разръфан и разпарцален…
Чакам. Куфари от кожа, от носорог, с колелца и без колелца, малки, средни, големи, много големи — цели вагони са побрани в тях. Куфари излизат на диска всякакви. Моя милост сам — проточил врат към колелото, като че ли в това колело и във вързаната с канап картонена кутия стои цялото ми бъдеще… Чакам тръпен и доста смачкан.
Не преувеличавам с нито една дума — такова беше тогава чувството ми и не искам да се правя на по̀ бабаит и по̀ герой, отколкото бях… Чаках и оглеждах хората, които поемаха багажите си и бързо тръгваха по своите пътища. До мене чакаше японец. Странен японец, облечен в ловен костюм, от тия, дето генерал Русков ги раздава на делегатите на конгреса на Ловно-рибарския съюз. Само че да прощава генералът, още бая време ще трябва да мине, докато неговите костюми се изравнят по качество и табиетлък с това тънко кожено и такъмлия сетре, с което бе облечен японецът. Отнякъде, като да се спусна от покрива, до него застана японка. Първата срещната японка. Облечена е като стюардеса. С черна коса, синя блузка, с черно костюмче отгоре й. С червени, малки устни, с черни очи и с великолепна кожа, ако тая дума някому нещо говори. Колегата ловец е вече чичка. И това ловджийско сетре, разбира се, добре му стои, но ако рече да тури едни джинси, както някои чичковци у нас правят, за да ударят ужким едно шконто на календарите, които са скъсали, ще развали за две минути работата. С този кожен силяхлък, пълен с джобове и разни каишки и окачалки по него — за патрони, за дивеч, за ножове и за какво ли още не, с тази издокарана шапка, също ловна, човекът е колкото екстравагантен, толкова и елегантен. Гледах му такъмите и едва се сдържах да не зацъкам с език, когато забелязах, че държи малък пакет. Не зная кога и откъде се появи в ръцете му. Той го разтвори и подаде на момичето гривна. Хубава, от слонова кост, с позлатени ребра. Бялото и жълтото се събраха върху мургавата кожа на ръката. Никак не беше лош вкусът на този японец. Момичето направи крачка назад и се поклони. Старият японец отвърна. Момичето повтори поклона си ниско-ниско, от кръста взе да го захваща чак и да успоредява хубавата си глава със земята. Японецът пак отвърна, ала не чак толкова ниско. Нов поклон на момичето — малко по-висок, също малко по-висок е и поклонът на японеца. Като махала, които забавят движенията си, така полека-лека взеха да затихват и поклоните им.
Пръв спря ловецът, последва нов поклон на момичето, нещо като кимване с глава и усмивка на най- висша преданост и благодарност ослепи очите му. Със същата избистрена и достолепна усмивка отвръща мъжката страна. Присъствувах на една възхитителна среща между мъжкото достолепие и изумителната прелест на женското покорство. Мисля, че вече мога да кажа „Здравей, Япония!“. Даже си го казвам наум, плахо, но добронамерено, а очите ми все търсят елегантния, вече немлад мъж и красивата японка. Те свършиха, каквото беше потребно. Тръгнаха — най-напред мъжът, след него — момичето. Друг японец натовари на количка багажа им. Изгубиха се в множеството, което чакаше навътре в салона.
Какви бяха тия хора — баща и дъщеря ли, свекър и снаха ли, богат старец и любовницата му ли? Никога няма да узная. Това беше първата от тайните, с които ме посрещна Япония…
Държа найлоновия плик в ръка, между краката си съм закрепил куфара, откъде да зная дали докато стоя такъв далдисан, някой няма да посегне с ръка и багажецът ми да олекне… Какво толкова ще им вярвам на японците, още повече, доста нещо съм прочел за тяхното притворство, за маската им, за това, че едно приказват, а друго мислят… Ето я най-после моята мила картонена кутийка, още по-оръфана, още по̀ са се впили в омекналия картон нашенските кълчища, иде по кривото на барабана към мен. Хващам я, както се хваща ръката на скъп човек и я слагам до куфара.
Повече май няма какво да чакам. С найлоновото пликче, напънало да се скъса, със здравия кълчищен канап, в едната ръка, с куфара в другата, тръгвам към изхода. Мярвам, че хората наоколо тикат багажа си на колички, уж нарочно не съм го направил досега и аз спирам до една количка и отпускам небрежно пакетите отгоре й. Щото на софийското летище или на гарата, да речем, де ще видиш количка?… Хамалин, бабам, да се попазариш малко, да ти поизвърти очи, да те лъхне на пот и на гроздова, че да запомниш кога си идвал в София. Сега като истински цивилизован човек минавам край митничаря. Усмивка, печатът също се усмихва в паспорта ми, поклон и пак усмивка.
И ето ме вън, под високия купол, с който това японско летище поема милиони хора всяка година и от цял свят. Дотук я докарахме как да е. Но сега иде ред на онова известно „надежда всяка оставете“ и аз пред този вход трябва да оставя последните останки от надеждата си, че някой ме чака. Никой не се затирва към мене, ничии очи не опипват пътниците, белким ме познаят по облеклото, по българската конфекционна мода, по нейните последни постижения… Нещо в мене увисва, опразва се. Държа с едната ръка количката, погледът ми търси, но това, което търси — няма го. Ясно е вече като бял ден, че никой не ме чака и никой няма да ме потърси.
Не е малко това, че имах в джоба си едно тефтерче, и в това тефтерче — телефона на един жив познат в Токио…
Ще кажете — хайде, стига вече гевезене. И ние сме българи, и ние сме хартисвали непосрещнати в чужбина. Като си пратен в командировка, все имаш потребен долар в джоба си, все можеш да наемеш едно такси, все можеш да му кажеш на какъвто и да е език: „Българско посолство“ — всеки шофьор ще те разбере за какво става дума. Мо̀ре, всичко е така, но само донякъде.
Защото първо — такситата в Япония са много скъпи и съвсем не са за джоб като моя, а летището, на което съм кацнал, е на седемдесет километра от Токио. Това е едно. Ала има и второ, и трето. Чел съм, чувал съм, а и сам се убедих, че в Япония на един таксиметров шофьор да му кажеш името на едно посолство — може нищо, ама абсолютно нищо да не му говори. И адрес да му подадеш, пак тая. Защото в Токио няма адреси. Не вярвате, нали? Повечето от японските улици нямат имена, повечето от къщите нямат номера. Това го бях чул някъде, ама и аз като вас, не повярвах. Все си мислех, че някой ме вкарва в колебание относно вездесъщността на японското чудо. Така че и от чисто финансови съображения, и от чисто японски други такива — номерът с таксито не ставаше.
Въртя се точно като обран поп на прочутото с лукса си токийско летище, името на което още не зная и още нямам нито време, нито настроение да науча. Стиснал съм, изглежда доста яко дръжката на количката, защото по едно време усетих, че ръката ме боли. Отпуснах я малко… Този номер с таксито, колкото и да не става, все пак е спасение. Ала защо да си хвърля всичките парици за едно такси, ей така изведнъж, преди да съм опитал другите възможности…
Мамка ти и бюрокрация! Мамка ти и безотговорност! Да те изоставят сам-саменичък на чуждо летище и да се чудиш сега кой път да хванеш…
Седях тъй, що седях, помня, че що се отнася до късмета си, напопържих го не само с общоизвестните народни умотворения, но и на доста наречия, които съм запомнил, като обикалях на лов по различните райони на България и изучавах демографията и необятността на българската национална псувня…
Псувах го пущинския му късмет, мачках го с обувка, разтривах го, задето се показва толкова постоянен. И се оглеждам. Около мен лъскаво, колкото щеш. Но на мене сега не ми е до лъскавото. Часът е три след пладне. Докога ще дремя тука и най-важното — какъв ще го хвана, като се надремя. Отворих тефтерчето, намерих телефона на кореспондента на БТА. Слава богу, събрал съм толкова акъл в София, намерил съм между две от стоте заседания, на които съм присъствувал последния месец, време да запиша няколко толкова важни сега цифрици.
Джани Родари беше написал едно много хубаво стихотворение за цифрите. Ако бях Джани Родари, сега щях да напиша не едно, ами десет. Цяла стихосбирка щях да им посветя… Какво страшно, какво голямо, какво почтено нещо могли да бъдат няколко цифри, турени зад името на един български кореспондент в една далечна, екзотична и пълна с японски чудеса, непроницаема Япония…
Дотука никакво чудо не съм видял. Ако това, че дремя на летището и никой не ме посреща, на някой може да му се види чудо, то не е японско, а чисто българско чудо. И не е никакво чудо, ами една доста позната работа, която може да ти се случи и на софийската гара, и в Куртово Конаре, и в Долни Главанак Хасковско…
Ала първите две чудеса ще се случат много скоро. Но преди още да реша какво е чудо и какво не, аз трябва да си опиля критерия, да го тръкна в гащите си, с брус да го мина, та да се подостри и лъсне. Критерият може да бъде само един и никакъв друг. Първо на първо, като как това, което предстои да ми се случи, може да стане в България? И второ, другите страни и народи, които съм обикалял, като ги сравня с онова, което Токио ще ми покаже и разкаже за себе си, как ще изглеждат?
Стоя така, както споменах, като обран поп, и гледам доста объркан и безпомощен… „Велика
