаме такава изкривена представа…
При гейша, или в заведение с гейши, ни покани на вечеря Хага сан. Предната нощ се уговорихме пак да се видим. Срещата наредихме пред жилището на кореспондента. Хага сан беше точен като японски часовник. До секунда. Даже си погледнах часовника. Казано беше в осем. Точно в осем той се появи. Застана прав, после се заразхожда, докато ние, вече облечени, се спускахме с асансьора. В Япония е прието, извинимо е закъснението. Често по улиците стават големи задръствания и да искаш — няма как да хвъркнеш и да прескочиш задръстеното място. Хората, които искат да са точни, пътуват с метро. Метрото не се задръства, метрото не закъснява. За да бъде точен, без кола беше дошъл и Хага сан. Едрото му тяло изпълни тесния двор на кооперацията за чуждестранни дипломати…
— Добър вечер, Хага сан. Как сте, как мина денят?
Хага сан е елегантен, усмихнат чак до смазаните си от джудото уши. Той ни предлага да отидем с метро дотам, докъдето си е наумил да ни води. Нали не си се возил с метро, пита той.
Вървим пеша до най-близката станция на метрото. Очаква се тайфун — духа и е намусено. Това ще бъде, както пишат вестниците — тайфун номер двадесет и две. Силен, не знам къде си зароден, наближаващ Япония с не знам каква си скорост. Японците не му се боят, само предупреждават, че има такъв и такъв номер, та Япония да знае каква обувка ще трябва да си обуе в следващите два-три дена. Е, не е и първият тайфун на Япония този, няма да бъде и последният. Ако има някой, който с любопитство и страх изчаква тайфуна, това съм аз и такива като мене, европейци или американци, които ги има в изобилие тук. Тайфунът идва със сивооловно небе, с лек подсещащ ветрец и със ситни пръски, като разпердушинен дъжд, който по-късно тази вечер ще се превърне в силен порой, а той, както се очаква — в следващата нощ ще прерасне в ураган…
Спасяваме се от първите предвестници иа тайфуна — вятъра и пръските дъжд, в най-близката станция на метрото. Хага сан е учил в Токио и то се знае като всеки студент по света, знае на пръсти всяка спирка. Не се е возил цял живот на кола я — какво като сега е професор, какво като има скъпа кола, какво като е богат, какво като е прочут в цял свят. В този смисъл Хага сан си е останал един съвсем нормален и редови японец. Опазил се, озаптил се, застоял се на здравата японска земя. Не зная дали с всички издигнали се японци е така. Макар че го допускам. Тази е една друга възможна тайна за силата на Япония… Да не се забравят хората, да помнят доброто и лошото на живота, колкото и нагоре да са отишли. Изглежда в Япония такива качества се възпитават, отглеждат се специално. Там не може, както е у нас — като се качиш веднъж на горния етаж, все там да си стоиш, без риск да се върнеш пак обратно на долния. Това връщане назад и надолу в Япония става лесно, много по-лесно, отколкото в други страни. И то именно озаптява, то държи нащрек очите — да не се затварят, да не залоясват от самодоволство. Ако има нещо, което Япония истински не познава, истински се бои и истински го гони отвсякъде, където то би могло да се появи — то е самодоволството.
Колко поразии е извършило това самодоволство по нашите евпейски земи, колко в нашата мила България?
Що война сме водили в Европа срещу някои стари болести на човечеството като подлостта, кариеризма, завистта, бедността, глупостта, грубиянството, алкохолизма… И все с първото чувство, че те пречат на човечеството да върви напред. Тия болести обаче, колкото и да са лоши, колко и да са от най-лошите, и от тях има по-лоши. По-лошо от тях е самодоволството. Всеки от гореспоменатите пороци предизвиква често обратни чувства и поведение, които тикат напред, които развиват мислене, съобразяване, решения. Самодоволството е най-страшното човешко качество, то нищо че развива, то нищо не провокира. То убива, то спира, то държи на едно място, то удушава движението.
А ние колко обичаме да се отпускаме на това, което сме постигнали, като на дюшек в морето по време на ваканция. Пълно, убийствено безметежие, пълен застой на духа и тялото.
В колко доклади по наши събрания, в колко слова, в колко книги или статии първото задължително нещо е да изразим задоволство от постигнатото. Не дай боже да го отминеш, не дай боже да не му отделиш дължимото. И толкова взехме да му даваме дължимото на това самодоволство, толкова да се любуваме на това което сме направили, че то изтиква понякога доста нахално онова, за което сме се събрали да осмисляме…
Та го гледам сега този сериозен човек Хага сан. Хага сан не е никакво изключение. Той е умен и добър японец, който най-добросъвестно ми намира място в метрото, където да седна. Ами, ще сядам! Стоя прав и оглеждам Япония в метро. И аз — нея, и тя — мене. Метрото е чисто и бързо. Каруците пристигат точно навреме, водени от своя електронен началник. Така се и командуват — пак от него. Няма минута, няма две, няма и секунда избързване и изоставане. Спира и тръгва без опашки, без бутаници, без рискове. Казвам на Хага сан, че такова хубаво метро е само московското, даже казвам:
— Хага сан, ти няма да се докачиш на национализъм, тяхното метро е по-красиво. Вашето, японското, разбира се, нареждам веднага на второ място…
Похвалил съм все пак Япония — Хага сан благодари, и що се касае до московското, той не е ходил в Москва и ми повтаря, че там много му се ходи… Сменяваме станцията. Качваме се в друга каруца, която съвършено прилича на първата. И тъй като японците са, общо взето еднакво облечени, и тъй като за нас — европейците, те си приличат като всички азиатци, както и ние си приличаме в техните очи — имам чувството, че въобще не сме сменяли метрото. Пак е толкова празно или толкова пълно, пак същите хора с книга, с вестник или с поглед, който уж гледа навън, пък ние тримата стърчим прави — по-високи от всичките тия наши спътници. Хага сан е направо исполин. Вероятно той е един от най-едрите мъже на Япония. Около него минават бързи и остри като бръсначи погледи, навярно мнозина го и познават. Гледали са го години наред по телевизията. Но не се издават. Това да не са ти европейци или латиноамериканци — да видят Кройф или Пеле в трамвая или в метрото и да хукнат след него за автограф, или да го задушат в прегръдките си…
Не зная, не разбрах как в подобни случаи изразяват японците възхищението си от голямото име на нещо, което не е колектив, а отделна личност. Мисля, че и тук едва ли правят изключение — успехът на личността е преди всичко успех на колектива.
Често нас, хората от страните зад железцата завеса, ни обвиняват отляво и отдясно, че сме манипулирани от своята пропаганда и с пълно право разбира се. Ако в точния смисъл трябва да употребяваме това понятие обаче, човек трябва да отиде в Япония, за да види манипулиран човек — обработен, ошлайфан и пригласен така, че да бъде само една част от колективен механизъм и нищо повече. При това такава част, която да може всеки миг да бъде подменена с друга равностойна на нея.
По този начин японците обаче много са постигнали. Амбициите на отделния японец да стане нещо по- различно от другите са станали благородни в добрия смисъл на думата, поради което са се освободили от злобата и омразата към другите, от кариеризма, ходатайствата и връзките и най-вече — от добре познатото у нас зло — завистта.
Докато се возим в безшумното метро, което сякаш не е на колелета, а се плъзга като на ски, докато прескачаме от станция в станция, за да отидем точно там, където си е намислил да ни заведе Хага сан, нека кажа още нещо за начина, по който тая личност се манипулира и обработва така, че без да си забрави името — да знае, че това име само по себе си без колектива, без фирмата, която се грижи за него, е нищо
