закопчах въпросните двайсет долара в ризата си, с която щях да пътувам, и всяка вечер, преди да си легна, и сутрин, като стана, пробвах се — как ще бръкна в джобчето, как ще ги извадя, без да дам никакво основание на престъпния американец да си помисли, че мога в малкото джобче на ризата си да държа пистолет… Познавачите на Америка също тъй ми казваха, че вечер след седем часа за никакво излизане по улиците не може да става дума… Тогава престъпният свят изпълзявал от леговището си, напълвал градовете с пистолети и ножове, полицията се обърквала какво и кого по-напред да пази и тогава започвали страшните кражби, убийства и пожари… Макар че, както ме уверяваха, и в хотела да си седиш, не е съвсем безопасно. Неслучайно, както писа нашата безпристрастна преса, американците се охраняват с огромни кучета, със специални пазачи, с двойни и тройни ключалки, с алармени инсталации и за по-сигурно бягат, та се късат от големите градове, където престъпността е взела най-всеобщи и вездесъщи размери…
Това за хотелите съвсем ме довърши. Щом крадците и убийците се промъкват и през прозорците на небостъргачите и си влизат при тебе като едни фантомаси — черни, озверели, къде ми остава да се скрия? Вадят ти пистолет, натикват ти го, както си сънен и объркан, под носа и ти казват: „Парите или живота!“ Даже колега един месеци наред си изкарваше черпнята, като най-подробно и цветисто разказваше на познати и непознати как точно станало обирането му в хотела. И ето, толкова години оттогава, чуя ли за американски хотел, все тая гледка ми е пред очите…
Даже, ако трябва всичко да си призная, при цялата съвкупност на тези данни и познания, събрани от очевидци, от пишещи хора, от филми и пр., аз доста упорито и седмици наред си задавах един и същи въпрос — защо пък толкова съм заритал да ходя в Америка. Ходил съм в Съветския съюз, в ГДР съм ходил, в Румъния… И в Япония даже ходих — видях го, дето се казва, този капитализъм. За какво сега пък Америка, ми е притрябвала. Да й бера страха — кога и как ще видя някое дуло пред носа си или някое лъскаво чиренче… А ако случайно оживея и се върна, тогава пък известните с липсата на всякаква завист сънародници да ме емнат: „А, така значи, не ти стига, че света обиколи ами сега и Америка…“
Така си обяснявам защо толкова много, както отподир разбрах, пишещи български братя са били вече в Америка, но като се върнат в отечеството, си мълчат. Едно, да не ги обвиняват, че са се продали на американския империализъм, второ — да не им завиждат… Ходи си, гледай си, кътай си видяното, ама да пишеш, да разказваш — да не си луд!…
Българинът винаги е имал едно качество, което го е увардило от много беди и ядове и което винаги се е появявало, когато потрябва — това е съобразяването!…
В такива колебания, страхове и направо с чувството, че ставам готова жертва на лакомията си нещо от този свят да не изтърва, един божи ден на късната зима или на най-ранната пролет — смутен, неспокоен, стиснал юмруци за кураж, каквото и да става — да се пиша мъж, в такова състояние на духа, природата и обществото потеглих за Америка…
I
Когато пристигнах в Чикаго, ми казаха — тук не е типична Америка. Когато бях в Тера Хота — щата Тенеси, и мислех, че фермерите — това са те, истинските американци ме питаха: „А Тексас, Вирджиния, Флорида — видели ли сте?“ Когато се разхождах в сънното негърско утро на град Мемфис и се спирах пред евтините и препълнени магазини на една от главните улици, местните хора бяха категорични: „Който не е видял Калифорния, не е видял нищо…“ Стана така, че и след като пропътувах цялото крайбрежие на Калифорния, ми казаха: „Без Юга и без индианците няма истинска Америка…“ И индианци видях, и дни наред ходих из техните „пуебло“. Видях ли Америка? Кое е Америка, кое е истинското, по-истинското, най- истинското на Америка… Ами след това Ню Йорк, Манхатън, Бронкс — те пък доколко са Америка, доколко истинска, и доколко най-истинската. Все въпроси, от офицерски пагон нагоре!…
А аз, ситен дребосък от Балканския регион, съм се помъчил да я оброждам и опознавам… Че на всичко отгоре и да я описвам!
Повечето от вечерите залягах пред телевизията. Америка е страна, която рано си ляга и сутрин още по-рано става. Това някой да беше ми го казал, доста щях да се чудя на акъла му. А стана тъй, че по едно време това ранно ставане даже взе да ме изнервя. Още няма седем и половина — осем, а аз, според програмата, трябва да мъкна куфар отново към някое летище. Не може ли самолетите да ги вземаме по към обяд, питам… Това ставане в шест, за да си на летището в седем и да излетиш в осем, ме съсипва, казвам… Вие така ще ме уморите от безсъние… Много неясно им изглеждаше на американците това мое разсъждение. Че ако станете рано, ако тръгнете с по-ранните самолети, казваха те, е по-евтино. (В Америка цените на билетите за самолет, на таксите за телефон, на влаковете, че дори и на такситата, се менят според часа, в който ги ползваш. Колкото часът е по-натоварен, толкова цената на билета е по-висока. Така и за транспорта винаги има пътници, и за пътниците винаги има транспорт.) Освен това, казват, не губиш деня… А един делови човек, пеят си те американската песен, не само ден не губи, но и час. И се убедих, че и половин час ако му иде на вятъра, американецът не може да си го прости.
Може да се каже, че това ранно ставане беше моето първо поамериканчване. Че тая известна със своята разхайтеност държава, викам си, откога толкова рано си ляга и толкова рано става… Колкото пъти излязох сутрин рано, та да изненадам Америка, да я видя по пижама, толкова пъти се оказа, че тя ме е изпреварила. В седем сутрин сума ти магазини са отворени, много други изобщо пък не са затваряни цяла нощ, банките вече са запалили светлините си, ако изобщо през нощта са ги гасили, работното време в много от тях започва за клиенти в девет, но братът чиновник в седем е там…
Така по собствен път се добрах до известната в нашите страни истина за капиталистическата експлоатация на труда…
В Лос Анжелос се запознах с едно наше българче. Казвам българче, ама то е било българче, когато е отишло в Америка при леля си. Сега си е чист американец, и то от тия — банковите, всемогъщите американци. Известно е, че ние, българите, в Америка имаме или лели, или вуйчовци… Даже си имахме съответната поговорка: „Който има вуйчо в Америка…“ Отпосле, в духа на социалистическата теория и практика, ако пък имаш вуйчо в Америка, нищо добро не те чака. Та поговорката се измени в: „Който има вуйчо владика…“ Така че това българче беше извадило късмет, не само имало вуйчо в Америка, но и леля му един ден била телеграмата: тъй и тъй, вуйчо ти умря, аз съм съвсем сама… Петнадесетгодишен, младежът казал „довиждане“ на мама и татко, на кака и батко и ето ти го: един божи ден стъпила му гуменката в Лос Анжелос. Там дозавършил средното си образование, завършил и висшето, хванал се чиновник в „Банк ъв Америка“. Най-напред в корейския квартал, после в китайския, после в японския, докато прекрачил в Централата. А на банковия чиновник в Америка съвсем не е такава тънка заплатката, както е в България.
Пред нейния сто и три етажен билдинг — черен и лъскав, един ден се запознах с бившето българче, сега вече американец на четиридесет години. В първите минути прогресиращият банкер заваляше българския, ала като се разприказвахме, полека-лека намести съгласните, зъбите му също така се строиха по българското словоредие и думите тръгнаха по-чисти, по-питомни…
Обядвахме в близък ресторант — стол по един прословут американски сандвич, хванах го по-изкъсо да видя вярно ли е това, което тъй се набива в очите ми, че американецът в шест или даже в пет часа сутринта е вече рипнал и едно на друго, в десет часа вечерта го пиши заспал. Че кога, мисля, си, тия хора сколасват да идат на гости, да се понапият, да изтрезнеят, карти да поиграят, в кръчма да влязат. Или и те са като японците — светнат сутрин едно уиски, светнат в десет часа второ, следобед трето. И до вечерта са готови. Ами кога пък им остава време за другите, по-тънките работи, или и те като нас са се научили да ги вършат в работно време… Тия думи си ги редя в главата, ала още обикалям по далечната българо-американска периферия. Владко е от хората, на които добрината им е нарисувана на лицето, макар че не се знае колко страховити справки има в досието си заради тази си неродолюбива постъпка. По тази причина ме гледа под око — кой ме знае какъв агент-провокатор съм. Нали сведущи хора твърдят, че в България всеки трети е човек на милицията. Щом съм тук — или съм като него, или… Кой нормален човек може да отиде в наши дни до Америка? Полека-лека обаче се поотпуска и аз доста свойски го разпитвам кога е женен, колко деца има? От такава една позиция ще скъсявам разстоянието до своя свещен въпрос — как си прекарват вечерите американците, къде си пият уискито, много ли жени има в баровете им, одират ли те жив, ако влезеш, и още какви други морални разрухи ги друсат вечерно време… Отговорът на високо издигналия се банков чиновник ме стряска… „Ами, казва той, вечер американецът няма кой знае колко много свободно време…“
