Тьй става в Япония изборът кой, къде и какво да работи в един магазин… Както виждате, системата е доста сходна с нашата с тази разлика, че оная — японската, много трепери над клиента, я не над продавачката, с което, както имахме вече случай да го кажем, Япония си казва експлотаторската същност по отношение на продавачките и някакъв си мним хуманизъм по отношение на купувачите. Докато ние правим точно обратното.
Сега, драги читателю, вземи валериан, ако си по-зле със сърцето, сложи и малко хапче нитроглицирен под езика и питай. Зная какво ще ме запиташ: тия хора, японците, като са толкова съвършени, като са маята, „раят“ на вежливостта, на усмивката, на вниманието, на „всьото и всято“ в обслужването — те ядове нямат ли си, тях нервите не ги ли хващат? Тия момичета дето ги изкара от ангели небесни по-съвършени — при мъж не лягат ли, на тях децата им не врякат ли, не се ли разболяват никога тия дечица? Или майчинството у тия жени дотам е смазано, че да ти трепери тя пред една богата глезана, която не може да си избере кимоно, а да не иде в това време до телефона да попита детето как е: ако е болно — температурата паднала ли е, ако е здраво — научило ли си е, ако пък си е научило — напазарувало ли е?… Или, което най-често става, самите те да прескочат да напазаруват, кафе да пийнат, за другите по-интимни работи, които ние баш в работно време ги правим — не говоря! Нали знаете от собствен опит колко такива въпроси може да зададе човек, като стане дума за настроение и любезността на една продавачка. И мисля, че още един въпрос основателно ще искате да поставите: тия японки толкова ли нямат връзки, толкова ли са свети-пресвети, че през ничие кабинетче, върху никое канапе не са проветрили нежните си роклички?… И най-сетне: пък толкова ли мъжете им не са началници, или нямат приятели началници, които пък да са приятели с трети началници, та да не могат да й видят сметката на оная капризна купувачка?…
Вие ще си отговорите на този въпрос. Има съответната литература. За Япония е писано много. Кога по- обективно, кога — по-малко… От тази литература обаче е известно, че в Япония тая работа с връзките по причини, които вече разисквахме и още ще разискваме с Кането сан — не върви… Никак. Със служебните канапета работата също не става — в Япония има доста много заведения и заведенийца, където г-н директорът на магазина на „Мицукоши“ от ул. „Гинза“ би могъл срещу доста скромно заплащане да прекара къде-къде по-приятно, отколкото да си ключи кабинета и да трепери кой ще го проследи с хитро и техническо око.
В Япония всички тия грижи продавачките ги нямат — както навремето писа за Гергана дядо Петко Рачов Славейков… Защото като се ожени една японка, нейното място не е вече в магазина, не е на бюрото, не е… където щете другаде, а у дома. Мъж да гледа, деца да ражда, семейство да върти… Ще кажете: ама как, и такъв закон ли има, след като се оженят, жените да се прибират у дома? И такъв закон ли е измислен в Япония? Да, и такъв закон, макар че той не винаги е написан черно на бяло… От него в крайна сметка тръгва и при него завършва цялото тайнство около неповторимостта на японската жена. Около нейните чарове, около нейните милни обятия, около нейната съвършена женственост, около всичко, което каже ли се за жена и е от хубаво по-хубаво, търси го у японката…
Ще ме извини г-н Кането, че прекъснах сериозния си разговор с него за известно време, но не мога да не пусна завистлив поглед към японския мъж, щом ще говорим за японската жена…
Ох, японки, японки — знае ли светът, като толкова много ви се възхищава, като световната жена толкова много ви завижда на чара и женствеността, на какъв хал всъщност са поставени не малко от вас? …
Още като се роди на този свят малкото момиченце, майка му, казват, му показала едно цветенце. Такова цветенце да стане и самото то. Да има вкус към нежното, към изящното, към онова, което възвишва душата. Освен на култ към красотата, малкото още момиченце се учи и на култ към мъжа. Все едно дали това ще е най-напред баткото, таткото, чичото, който ще дойде на гости, или бъдещият съпруг. На този свят японката не се ражда, за да прави по-конкурентен тръста на г-н Киото, а за да бъде женствена, да бъде сладост, ръкавичка, отмора, развлечение, нежна опора, гордост, очарование… Аз ще спра дотук, вие продължавайте нататък и допълвайте каквато още хубава дума ви дойде наум за жената.
Стари, стари притчи разправят, че това положение на японката в едно средно семейство се изразявало горе-долу така: В далечното минало, когато водата била кът, научно-техническата революция и двайсети век не били доставили толкова много и всякаква вода на средния японски гражданин, той пак обичал, както и сега, да се къпе. Култът на японеца към чистотата не е от вчера и не е за ден-два, или само за пред хора… Та, къпели се в ония диви феодални времена японците в следния ред: най-напред мъжът! Никакъв турчин, а още по-малко българин, съпруг на еманципирана жена, не може косъм да отскубне от главата на японеца по пашалък в това отношение. Но за кефовете и пашалъка на японеца-мъж ще говорим и по-нататък. Тук само отбелязваме, че той се изкъпва задължително пръв. След него се къпе по-големият син. Ако има и втори син — той е наред. Все същата вода. Следва момиченцето — ако има такова. Най-подире се къпе японката- майка. И измива съответно банята. Ако се появят, да речем, гости в семейството, традицията не се променя. Къпането и с гости и без гости следва своя свещен, установен от не знам кога си и от кой си Буда ред. Първо — стопанинът на къщата, второ — мъжът гостенин, трето — децата на къщата — момчетата. Следват момчетата на гостенина, ако има такива. Когато свършват момчетата, започват момичетата. Най-напред — съпругата на гостенина, след нея — дъщерите и след тях — дъщерите на домакина. Най-после — жената домакиня. Това е наистина предание. В съвременни живот дори звучи като легенда, но тя е много показателна.
Мисията на японката в обществото е особена. Нея майка й я учи още от дете на всички тайнства на женската нежност, прелест и преданост. Не зная дали ще съм прав или достатъчно кавалер, ако кажа обаче, че това, което видях в Япония — в смисъл на японка, не ми чак дотолкова смрази кръвта. Ако трябва да говоря като европеец — малко по-грубянски и безцеремонно, както вече взехме в Европа да говорим за жената (ние говорим, а японците го правят), бих казал, че на японката доста важни неща за една жена й липсват. Дядо господ й е дал прекалено много нежност и женственост, но от наша европейска гледна точка не й е дал всичко — лишил я е, да речем, от предните привлекателности на една жена, по пък е измислил кимоното — та ако нещичко все пак има, то да рипне напред. Не й е дал особено щедро и материал за крак. А знае се от световния опит каква е ролята на един дълъг женски крак в живота на съвременното човечество. Вижте „Пари Мач“, вижте „Л’експрес“, справка — витрините на Шан-з-елизе или Шарлотенбург, справка, ако щете, конкурсите за разните мис „Европа“, „Свят“, че и нашия скромен, ала достоен социалистически мис „Черно море“…
Ама си има пък кимоно. Скъпо, скъпо, ама кимоно — то не е измислено на тоя свят само за да имат работа ония момиченца от магазина на „Мпцукоши“ и от хилядите, не, ами милионите щандове и етажи за кимона в Япония…
Кимоното крие, кимоното подлъгва, кимоното загатва… Затова оттук нататък под кимоното вече търсим японката…
Японката е прелест, японката е усмивка, японката е настроение, японката е слънце, японката е същество, което не знае гняв, и кисело настроение не близва лъчезарните й очи. Японката не знае езика на възражението, японката не може да се сърди на мъжа — тя няма и такова право, японката не знае груба дума, японката не знае да отказва. Тя може да свири на разни инструменти, може да говори на мъжа, докато той си пие сакето и за по-възвишени духовни работи, ако трябва цял един ден и цяла нощ отподир, докато той седи облегнат на малкото столче като римлянин и налива в коремчето си саке, зачервява се от това саке и даже да говори цинизми. Японците казват — страшно обичали циничния, сексуалния масал, съпроводен с тънка усмивчица. В къщи ли си е японецът, японката е до него. Цяла нощ — тихо, безропотна, ефирна, нежна, предана. Че е материя, че я има, можеш да го усетиш чак когато постеле дюшека, извади завивката и се гушне нежна и закопняла за мъжеството ти…
Един неделен ден се разхождахме с моя български колега из старите търговски центрове на Токио. Този ден той беше решил да ми покаже електронни прибори и устройства, а аз, да си призная, през цялото време оглеждах човешкия свят, който пълнеше магазини и улици. Ходихме в един магазин, в друг, влизахме, излизахме, където погледнеш — планини от електронни устройства — всякакви и за всичко. Половин час
