нещо е докачена от природата, която я е лишила от чувство за хумор. Един народ, който всичко възприема толкова сериозно, не може да се шегува, не може да реагира адекватно на шегата, която друг ще каже. Ето ни пак пред едно от превъплъщенията на диалектическото — всяко зло за добро. Като са искали да станат много сериозни, много силни, много организирани, много и т.н… много, то другото блюдо — с несериозното в живота, с шегата, се е опразнило и олекнало. Спечелили много в едно, загубили може би в друго… Една от гейшите, при пълното мълчание и прилежност в слушането на останалите, съвършено сериозно ми обясни, че това борче е на триста и петдесет години. Сега аз кривя физиономия и моето чувство за хумор, доколкото го имам, отива, та се не вижда: това малко борче такъв тристагодишен старец ли е наистина? Това ли е направило от него — роденият да вири нос в облаците горд и наперен бор — прочутата японска икебана, прочутата обич на японеца към цветето? В това ли се състои наистина тя — великана да превърнеш в джудже, да го смачкаш, да го смалиш, да го свиеш, да можеш да накараш едно дърво, което в цял камион не може да се побере, да стане удобно, та в малкото джобче на сакото си да го носиш?…
Колкото беше свито това борче, толкова трябва да се сви и сърцето ми. Защото аз не съм японец и не можах тази си изненада да я превърна нито във възхитителен възглас, нито в усмивка. Аз просто зяпнах и изстинах — защото този път истински и страшно застанах пред Япония. Иван ми обясняваше колко скъпо било това борче-цвете, какво лудо постижение на икебаната било то, колко десетилетия минали, докато свият короната му, докато го смалят, докато го накарат да забрави откъде и как е дошло — от високите и непристъпни планини — и да го укротят в една малка, почти миниатюрна саксия. Ала аз не го слушах. Защото в това борче-цвете аз не виждах вече растението с похабената, смазана душа, а съдбата на човека. На малкия, обработения, манипулирания, превърнатия в каквото е рекла Япония човек… Това борче не само показваше какво може или не може една упорита ръка или мисъл, но и какво е направила в крайна сметка… Щом тъй е сторила с борчето, представяте ли си пък човек да й се опре?… И ми се завъртя главата, и около мене се омесиха в една въртележка и момичетата, и борчето — защото за мене те бяха вече едно и също. На борчето, ако му сложиш кимоно, ще стане гейша, на гейшата, ако й сложиш краката в саксия ще стане борче.
Не виждах повече нищо, не чувах повече нищо. Хага сан ми приказваше, момичетата нещо ми приказваха, Иван приказваше, а аз бях изплашен…
Поисках да излезем навън. Хага сан уважи молбата ми. Момичетата се наредиха в една редичка — прави, еднакво високи, по чисти бели чорапки, минахме край тях, поклониха се на всеки от нас, на всички ни заедно и останаха назад…
Беше още рано — нямаше десет часа вечерта.
— На тебе к’во ти стана? — попита ме Иван, докато на изхода на хотела другата част от прислугата вече ни се покланяше.
— Не знам — казах, — за момент се усетих като това борче — стиснат, свързан с въжета и върви, с кърпа в устата — принуден да не раста, да не приказвам, да не дишам, да съхна и да се смалявам. Това ми стана…
— Защо толкова преживяваш тия работи? Гледай само и пиши в бележника си! Нали затова си дошъл…
После няколко пъти ги виждах тези борчета — по витрини, в цветарски магазини. Моето чувство към тях си остана чувството на угнетен до дън душата си човек, на човек уплашен.
Вън тайфунът нито истински още беше дошъл, нито си бе отишъл. Черно, излъскано до блясък такси, и с отворени врати и ни чака. Кога го е повикал Хага сан, кога е дошло — чакало ли ни е, гейшите ли са се погрижили предварително — тия работи с организацията в Япония никога няма да ги разбера. Ха ти потрябвало нещо, ха си споменал — всичко си идва на мястото: без напъни, без усилия, без бакшиши. И най-важното, без да виждаш запъхтени, и попотени хора. Как става, кога става, защо става — чисто японски секрет, чието разгадаване, според мене, пак е там — в святото усещане, че работа ли е, трябва да се работи, а не да се заобикаля. Преди всичко култ към работата, към самата работа или труда, а след това — към резултатите от него. И това е, струва ми се, една от мистиките на Япония, които за себе си успях да разгадая. За нас, българите, тази работа с работата стои малко по-иначе, че дори тъкмо обратното. Ние също обичаме да говорим за работата, също се правим на работни — само че нас, както изглежда, повече ни интересуват кярът, файдата, парите, печалбицата… Японците имат много повече от нас и много по- истински са се преклонили пред оная стара и забравена, че дори станала за смях у нас поговорка: „Залудо работи, залудо не стой…“
Кой и къде вече в страните на зрелия социализъм ти вярва в смисъла на това „за̀лудо работи“? …
Хага сан се настанява отпред в таксито, ние — на задната седалка. Вратите се затварят сами, с бутони, които натиска шофьорът. Тъй се и отварят… Оглеждам дантелите, о които трябва да облегна главата си, и бялата колосана покривка, на която съм седнал. Всичко е бяло вътре — бяло и чисто. Не мисля, че някой преди нас е седял на тези бели седалки и на тия дантелени облегалки е облягал главата си. Всъщност, за първи път се качвам в японско такси и питам със скептичния български въпрос:
— Тоя — викам, — с това такси съвсем смята да ни накара да си глътнем езика тая вечер…
— Това си е най-обикновено такси — отвръща Иван.
Когато сме изненадани много, ние, българите, псуваме. Това е един начин, по който изразяваме възхищението или изненадата си. Като сме на лов и, да речем, видим един голям заек да изскочи, вместо веднага да се прицелим, първо извикваме: — Ега ти заека!… — и тогава вдигаме пушката…
Същото правим ако прочетем хубава книга. Така е и когато видим например по софийските улици или по алеите на Черноморието скъпа и много елегантна кола. Заставаме отпреде й, цъкваме й, казваме своето възхищение чрез същото това „Ега ти“. Направете си опит, ако имате някоя хубава позната, накарайте я една топла майска или юнска вечер, когато по площад „Славейков“ е пълно с айлякчии, да застане на спирката на трамвая и слушайте, в колко разновидности ще чуете това възхитително признание, това най- българско изречение. Даже и децата ни вече по този български начин си казват кое им харесва, кое ги възхищава. „Ега ти…“ и по телевизията вече никой не се съмнява, че прави нещо нередно, ако го изрече… И в едно училище като отидете, ще чуете същото, когато ученикът в девети клас иска да каже колко умен е математикът и колко е хубава младата учителка по български език…
Шофьорът на таксито отваря малко барче, монтирано отзад на облегалката — различни видове кутии с цигари „Марлборо“, „Кент“, „Голоаз“, и ни поканва да си вземем… Колко цигари ще му изпуши един пътник. Нищо работа. Една, най-много две. Но оная история с вица веднага ти идва на ума: „Скажеш — мелочь, а приятно…“
Освен това обаче една друга „Елка“ също заработва в мозъка ти: ще ти предложи една цигара, после пет ще му платиш… Не зная колко пъти му я плащаш, но истината е, че и с цигара, и без цигара, сметката е една и съща. Точна, без усукване, без „каквото обичаш“, без „а бе, хвърли там да има и за една ракия…“. Каквото покаже апаратът, това плащаш. Повечко ако дадеш — точно се връща. Бакшиши — и тук няма. Не го знаят това нещо японците и абсолютно не искат да го знаят.
Чувството за точност и акуратност в тази страна е толкова силно, че за нас звучи почти анекдотично. Както и да звучи, обаче сега е моментът да разкажа какво ми се случи няколко дни по-късно. Трябваше да отида до квартирата на наш българин, който искаше да ми покаже една голяма забележителност — стар будистки храм, до който била квартирата му. Наех такси — пак такова лъскаво, чисто, като че за продан приготвено. Казах на шофьора, доколкото можах, накъде ще вървим и тръгнахме. Ха тук, ха там, близо час бродихме из това неизбродимо и безкрайно Токио. Но храма го нямаше. Колкото и да беше упорит японецът, накрая спря друго такси и дълго разговаря с шофьора му. После дойде при мене и взе да ми се извинява, че той не можел да ме закара до храма, защото не знаел къде е. И с нови сто и петдесет извинения и поклони ми съобщи, че неговият колега знаел точно храма, той веднага можел да ме откара дотам. Японецът се червеше от неудобство. Извадих пари да му платя пътя дотук, който, искрено казано, за моя джоб трябваше да възлиза на цяло състояние.
По-учуден, по-виновен поглед не съм виждал. Как пари, какви пари, за какво плащам!?
И като се емнаха едни извинения пак, че ми загубил толкова време, че съм имал важна робота, а той я провалил…
Стиснах му ръката, още по-виновен от него, зер у нас обслужващите ни друго не правят, освен да ни внушават, че винаги сме виновни ние, обслужваните…
