какво ли не — нещо като нашенски битак, и тръгнах обратно. Навсякъде — толерантност, ненасилие и ненатрапчивост. Нещо, което откривах и другаде, където попадах сред много хора. Вървя назад, всичко и всички са по местата си. И малките магазинчета, извадени на уличката, и „скулпторът“ с тялото си, заел сега друга поза. И цигуларят е касетофона, и… Само нашето момче беше прибрала сандъчето… Дали то ме позна, дали се изплаши, аз да не го позная, и като си дойда в България, както ние обичаме да правим, да започна: „Абе знаете ли вие кого и къде видях?“ Познавач на родната земя ще трябва да беше този Стефан…
Отзад вече остават палмите на Санта Моника. Подстригани, като млади войници, високо, високо, по- точно като някакви дервиши, само на върха на главите им е оставена косица… Назад са вече крайбрежните хотели и ресторанти. Избирам не широкия и прав път, който води към Сан Франциско, но за сметка на това минава далеч от океана, а тръгвам по тесния, пълен със завои, на места изкачващ се до две хиляди метра височина в планините, после бързо слизащ и залепващ се о океана калифорнийски път… Колко е живописен този „нъмбър уан“ на Америка!!!
… Който е казал, ако не си видял Калифорния, нищо не си видял, умен човек е бил…
Дали защото ми е вече мъка за България, дали защото Калифорния толкова ми харесва, ала ми се ще да кажа, че от всички земи, които обходих из Америка, Калифорния най-много прилича на България, или, което е същото — България най-много прилича на Калифорния… Това, от гледна точка на географията, на красотите, на пиршеството на природата. Иначе си има разлики и те далеч не са толкова малки…
Оглеждам сега на дневна светлина и на слънце обърналите гърба си към мене къщички, хотелчета, къмпинги, мотели, оглеждам и покатерилите се нагоре по хълмовете къщи. И тук те не са строени на гъсто, или на тясно. Тясно и гъсто в Америка няма. Като изключим донейде Ню Йорк. Ала, както казват американците, Ню Йорк не е Америка. Или пък, ако е Америка, то това е друга Америка…
Не съм вече така наплашен от американското движение. Съвсем не е такава касапница, каквато си го представях и каквото искаха да ми го внушат, че е, и хора, които не бяха помирисвали Америка. И аз пак разбирам, колко велика сила е пропагандата… Преди да се порадвам на калифорнийското крайбрежие, искам да изкажа думи за благодарност на организацията на движението в Америка, към което се отнасях с такъв страх и подозрение, на нейните катаджии и полицаи, на американските шофьори, които, без да ми свиркат, без да ме псуват, без да ми показват ту един, ту друг пръст на ръката си, ми позволяваха да си карам колата и да разглеждам в най-тънки подробности тая богата и красива земя.
Първата ми силна изненада иде от ограниченията на скоростта. В тая опакована в пътни магистрали, в двупосочни, и с по няколко платна Америка, максималната скорост е по-ниска, отколкото е в България… Да ми го беше казал някой, аз също можех да му покажа някой от пръстите на ръката си, ала на себе си човек как да ги покаже… На най-големите, най-широките, с по седем платна на едната и седем на другата страна пътища, допустимата скорост е петдесет и пет мили. Речено в километри, то е деветдесет и осем километра в час… Ама, била ти колата хиляда конски сили, ама била тя фолксвагенче от костенурките (такива в Америка има доста), ама бил си депутат, сенатор, шериф, кмет — бъди си в кметството и шерифството си какъвто щеш. Тук ти си точно като всички, и най-голямата скорост, с която можеш да се движиш с автомобила си, е тази — петдесет и пет мили. Освен ако не е казано, както става на всяка крачка, четиридесет и пет мили, дори тридесет и пет мили скорост, която пък е задължителна за градовете. Умножете си го по 1,6 и ще получите в километри какво може и какво не може да прави с колата си един шофьор в Америка!…
Ала това, което може да стъписа един такъв като мене, който иде от страна, където законът е „врата у поле, къде минават само говедата“, е, че американците на всичко отгоре, спазват тази скорост. И я спазват навсякъде, и не винаги от страх, че полицията може да ги спипа. В градовете никъде не чух дори на шега спирачка да изсвири, защото на шофьора се наложило внезапно да спре. А внезапно спиране се налага — пешеходците са по-малко дисциплинирани, ако трябва тази катаджийска дума да употребя, отколкото в България. Пресичат си доста своеволно, даже моята водачка пък смяташе за особена гордост, да пресече, където й е най-удобно на нея. Все пак не бива да се забравя, че произходът на нейните деди иде от Трънско, което си има своето генетично значение…
Толкова кесим пресичаше тая жена, че се наложи да й направя забележка. На която тя отговори: „Тука е така — шофьорът пази пътника…“
— Ама има пешеходни пътеки — казвам. — Те за кого са?
— Нека си има — отвръща ми тя. — Шофьорът е длъжен да спре.
— А не е ли длъжен, тъй както пресичаме, да ни тегли по една майна и до утре по същото време да са ни червени ушите. Шофьорът, дори когато е американец, е човек.
— Той е защитен човек — казва тя. — А пешеходецът не е.
И тъй не се разбрахме до края. Не всички американци, разбира се, пресичат, където им падне, но което е вярно, макар и да не е за вярване, не чух никой да мърда недвусмислено устни в колата си по адрес на неправилно пресичащите, нито пък видях да отвори прозорчето и да те поразпита за майка ти, за сестра ти, или поне тебе — къде си тръгнал като кьорав, от кое село си дошъл в града или пък във вашето село не си ли чувал за светофари — и прочие богати на словосъчетания и мъдрости въпроси и отговори, които ние, българите, в изобилие знаем. Вглеждах се в лицата зад кормилото, когато им се налагаше най-непредвидено да спрат. Всякакви имаше — от иронични, до любезни: моля, заповядайте, минете, като сте решили оттук да минете, до трети, които спираха колата си, без външно нещо да изразяват.
— Не мислиш ли — рекох на жената един ден, — че колкото и да се почита човекът в Америка, колкото и да го бранят законите, тия в колата все пак си казват нещо наум за нас…
— Може — каза тя, — ама едва ли… Това е прието в Америка. Това не е Европа…
Отказвам се да съдя кой крив, кой прав. Мога само да потвърдя, че с движението в градовете е така. Пешеходци ходещи, бягащи, в хубави анцузи, по леки фланелки, по спортни гащета — колкото щеш, крамоли, неразбории, и свиркащи полицаи няма… Аз не го разбрах как става това. Отнасям го към една от най-привлекателните, но и най-необясними особености на Америка — някакъв много висок знак за нейната цивилизованост. Защото, изглежда, тук още с майчиното мляко се засмуква чувството, че да имаш кола, не значи да имаш нещо повече от другите. Че като си се качил в тази кола, си също нещо повече от онези, които не са в кола… А у нас колата е все още, и десетилетия още ще остане, белег за надбягване по стълбицата — кой си ти, кой съм аз… Колата и скоростта, с която тя се движи у нас, е доказване колко пари бият джоба ти, колко връзки в милицията или в съда имаш — та и да нарушиш закона, да можеш да се оправиш, все едно, че муха е кацнала на калпака ти.
По тази именно причина в Америка не е толкова трудно да се кара кола… Ама объркал си пътя… е, не е дотам приятно да пресечеш на хиляда автомобила платното, да ги накараш да натискат спирачките си, само защото не знаеш накъде да караш. Ала натискат спирачките. Не е кой знае какво изключение даже да се видят два автомобила, спрели за миг на платното — единият пита другия, другият го упътва… Налитащите отзад рядко свиркат или се сърдят. Знаят, че и с тях може да се случи…
Нещо, което на мен лично много пъти ми се случи…
По тая причина, дори когато си се натъпкал в многоредовото движение и трябва, да речем, да минеш вдясно, да пресечеш останалите шест реда, достатъчно е само да дадеш съответния мигач… Цялата колона отзад, хиляди автомобили, намаляват скоростта и ти отстъпват. Правилото е едно. И бих казал, то е велико правило. Задният пази предния. Няма други забрани, няма уговорки. Защо бе, другари от КАТ, не го въведете и у нас това правило, ами ни подлудявате със знаци, тестове, закони и закончета, които и самите вие трудно научавате. По-трудното не винаги е и по-разумно.
Е, видях, че и американците нарушават правилата за скоростта. Беше при едно краткотрайно включване в големия път Лос Анжелос — Сан Франциско. Моята красива панделка се отдели от крайбрежието и се преля в голямата артерия… Пред мен, зад мен, в този вечерен час имаше хиляди коли. Така, събрани заедно, те, изглежда, се чувстваха по-безопасни и сигурни, защото бяха вдигнали скоростта на шейсет мили, и колкото и съвършена да е американската полиция, тя трудно може от тия хиляди хора, в това най- натоварено време да хване за ушите един и да каже: „Вие, сър, защо карате с превишена скорост?“ Това го знаят и шофьорите, и полицията, и като че ли между тях има взаимно разбирателство — на най-големите магистрали, в най-голямото движение, нарушаването на закона се приема за допустимо… И аз карах, ама нали ме бяха наплашили с тази американска полиция, що страх брах, да не цъфне от небето, да се спусне
