компютри, само очилата й се виждат между тях. Тази девойка е секретарка на президента и на петимата му заместници, чиито стъклени кошери са наредени по цялото протежение на коридора. Всеки от тях вижда какво прави секретарката, всеки момент секретарката вижда какво правят те. Самите вицепрезиденти една крачка да мръднат, също тъй се виждат един друг. Поради което разбирам, че тези хора са пълни нещастници. Ако им падне една мадама, те да се убият, не могат да я вкарат в кабинета си. Ами ако трябва шише да извадят, ако трябва с приятели да се почерпят?… Недай си боже пък, ако предната вечер са поокъснели или са объркали пиенето си и сега им налага да му ударят една глава „за пет минути“…
Да беше минал оттук Алеко, не само щеше да каже: „Кога ще живеете бре, хора“, ами и още ще добави: „Да ви пикая на милионите, когато сте я докарали дотам, такова чиракуване да им чиракувате…“
Издигнал се е нашият Владко, големи връзки трябва да е имала леля му. На работното му място, което е на по-долния етаж, също са се оцъклили три компютъра. С тях Владко си приказва с цял свят, както и каквото си иска, като че е международна телефонистка. Още четири такива като неговите стъклени оградки има в цялото със зелен мокет покрито фоайе, с по една неголяма масичка пред тях, и всеки всекиго също тъй вижда — кога сяда, кога става, кога ги издебва да си глътне прозявката, кога до тоалетната да отиде, колко се бави там и пр. Няма да отварям дълга приказка за това какво нещо са компютрите в живота на Америка. Още повече, че от компютри не разбирам. На няколко пъти в България ми се яви възможност да понауча нещо за тях. По това, че сърцето ми не потегли, за пръв път разбрах, че вече съм остарял…
В Америка обаче, стане ли дума за компютър, няма млад, няма стар.
Компютърът за американеца е като за руснака дървеното сметало. През компютъра американецът вижда цяла Америка, а най-често и целия свит. Всичко е вкарано в него. Като в нашенски регистър — прошнуровано, прономеровано. Вътре във вездесъщите им душици се знае за всекиго кога е роден, къде, пие ли, бие ли се, има ли дългове, какво работи и как, какво мислят хората за него, жена му шава ли му, ходил ли е в чужбина, кога…
Каквото трябва да се знае за един човек, за една фирма, за една държава, за една дейност, за един цял свят — всичко е вътре, в компютъра. Тъй и не го проумявам — къде са скрити тая очи, която всичко виждат, във всичко надничат и всичко помнят.
Факт е, има ли американец, който да работи, до него има компютър. А има ли компютър, от ясно по-ясно е, че в този компютър е запечатано всичко, което му трябва да знае около работата си. По-късно ще разкажа по-подробно за интересната нощ, която прекарах в кола на чикагската полиция. В тази кола, както и във всяко такси имаше компютър. Което ще рече, че всички американци тая работа с компютъра я умеят. Докато оглеждахме престъпния живот на някои от чикагските квартали, печените полицаи забелязаха, че пред един бар кола със сам човек вътре три пъти смени мястото, където беше паркирана. Това им се стори съмнително и като видяха номера на колата, те го съобщиха на компютъра си. Той незабавно запита компютъра майка в района, където беше регистрирана колата, оттам последва незабавен и пълен отговор: колата е на собственика Хикс, кога и къде е роден, откога притежава тази кола, с какво се занимава, семейното му положение, арестуван ли е, кога, защо, в момента търси ли го за нещо полицията… И изобщо пълна информация за всичко, което в подобно положение може да интересува един полицай…
— Ами ако не е от този район колата? Или изобщо не е от Чикаго? — питам компетентно аз.
— Кварталната майка компютър пита чикагската майка, а тя може бързо да разпита и щатската, и дори да получи информация извън Съединените щати — ние имаме терминали в Англия, Франция и… — той ме поглежда — дори в Съветския съюз…
На човек при такъв разговор може да му стане студено.
Ако е по-чувствителен, и до инсулт може да стигне.
А оня в колата и не подозираше какво в момента става с него. Даже отново и премести, този път съвсем пред входа на нощното заведение.
Оказа се, че е сервитьор в това същото нощно заведение, който търси такова място за колата си, че да може най-лесно да я наблюдава през нощта…
С тия компютри наистина няма шега. Разправяли ми бяха, ала аз пак не бях повярвал. „Око да види, ръка да пипне“ е една от най-българските поговорки…
Нашенски дипломат преди години паркирал колата си, където не трябва. Оставили му бележка да си плати глобата от толкова и толкова долари, прочел я той с наличния си английски език, обещал им, че ще я плати „на мук“, запалил си колата и дома! Дома, това било българското посолство. Минало се, каквото се минало, изтекли му годинките в Америка. Хайде сега към майката Родина, която всички толкова обичаме. Само че, преди да напусне границите на тази същата Америка, която той надхитрил, станало нещо доста неприятно. Граничният офицер, който най-често е девойка, много млада и невинаги грозна, препратила името му в дълбоките сейфове на бездънните американски компютри. За всеки случай. И оттам излезнала на съответното българско име една тлъста сумица за неплатената преди години глоба… Когато ще се бърка в джоба, българинът винаги заеква. Този направо пресипнал. Защото сумата, която трябвало да отброи, била много по голяма от сумата на глобата. То се знае, един дипломат, ако не може да протестира, какъв дипломат е:
— Вие, господине, навярно нямате предвид лихвата, която се е натрупала през тези години — казала най-любезно и с най-невинна усмивка офицерката…
Всичко да си на този свят, на мястото на този нашенец, така натясно прекаран, да не си…
Ала тия компютри и мене ме прекараха — Макар че моето престъпление спрямо американската държава беше къде-къде по-невинно и дето се казва, от него американската държава муха я ухапала… Голямо нещо е американското метро. И тук, както навсякъде, има карта, на картата ти показват къде си. До нея — компютър, който пък ти казва къде да се прекачиш, къде да слезеш и колко ти струва пътят: доларче ли доларче и половина ли, два ли…
Смятах, каквото смятах, отписах едно доларче, метнах се в това подземно хвърчило и се кефя… Места във вагоните колкото искаш, не те лъхва на пот, никой не те притиска, нито избутва, на всичко отгоре седалките по-хубави от на нова лека кола… Ето ми я спирчицата, сега като си подам билетчето на едно автоматче, то ще ми отвори една метална преградка и вън. Вън, вън, ама автоматчето не отваря. Бутам оттук, бутам оттам, не ще… Бре, мамината ти, сега ли намери да се повредиш. Дръпвам се настрани, минава човек, подава си билетчето, отвори се. Хоп след него и аз. Пак подавам картончето, пак ядец. В България да е, ще напопържам я държавата, я завода, който го е правил. А американската държава не ми стиска да я напопържам… И какви ще ги дъвча сега запрян тук?… И назад не мога да се върна, защото тук е само изход. Пак напирам, ще я счупя тая преградка, ала вместо да отстъпи, светна някаква лампа от лявата ми страна. Светна, ама като не й обърнеш внимание, какво като е светнала… Оглеждам се да понамалее народът и да прескачам. Цървула ще ми хванат, какво като са американци. Аз пък съм българин… Ала опашката от излизащи хора не намалява и за прескачане се отказвам да мисля.
Спирам непознат човек, като съответно, според моите си български критерии, го преценявам свестен човек ли е, дали е член на американската комунистическа партия, че да му имам доверие… Нейсе, познах. Човек излезе. Описвам му положението си, на всичко отгоре се оказва схватлив. Заведе ме до един от тия компютри, преповтори с натискане на бутоните спирките, през които съм минал. Компютърчето отговори: господинът е платил двадесет цента по-малко. Ако е искал да се вози само за един долар, е трябвало да слезе на предната спирка… Как стана, при толкова хиляди пътници, точно мен да уцели, че съм платил по- малко — убийте ме, не проумях!…
Ами сега, като кьорав негър или друго служебно лице няма наоколо, да му дам тия проклети двадесет цента и да се махам от това място…
Пак въртя очи към господина. Демек — сега какви да ги дъвча? Интелигентен човек излезе, казвам ви. Даже се питам, дали някога не е имал нещо общо с Интернационала?… Веднага ме заведе до друго едно такова табло с компютър и натисна друг бутон. В Америка бутони да искаш. После каза: „Ако господинът има двадесет цента, може ето тук да си доплати билета. Ако нямате дребни — пуснете долар, тук ще ви ги развали. Ако имате по-голяма банкнота, нея пък ето тук пуснете. Ще я получите в долари.“ Оттук нататък, но познатия начин. Пуснах доларчето — отброи ми компютърчето пет по двадесет цента. Ха сега в оная цепка, където трябва да доплатя, ето ти едно ново картонче, напъхвам го в автомата, желязната преграда, която така немилостиво ме бе арестувала, се дръпна, даже имах чувството, че се изкриви в поклон и в благодарност…
