Чупя една вежда — хайде сега, на мене тия… Ние, дето се казва, че сме Европа (по причини, които ще станат ясни по-нататък, аз престанах по някое време от пътешествието си да се отъждествявам с България и с балканските земи, минах на континент), преди дванайсет не ни минава наум за легло, та тия ли, потънали в разврат американци…
— Тук се работи до седем-осем вечер… — казва Владко.
— ???
— Който има частно предприятие, магазин или кантора, то се знае, че работиш повече… Има магазини, които години наред не са затваряни… Все някой от семейството работи — няма ден, няма нощ. Нито празник!
— ???
— Който пък е като мен — държавен служител, би трябвало да работи осем часа, но работа като има, никой не ти гледа осемте часа. И десет, и дванайсет може да са… Като работиш повече, повече те уважават, по-голяма заплата дават. И ти ставаш друг човек, и къщата ти друга, и колата ти. И приятелите…
— ???
— И като работиш до седем, и като се прибереш у дома в осем, като погледаш телевизия до девет и половина, за да видиш какво става по света, ти си лягаш. Утре трябва да станеш в шест, да пътуваш до седем и никой няма да ти каже лоша дума, ако си отишъл час по-рано на работа…
— Е как, с всички ли е така?
— Ами с всички. С всеки сериозен човек, с всеки преуспял човек или с всеки, който иска да преуспее, е така…
— И тъй до пенсията?…
— Най-често и след пенсията… Понякога акционерите, собствениците работят до последния си час.
— ?????
— Това осмисля живота им. Това държи душата нащрек, умът си има работа, сърцето също.
Изслушвам я тая информация от Владко, ала ако мисли, че съм му повярвал, лъже се… Че къде по света толкова много работят богатите хора!… Но си трая! Колко години на това са ме учили!
Това, което ме впечатлява, е друго. Виж какъв публицист са направили от него тия американци. Ала също така донейде ми става ясно защо Владко е останал стар ерген. Ако си беше стоял в България, щеше да се е женил поне два пъти или да се е развел поне веднъж. Можеше при добри връзки и божа благословия и до апартаментче в „Младост“ да я е докарал. И вечер ще си пие бирката в някое ресторантче с приятели, ще си изстудява мастичката още в пет часа следобед… И в работно време с мадамка някоя може да шавне, кой ще му държи сметка къде ходи, като си е добре с началството…
А тия тук — блъскат. От седем до седем.
Ясно ми е още в тия първи дни какво е имал предвид колегата Алеко, когато, стъписан от видяното, е възкликнал: „Кога ще живеете бре, хора?…“
След като хапнахме, Владко ме покани да посетя сто и първия етаж на „Банк ъв Америка“. Там, където е президентът на тази с повече от 700 клона банка само в щата Калифорния. Президентът или заместник- президентите на тая банка командват комай повече имущество, отколкото притежава цялата Европа. В един от асансьорите, в които блести жълтият, презрян метал на бронза, точно за шейсет секунди прекрачвам и аз този всемогъщ сто и първи етаж… Прекрачвам го, ама силно въртя око. Очаквам всеки момент някой полицай да ме спипа за яката и да ми поиска пропуска или паспорта. У нас и на летището, като отиваш да изпратиш жена си, милиционерът те гледа под око и те спира — да не би да й помогнеш да си дотътри куфарите до мястото за таксуване. Та тук ли — в това супер чудовище на икономическата и паричната мощ, в което всеки от тия заместник-президенти държи милиарди такива като мен за гушката и ха е поискал с два пръста да ме щипне, ха съм издал смъртен звук… В нашата народна банка, ако рече да влезе човек, макар че освен чиновници, в нея друго май отдавна няма, цяло отделение милиционери пази. За полицай ли да гледам, мокетите ли? Защото и тук, както е навсякъде в Америка, коридорите, залите, входовете, фоайетата са застлани с мокет. Цветове всякакви — сини, зелени, червени, в силни тонове, в меки тонове. На летището в Далас тоя мокет съвсем ми събра очите. Беше в такива шарки и комбинации, като че го бяха тъкали най-големите някогашни майстори от Котел. Освен че е навсякъде нов, като сложен рано сутринта, той е задължително чист. Дори ме беше страх най-напред да стъпвам по него. После видях, че в Америка човек просто няма къде да си изцапа обувките. Затова по летищата, ако на пътника му се поиска да седне — сяда си, столове колкото щеш, от удобни по-удобни, от луксозни по-луксозни. Ала ако му се прииска да си полегне — ето ти го мокета. Легнеш си, опънеш се, никому не прави впечатление, никого не дразни… Събуе си обувките, ако са му уморени краката, сложи ги до себе си… Тази гледка на събути крака доста ме дразнеше в началото. В самолета още — летях по вътрешните линии, на най-предната седалка маце вдигнало си краката, изпружило ги върху паното на преградата, която дели самолета на първа и втора класа. До нея, на другата седалка — възрастен, достолепен джентълмен, вместо да направи забележка на невъзпитаната девойка, вместо да я попита тъй ли са я учили в училище, къде са й първите седем години или от майка си ли е видяла тъй да се чекрези на публично място, той си чете вестника, жвака си дъвката и никакво, ама никакво възмущение не събужда неговия старчески нрав.
Друг път, имах среща със студенти — мисля, че в Калифорнийския университет в Санта Барбара беше. Аз прав — те седнали. Седнали и вдигнали крака срещу, мен. Отпреде ми пъстра картина от всякакви подметки — един негър оперил паламарките си, девойче — токчетата си, други — маратонките си. От подметките им не виждам лицата им. Че аз на подметките ви ли съм дошъл да говоря!
На всичкото отгоре едни идват по средата на часа, носят си кафето, други закусват, трети жвакат дъвка.
И на колежката — професор по журналистика, окото й не трепва… И това ще ми бъде „съвест“, моля ви се…
Американска им работа… Та говорехме за мокета, с който е постлана, кажи-речи, цяла Америка.
Като ходят по мокет, американците постигат и тишина. Ни, ако си на токче стъпил, отеква, ни налче о цимента почуква, ни можеш чинно да удариш с него петите така, че на началството да се препълни душата от кеф какъв предан и изпълнителен служител има… Не ми стана ясно и от какво са направени стените, та в една зала, където работят 300 души, в която има 300 телефона, 300 компютъра, 300 бюра — толкова е например международният отдел на вестник „Вашингтон пост“, можеш да си говориш с човека до тебе, като че сте само двамата в цялата зала…
Да е в една нашенска сграда, да ти изтрещи асансьорът, като че ли тя самата се събаря, да е, като се зададе началство, стъпките му да се чуват още от долния етаж, де е мадама като мине — да вдигнеш глава да я огледаш… А тия тук, цяло войсково поделение да им вкараш, няма да го чуят…
В „Банк ъв Америка“ мокетът е червен. Както виждате, и тук върховните коридори на властта са постлани в червено. Като му зная силата на този коридор, по който вървя с Владко, препотявам се от мисълта, през колко уреда и апаратури и всякакви ключалки ме дебне зловещо полицейско око и колко пищова са опънати в минутата срещу мен: ха съм посегнал нещо да пипна, ха са ме направили пара парче… Не, засега не се чуват изстрели. Напротив, тихо е като в манастир, като че живи хора няма тук. В нашенска банка като влезеш, от народ не можеш да се разминеш. Тук — празно. И банките им ли са бамбашка на тия хора? Владко ме води към залата, където заседава президентският съвет. Да не мислите, че вътре са подредени телефони, барчета, пана, библиотеки, та като влезе човек, да види колко учени хора стоят около тая голяма елипсовидна маса. Няма дори и пепелници, нито специални цветя за отмора на окото на тукашните отговорни другари, няма място за секретарки, за стенографки — някоя безсмъртна мисъл да не изпуснат. Делова, че дори изсушена зала. А само като си помисли човек какви решения се вземат тук, за какви пари се приказва, какви империи и държави се командват… И което ме гръмва до вдън душата социалистическа: никое заседание не трае повече от тридесет минути…
Оттук вървим към заместник президентските кабинети…
Не мислете, че това са кабинети като на един наш министър или заместник-министър, да речем, макар че министрите на цяла Европа човек да събере, икономическата им мощ няма да стигне, колкото е силата на едно от тия бюра. Че няма и табелки — кой другар какъв пост заема, та да се ориентира човек къде е началство, къде простолюдие, няма секретарки, нито подноси с кафета и хладилници е тънки напитки… Едно неголямо фоайе, в него една бледорозова американска душица, скрита зад един стъклен похлупак, отпреде й
