Токио е град, в който голяма част от улиците нямат имена. Нямат и номера. Ориентирането най-често става по известните обекти, по райони, които се знаят. Но никога, както беше и моят случай, един таксист няма да те остави насред пътя, теглейки ти една, че му губиш времето и го въртиш насам-нататък…
И това е нещо, което не можеш да отминеш, без да кажеш своето „Ега ти“… Но тази вечер Хага сан знае Токио и знае точно къде искаме да отидем… Постепенно излизаме от центъра. Лъскавото намалява, неоните — също, и тия виолетови надписи по хотелите за любов изчезват назад.
— Къде отиваме? — питам.
Колегата също не знае, но за разлика от мене не пита.
Само повтаря своето изречение: „Този човек е високо качество и няма да ни накара да съжаляваме.“
Навлизахме в старото и бедно Токио. Вали. Чистачките, макар и японски, трудно чистят обилието от вода, която се излива върху стъклата… Хага сан и шофьорът говорят на японски, един разговор, в който се чувствува пълното уважение на единия към другия.
Уличките стават тесни, колата се провира трудно. Сега виждам какъв виртуоз е шофьорът. Всеки момент, като влизаме от една уличка в друга, очаквам колата да удари калника си в зида, край който минаваме. Не зная сантиметър ли отделя калника от зида, милиметри ли — аз очаквам да стане неприятното, ала то не става. И не вярвам на очите си, но колата върви и ние влизаме все по-навътре и навътре. Ясно е, че две коли, ако се срещнат, няма да се разминат — невъзможно е. Ала те не се срещат, макар че никъде не видях знак за еднопосочно движение.
Скоро спираме. Точно до вратата, пред която ще слезем. Малка ниска къщичка, почти барака. Вратите дори не могат да се отворят напълно, толкова тясва е уличката. Ние влизаме — Хага сан пръв, за да ни настани, после ще излезне да плати на таксито…
Знаете ли къде ни заведе Хага сан тази вечер? В своята малка, студентска кръчмичка. По-точно в кръчмичката на своите далечни и бедни студентски години…
Стопанката бързо позна вече не толкова младия някогашен шампион. Скочи от мястото си зад бара. Прегърна го. Извика. Хага сан се изчерви…
Повече нищо. Японците не изразяват така чувствата си като нас, европейците. След първоначалната изненада жената се прибра зад бара и се зае да ни почисти място. Барчето беше малко — най-малкото възможно японско барче. На столчетата пред тезгяха седнахме ние тримата. Вътре имаше още две масички. Само две. Едните клиенти станаха и си отидоха. Другите вежливо ни поканиха на масата. Бяха мъж, жена и момченце на десетина години. Бяха бедни хорица. Вечеряха риба и пиеха бира. Една бира за тримата. По липса на място телевизорът беше окачен на стената. Стар, много стар, купен поне преди двайсет години — черно-бял, жив архаизъм, далечен прадядо на непостижимата днешна японска телевизионна техника. Даже беше лош черно-бял телевизор. От време на време се появяваха линийки, които дълго не се успокояваха по умореното лица на старата кутия… Жената на бара беше сама. Около четиридесет, четиридесет и петгодишна японка. Едра, като истинска кръчмарка. Като я гледах как чевръсто отваря бутилките, как яко държи парцала в ръцете, как леко и с усмивка се справя с всичко, мина ми през ума за Сарандовица, за нейната кръчма в Добруджа — същите палави очи, същата пълна пазва, същият здрав кръст и същата черна, от як косъм плътна коса…
Не беше тая жена от най-преуспелнте, разбира се. Хага сан и като студент е бил неин клиент, и отпосле като състезател, както той ми обясни — тука някъде била школата по джудо, в която тренирал. Вечер от време на време момчетата попрескачали насам. Сигурно е била по-хубава преди двадесет и пет години тази жена, а, Хага сан?… Не, не зададох този въпрос. Има въпроси, които не се задават нито на японци, нито на българи. На тях си отговаряш сам, ако можеш…
Жената се развълнува от нашето посещение — чужденци, в нейното скромно заведение — о, това утре щеше да го знае целият квартал. Даже утрето беше далеч, още сега, тази вечер невидимият японски телефон ще влезе в работа. Парцалът не спираше да лъска. През три минути тя минаваше с него по светещата ламарина, отъняла комай от шетнята на парцала и от тази жилава и пъргава женска ръка. Беше чисто и тук, всичко беше чисто, дори работните ръце на жената, макар че тя ту разгаряше въглищата на барчето, за да ни пече риба, ту миеше чинии… Хага сан придърпа телефона и заизбира номер. Жената, застанала пред него и облегнала корема си от вътрешната страна на бара, го гледаше. Не знам дали беше любовен този поглед, но че в него имаше обич и вътрешно възхищение от Хага сан и от това, че я е посетил — съм сигурен…
Докато Хага сан излезе да уреди сметката с таксито, жената разказа на другите си клиенти кой е този едър господин. Пак имах случай да забележа в какво се изразява японското любопитство. О, такива срещи нито на мадам Танака, нито на ония — рибарите, съвсем не им се случваха всеки ден. Тия обикновени, прости хорица се притесниха. Какви светове беше побрало под ниския си покрив барчето на мадам Танака тази вечер. Те, семейство рибари, излезли да изпият една чашка бира и да хапнат една риба, до тях — прочутият Хага сан — звездата, световният шампион, с него — бели хора, журналисти. Ала хората не хванаха да се докарват, хората много внимателно отпиваха бира от чашите си. Те не любопитствуваха да чуят какво си приказваме, те не търсеха начин да се запознаят с нас, нито да седнат на масата ни, не ни поръчаха по бира, или саке, каквото вече пиехме. Колкото си бяха дребни японци, станаха още по-дребни, готови сякаш да се скрият под масата, за да допият незабележими бирата си. Наблюдаваха ни, може и да ни разпаряха с поглед отзад, може да ни разлистваха откъм гърба, като се заприказвахме, ала щом се обърнех към тях, виждах неизменно една и съща картина. Тримата — мъжът, жената и момченцето, държаха в ръка чашите си и угрижено и замислено разговаряха.
Мадам Танака ни каза, че са рибари. Работели с мъжа й, който също е рибар, още не беше дошъл от пристанището и нямаше да дойде тази вечер. С него говореше по телефона сега Хага сан. На него съобщаваше, че пак е навестил малката му кръчмичка. Хага сан, старият приятел, когото тук бяха хранили и преди двадесет години, със същата тази риба, каквато мадам Танака сега слагаше в димящите чинии, не беше забравил своята мичка. Не беше забравил своите бедни приятели, които сигурно са били все тъй добри с него не само като е станал богат човек, като се е прочул, но когато е бил все още нищо. При това — нищо без йени, което в Япония, както и навсякъде по света, значи съвсем нищо…
Хага сан се държеше като най-обикновен човек. На няколко пъти, когато жената трябваше да влезе в малкото салонче, та пак да мине с парцала там, където чашите или чиниите бяха оставили следи, Хага сан поемаше парцала и вършеше работата на стопанката. И уверен бях — не го правеше, за да ни покаже колко нормален човек е останал. Не, тия работи си личат и в България, и в Япония… Жената му отстъпваше парцала си също с някаква естественост, по-скоро като на приятел, който може в нещо да я отмени, отколкото да угоди на един висок гост, решил да си поиграе на обикновен човек…
— Не съжалявате ли, че ви доведох? — попита Хага сан… — Ето — рече той, — това е Япония, не онова там, където бяхме…
Не зная дали беше докрай прав Хага сан. И това беше Япония — старата, добрата, простодушата може би, Япония, но и онзи висок хотел с трите крила — той също беше Япония. Само че другата, модерната, наперената, напориста и пълна с желание да прилича на Америка Япония…
Хага сан правеше разлика между тях. Само че тази разлика постепенно щеше да се стопи. Булдозерите скоро щяха да потеглят насам, да нахълтат шумни и враждебни в тези тесни улички, да прегазят тези тесни кръчмички и барчета в тези бедни квартали, за им вземат тясното, да им вземат японското, да им вземат спомена и паметта.
Къде ще водиш тогава гостите си, Хага сан, да си допиват сакето, къде ще им показваш твоята стара Япония, своята стара приятелка от студентските бедни години?…
Интересно беше хрумването на Хага сан да ни доведе тук. И много човешко беше. Заведе ни в скъп и прескъп хотел, където сигурно остави цяло състояние за разкошната вечеря с гейшите. След това, без да ни пита, без да ни уведоми даже, ни доведе тук, в своята студентска кръчмичка, за да ни покаже любимата своя стара Япония. Лицето на Хага сан беше цъфнало — и мило му беше, че виждаше стари приятели, и друго му беше, че ги намира живи и здрави…
Както и очаквах, новината, че в барчето на Танака сан има не какви да е гости, се пръсна бързо в квартала. Нямаше да е Япония, ако не беше се разчуло. Как стана това не мога да кажа. Дали онези, които си излезнаха, набързо наобиколиха махалата, дали просто ни бяха забелязали, като слезнахме от таксито. В един момент се обърнах и видях вън зад прозореца десетина чифта — черни, остри очи, които ни оглеждаха.
