жилища, с подвижни вътрешни стени от лек материал, можеш да ги местиш, както си искаш… През тях се провират гъвкави като нашите национални гиманстички трите момичета, всяко навеждане към тебе, всяко допълване на чинията те кара да потръпнеш. А усмивките им — това са усмивки като мерени с шублер — шлайфани, с кадифе тръкнати. Не мога да ви кажа каква е точно усмивката на японската жена — хем ти внушава пълно покорство и преданост, хем усешаш, че не е баш така, хем ти подсказва, че от тебе по-скъп и драг на земята няма, хем разбираш, че някъде между безкрайната преданост към теб и самия теб има една тънка копринена панделка, която варди момичето от нарушаване на мярката и опазва едно много силно и нежно достойнство. Такава усмивка е готова всеки момент да те пързулне и всеки момент да те отрезви. И в същото време ха кажи, че това е усмивка на някоя обиграна мацка, каквито сме ги виждали, колкто щете в Европа. Ще кажеш, но няма да е вярно. Тая усмивка е невинност, чистота, като че душата на момичето е къпана в най-бистри води и увивана с най-бели чаршафи. Всеки момент си готов да попиташ: възможна ли е тая усмивка или някой ти е разказвал за нея някога, някъде далеч в младините ти, докато си се протягал следобед под сенките на буките, докато си изтрезнявал от бистрия първак на нашенската есен…
Малка уста — като я гледаш, си мислиш, че залък през нея не може да се провре, ала не тънка и зла, а мека, успокоена, като рисувана. Оттам нагоре следва късо и правилно носле, високо и хубаво чело, тънки, почернени дъгички над дълбоки, силни, красиви очи.
В очите е целият свят на японката. И кимоното, и възглавничката на гърба и усмивката — те са заради очите, на тях служат, тях допълват, на тях се подчиняват… Крачетата са малки, като в менгемета стискани. Малкият женски крак засилва чувството за уют и женственост, както обратното — голямото стъпало оставя впечетление за грубост и студенина.
Гейшите вървяха, като че не стъпваха — имаш чувството, че ако ги духнеш, ще се отдалечат, че дори вратата да е затворена, те пак ще се проврат през нея.
Вечерята се разгорещява. Хага сан е поръчал, каквото е поръчал, както се казва в нашата народна песен — доста сме яли и пили… Момичетата сякаш чакат сигнал от нас — продължим ли да си приказваме, те тихо ще се скрият зад подвижната врата. Ако ни потрябват, ха сме вдигнали поглед, ха са се появили…
Не зная как се държат с тях японците. Що се отнася до Хага сан, той се разбираше е тях като да им беше оберкелнер: малко приказваше с гейшите Хага сан, с очи им казваше, каквото трябваше да им каже.
Хага сан попита желаем ли момичетата да поседнат при нас. — О, йе! — бързам да изпреваря аз. Зная ли какви съображения могат да му минат през ума на кореспондента и ще вземе да посече хубавата идея на Хага сан…
Приятел един ми разправяше как текли очите му по някаква красива френска проститутка, докато стъргал тротоарите една зима е Париж. Било вечер, премръзнала, тя почукала на стаята му и поискала нищо и никаква, почти символична цена. Нашият човек се изплашил да не е шпионка и отказал. Откъде да знае дали не го следи за нещо френското разузнаване… Нас социалистическите хора непрекъснато ни следят някакви чужди разузпавания. Друг един познат имам — видях го в Мюнхен — непрекъснато минаваше от един тротоар на друг, въртеше се като обран поп и не се оглеждаше.
— Защо — попитах го — не вървиш по пътя като хората?
— Знаеш ли ги тия какво ти мислят? — Беше човек, който силно ненавиждаше капитализма и във всичко, свързано с него се съмняваше…
Познавам и други нашенци — в Париж, на Пигал като идат, що пара оръшкат на тъмнично да се намерят, мискинлик да видят — в едно заведение, във второ, в трето… От заседания, за които са командировани, бягат, от сън се лишават — само и само да наврат, митнат насам, където е големия разврат. Ама това да си платят на едно момиче и да им мине меракът — не. Все ги е страх някой да не ги заснеме, че после върви обяснявай на жена си, на началника и най-вече на съответните органи какво си правил и как. Малко ли такива книжки има написани — за снимане, за дискредитиране…
Хага сан кимна с глава, момичетата се приближиха тихо и също тъй тихо седнаха до нас. Само че не до нас, а малко зад нас — хем да сме наравно, на една трапеза, хем да не сме…
Много ги умеят всички тия работи с дистанциите в Япония. Вече описвах поклоните. Тия поклони са част от науката за съсловията и ранговете и за отношенията между тях. По един начин се покланя подчинената на началника си, по друг начин началникът — на подчинената, по трети — началник на началник. Както навсякъде по света, разбира се… Колкото едни хора да признават, че уважават поклоните, а други да твърдят, че са равни всички. Равни са само преди да се родят. Слава богу, в Япония такова нещо никой не твърди. Кланят се като изтървани махала, които най-напред затихват в гръбнака на по-високопоставения, още по-напред — на още по-високопоставения, и най-напред — на най-високопоставения. И докато той пръв започва да си почива от поклоните, ония продължават. Може даже той вече да е забравил за тях, а социално най-малкият човек още да не ги е преполовил…
Ами как говорят помежду си хората от различните съсловия и рангове? За пищното многословие иа японското общуване, за сложните съчетания от изрази, за индиректния, иносказателен изказ, за неговата условност много е писано. Един е езикът, с който президентът на фирмата говори със заместниците си, друг — с който говори на началниците на отдели, трети — с техните заместници, четвърти — с по-долните, пети — с още по-долните. Казват, че най-елементарната, най-опростената система на общуване има десет такива езикови нива. Всяко със своите условности, форми и степени на учтивост… Това поставяне не само с поклони, но и с езика всеки на неговото място, определено му строго от социалното положение, което заема, иде от далечното минало на страната. Не зная колко време ще издържи Япония на своето старо възпитание, защото не е трудно да разбереш, че сега тя е една силна смесица от традиции и подражателство на други светове. Има традиции, които са готови, като офицерите от Втората световна война, да посегнат върху човешки живот — само някому да мине през ума да им го нареди. Други от традициите вече доста безцеремонно са си вдигнали количките и са оставили туристите, бизнесът, сметката, интересът на японския капитализъм да прави с тях, каквото намери за добре. И помежду им се води война: днес традицията надделее, утре надделее антитрадицията. И от това боричкане се зачеват плодовете на японо-американската, на японо-европейската дружба, появяват се хвърлени бутилки от кока-кола на улицата, люпени семки в салоните за кино и театрите…
Кой ще надделее? Според мене, въпросът вече е решен и ясен. Старата Япония ще отстъпи — колкото и корава да е жилата й, колкото големи да са амбициите й, колкото да е с дълбок корен традицията й. Но ще отстъпи, не както ние отстъпихме, отричайки се от всичко свое, а пак по японски…
Условността иа езика, който говорят японците не само помежду си, но и с другите народи, е доста белалия работа и отваря често грижи на чужденците. Дошла например преди година наша делегация — висока, отговорна, показали японците едно, второ, трето. Нашите хора харесвали — едно, второ, трето. В Япония не е трудно да харесаш това, което ти предлагат. Опряла работата до пазарлък — кое, колко, кога. Поискали, разбира се, нашите търговци не долар да броят, а срещу вноса с износ да върнат. Помислили японците, отложили разговора, още да помислят — в Япония, както вече казахме, решенията трудно се вземат. По настояване на нашата страна работни групи пак се срещнали. Японците пак не казали нито да, нито не. Те казали, че може би ще приемат условията. Зарадвали се нашите търговци, поканили японците, банкет натрупали, както ние умеем банкет да завъртим, подаръци връчили, както ние умеем подарък да връчим, дошло се даже до „Хей, поле широко…“. Водачът на нашата делегация обичал, като си пийне повечко, да пее. Дотрябвало пиано. Докато уискито още се потяло в чашите и фъстъците не били преполовени, взетото под наем пиано пристигнало. Кой ще ти държи сметка за някаква дребна сумица, когато такава едра сделка се ударила, когато такъв келепир ще тръгне подире им? Пили японците, понапили се, пели и те „Хей, поле широко“, ръченица тропнали, на „Данчово“ ударили черната си лъскава обувка. И в целувки се хвърлили, за които, ако беше жив Захари Стоянов и ако е бил там, щеше сигурно да напише, че такива целувки са плющели по вратовете на нашите момчета, като че ли карти цакаш по тях, или както че веднъж сам той го е писал, като че ли котки лочат мляко…
