сме обикаляли из тесните, петдесетсантиметрови улички на квартала. Не са повече от петдесетгодишни, макар да изглеждат на шейсет. Сервират ни уиски и се поставят на разположение. Аз оценявам уискито. Искам второ — тия ме гледат учудени: за уиски ли съм дошъл тука? За уиски, ами за какво? Онова е познато — пък и с тези уморени и рухнали женици…
Излизаме — те заключват след нас. Ние сме значи последните за деня. Сега, уморени, парцал станали, ще си легнат горе на малкото дюшече, ще спят като пребити до сутринта два-три часа и ще станат рано, за да не ги изпреварят съседите, ще отворят, за да дойде първият клиент, пометено и чисто да завари. Може би ще извадят и стока за продаване — запалки, цигари, стъклария, плодове…
Два дни по-късно минах през друг подобен квартал. Този път рано вечер. Нагълтаха ме тесните улички и аз оставих да ме водят. Горната част е за домашните. Какво има там — не зная, не видях. Мога само да си представям какъв живот кипи в тези квадратни, малки, съсипани стари барачки, събрали в разкривените си челюсти милиони хора. Това е старо Токио. Старо и весело, колкото и много да му е тъгата — ако рече от социална точка да го гледа човек. Тук няма въздух, няма слънце, няма сигурност — всичко започва и свършва на тази малка уличка. Цели светове минават оттук, цели поколения се извъртат, които едва ли знаят и едва ли имат време да разберат колко и какъв е станал в това време светът, колко и каква е вече самата тяхна Япония. Това е едно Токио, оставено на доизживяване. Само че това Токио се доизживява весело. Особено вечер — между осем и десет — времето, в което аз се разхождам из малките улички. Това старо Токио сега крие раните си и не ги ближе, то още не е рухнало от умора и безсъние, то се е пригласило за гости и гримът по лицето му още не се е размазал. Малка компанийка — само мъже, най-вероятно чиновници, са се събрали на саке. Вече са пийнали и пеят, та се късат. После избухва смях. Един от тях ме вика. Аз се колебая — не познавам нрава им, не ги зная що за хора са, а кварталът, както и да го гледам, е подозрителен… Младежът ме заговорва на английски и е много пиян. Симпатичен млад японец — работи във фирма и получава добра заплата. Празнуват рожден ден. И им е весело, като че ли конкурентната фирма е фалирала… Избягали са от големия и модерен град, където е скъпо и луксозно, и са дошли при своята стара Япония. На саке, на внимание, което собственикът ще им окаже, на свобода — където могат да се посмеят, да попеят, да позабравят ограниченията и условностите на високо цивилизования свят, от който идват. Тази Япония тук е като стара баба — добра, мъдра и търпелива. Готова всичко да разбере и всичко да прости.
Не вярвам дълго да я бъде тая веселяшка Вавилония. Градът вече се пука по шевовете, какви билдинги могат да се изпречат на мястото на тази старост, какви „хай уей“ могат да разринат този изгнил шперплат, дал приют на милиони хора. Какви реклами на фирми ще блеснат — от самолет да ги види човек… Ще мине вездесъщият булдозер, ще пободе челюст, ще подхване тия малки столчета, по които са отъркали гащите си стотици поколения японци, всичко ще стане равно и на прах — така, както ние вече напрвихме в Европа със старите си квартали… Дали ще стане по-хубаво Токио, като се лъсне в мрамор, в пластмаса и в матирано стъкло, дали ще му бъде по-весело да живее? Не зная, винаги съм бих скептик, когато човечеството си науми, че е по-умно от тия, които са живели преди него…
Мисля, че днескашното време много бързо къса календара и още веднъж, ако дойда, моите домакини от малкото барче вече няма да ги има. Къде ли ще идат тия самотни, уморени цял живот недоспали си жени? Какво ще прави Япония с тях? За проституция кой дава пенсия. От какво и къде ще живеят те? Ще стигне ли спестеното от моето разредено уиски и докога?…
Или и те ще направят, каквото много други преди тях са могли единствено да направят? Някоя вана с топла вода, едно по-остро ножче, последно производство на фината японска стомана, и още един ред в някой десетостепенен вестник, който ще извести за още две самоубили се японки…
Море, има си приблеми и Япония…
… Своя сексуален проблем обаче, доколкото го има Япония, го е решила по един наистина японски и наистина рационален начин. И не толкова Япония, колкото японският каптализъм. Докато обикалям тия големи и стари японски квартали, пълни с всичко — и с труд неистов, и блясък, и с отчаяние и със секс по японски, мисля и премислям онова, което вече видях, и онова, което тепърва ще видя…
В Европа ние — мъжете, голяма сметка плащаме на мерака си до чуждо да се тръкнем. И после да си разказваме на чашка какво било и как… Едно време само ние — мъжете — правехме така. Идем на работа — ох, блаженство, в работно време да си разкажем подвизите… Колко време сме изгубили в такива прикзки, колко държавна пара сме пропилели! Сега така правят и жените. Било на работното си място, било в някоя сладкарница през работно време — и те душа дават да извадят цигарките, да извадят запалките и тежко и с табиет да ги сложат на масата, да си поръчат коняче, да запалят цигарата, да издишат дима и тихо-тихо да нагазят в клюките. В този смисъл не зная къде повече е Ориент — дали в Япония, която е толкова на изток, дали в Европа, която е толкова на запад.
В Япония въпросът да кръшнеш от къщи — става дума за мъжете, за жените да не говорим въобще — японското общество в това отношение е безкомпромисно, изобщо не е въпрос… Държавата е намерила десетки решения, които да го превърнат в нещо обикновено, достъпно, което не губи време и поради това изобщо не заслужава внимание. Жена можеш да си доставиш навсякъде по най-лесния начин, с най-малко усилия и съвсем не с много пари. Важното е утре, като отидеш на работа, този въпрос да не те занимава, да не губиш от работа, като бягаш и ходиш по квартири, а доволен да си гледаш задължението и да работиш до скъсване. Е, и да спечелваш повечко, разбира се, защото като имаш повечко пари, ще имаш и повечко радости привечер, преди да си отидеш у дома.
В Япония има много публични заведения — публични — в доста истинския смисъл на думата. Те разкриват, според мене, особени страни на японската душевност — непознати у нас и нехарактерни за други народи. Много от тия заведения съвсем не са елитни в европейския смисъл на думата, не са скъпи, не са и за отбрани хора. Те, бих казал, са си чист народен тип сексуални заведения. В тях видях хора с хляб, с колбаси, с мрежички, тръгнали си за в къщи и се отбили, както ние се отбиваме в кръчма да изпием една ракия. Десетина момичета, по най-съкратената процедура, пред очите на всички, на открито, на лампа, на максимална бих казал светлина, им бяха на разположение. Бяха обикновени японци, но имаше хора и от провинцията — личеше по облеклото, по погледа, по който всяка провинция се издава много лесно на такова място. Хората слагаха хляба на стола, на който допреди малко бяха седнали, и без никакъв свян, съвършено свободно и естествено се събличаха. Правеха любов пред всички. Едни разбира се, я правеха, други не можеха. И от това също не изпитваха свян — влизаха и се качваха на подиумчето, събуваха ги и обуваха панталоните пред стотина очи — без смут и без никаква подигравка от страна на публиката. Представям си какво ще стане един нашенец да си събуе гащите и пред очите на стотина души се орезили. Едно, че той ще си умре от срамове, ще потъне в земята, до инфаркт може да стигне, друго, че и след трийсет години ще подиграват децата му за резила на баща им. Ами сеирджиите — що свиркане, що дюдюкане и подигравка ще падне… Що народно творчество ще ти чуе ухото…
А тука — нищо: стане от стола, свърши каквото може, седне си пак, позяпа, позяпа, вземе си чантичката с продуктите и се прибере при семейството и покорната съпруга. Утре, ако иска — пак. Ако не тука — другаде. Важното е да е сит, спокоен и работоспособен. Работоспособен ли си и сговорчив в Япония — всичко друго ти се прощава.
Не мога и досега, разбира се, да си обясня тази лекота, с която японските мъже се събличат и обличат без никакъв свян, без неудобство пред съвършенно чужди и непознати хора. Цивилизация ли беше това, индустрия ли, работа на пропагадната ли, дълбока японска традиция ли — или всичко събрано в едно?…
Любовната нощ на Япония съвсем не започва и съвсем не свършва в тези доста популярни и лесно достъпни заведения. Те наистина са за простолюдието. Тузарите на други места ходят. И те не си събличат гащите пред махалата…
Вечер, ако пътувате из Токио, ще видите в синьовиолетово, в особено червено-златно или в мъгливокафяв ореол надписите на хотели. Най-често те носят имената на цветя. Нежни, хубави имена на цветя. Нали Япония е страната на цветята. В тези хотели не се отива като в хотел — те са обвити в
