Америка… Ето го. Високи, тухлени блокове с изпочупени прозорци. Тук-таме светлина. Ниски къщички, пълни с порториканци — момчетата на Леа Иванова, които все нещо притичват от една къща в друга, от един бордей до магазинчето, което цяла нощ работи…
— Негрите се избиват, тия тук се крадат, казва полицаят.
— Не можете ли да се справите с тях — питам… Имате страшна организация…
— Искат да живеят така. Така живеят… Не търсят работа, не им се работи. Има, както виждате, къде да спят. Има какво да ядат. А като извършат някоя кражба, и пари за опиати си набавят…
— Колко социална помощ получава един такъв, като тези, гдето ги арестувахте…
— Безплатна храна, безплатна квартира, ето в тези жилища. И според щата, от пет до десет долара на ден…
— Че това не е малко — казвам. — С това може да се живее.
— Именно затова не работят — отвръща ми полицаят. — Е, ние какво можем да направим. Щом са граждани на тази държава, те са независими. Свободни хора. Пази ги самата конституция. Ако искат, тук ще спят. Ако искат, на тротоара…
— Видях ги във Вашингтон — казвам.
— Тази нощ е много студено, но и тук ще видите. Искате ли?
Кимвам… Колата запрашва със своята висока скорост нанякъде. Минаваме железопътни прелези, чикагски прелези, прелезите на Алеко… После слизаме в някакво подземие, дълги, тъмни и безлюдни складове. Страшно е тук. Все ми се струва, че както фаровете на колата пипат ъглите и скривалищата, ще видя насочено срещу нас оръжие. Колата спря до кашон от картон. Отвътре се подават крака, става ми страшно.
— Какво можете да направите на този човек?
— Нищо — отвръщат ми. — Не нарушава закона, спи си…
— Дали е мъж, или жена?
— И мъж може да е, и жена — отвръщат ми…
— А защо не спи в ония общежития, които вече видяхме…
— Много от тях не желаят. Тук, когато искат, си лягат, когато искат, стават. А там са по няколко в стая…
Обикаляме с колата това подземно пространство, което в други времена е било огромен склад, но сега е празно. Броя до десетина, скрити в ъглите и спящи в кашони хора. Някои се поразмърдват от светлините, други не пошавват…
— Пияни ли са — питам.
— Може би — отвръщат ми…
И макар че ми е доста тягостно, усещам, че ми се иска да изпия до дъно горчивата чаша на Америка.
И казвам това, което най-малко съм очаквал, че ще събера смелост да изрека:
— Възможно ли е да влезем в помещенията, в които спят…
— Нямаме право — отвръща полицаят… — А да влезеш, без да те знаят кой си, е рисковано.
Това, което не се престрашавам да го направя тук, правя с огромни страхове в Сан Франциско.
В Сан Франциско съм настанен в хотел, който граничи с района, където имало, както казват, най-много педерасти в света. Даже ме предупреждават по съседната улица да не минавам. Оттам започвал техният район… „Техният“ район, според мен, започваше от моя хотел… Сутрин, като станех, в този много весел и палав град Сан Франциско, поглеждах към улицата. Точно отсреща имаше заведение за порнографски филми и за „масаж“, както съобщаваше светлинната реклама. Забелязах, че в него денонощно влизат и излизат някакви хора. Гледах ги как изглеждат. Бях убеден, че тия, които влизат, не са кой знае колко любители на „масажа“ и порнофилмите. Или, че поне ги бяха изгледали по няколко пъти и знаеха наизуст всяко действие в тях. И макар че заведението работеше цяла нощ, собственикът му едва ли изкарваше много… Преди да влязат, те първо се застояваха вън и все нещо се оглеждаха. После влизаха, особено рано сутрин, за малко и отново излизаха. И пак тъй. Дълго стояха по двама, по трима, и гледаха ту на едната, ту на другата страна на улицата, като че все очакваха някого. От своя прозорец ги наблюдавах и аз… Стояха, стояха и после тръгваха нанякъде, ходеха донякъде и пак се връщаха… Имаше между тях и бели, и черни. На стотина метра по-нагоре рано сутрин се събираше друга групичка. Пред един вход, на самата улица пък спеше една млада, бременна мадама. Като се разсъмнеше, тя прибираше картонения си балдахин, сгъваше внимателно и чувала и ги връзваше с канап… След това сядаше върху багажа си. Скоро се появяваха и другите. Само те си знаят откъде идваха… Заставаха на входа, пушеха — виж, те пушеха, приказваха си като хора, които се познават, но не са си много интересни, и все чакаха нещо… Какво чакат тия хора — мислех си, — своя изпуснат влак за живота ли, автобус ли… Някои обаче идваха и с коли, паркираха колите и също заставаха пред входа — Само за секунди една сутрин влязох в банята и преустанових наблюдението си. Когато се върнах — нямаше ги… Докато се чудех какво стана и как стана, че така изчезнаха, появи се още една такава девойка, от заведението срещу хотела ми излезе черен, отиде към въпросния вход и влезна вътре… И девойката влезна след него…
В следващите дни картинката се повтаряше…
Кръстих се в банята една сутрин, молих се на бога — и на нашия, и на американския, и към самия Маркс се обърнах, да бъдат всички с мене, и се престраших… Пресякох улицата, в известен смисъл се простих с околния свят, огледах се, прекрачих входа… Беше свежо преметено, което много ме учуди… Нагоре водеха стълби, както е във всяка жилищна кооперация, пред мен имаше врата… Ха де?… Не ми се вярваше тия хора да отиват нагоре по стълбите, огледах дръжката… пипали я бяха много ръце… Погледнах си облеклото. Дънки, яке, маратонки, както са облечени всички в Америка. Хайде сега, стига си треперил. Като си дошъл дотук, продължавай… Натиснах дръжката, страх по всички линии върви до мене, вратата се отвори… Вътре беше полумрак… Маси, столове около тях… Мирис на цигари и на още нещо, което ми беше непознато… Това бе някакво заведение…
На най-близката маса до мене — двама черни се бяха прегърнали… По-нататък две девици също бяха облегнали глави и пушеха. Имаше и няколко маси, на които бяха насядали смесено — и мъже, и жени… О, небеса, добре, че ви има… Никой не ме погледна, никой не прояви интерес към мене… В дъното на заведението имаше бюфетче. На бюфетчето няколко чаши, и поднос с кафе, които димяха… Зад барчето стоеше човек с неопределена възраст и навярно също тъй с неопределени доходи… Виж, той единствен обърна известно внимание на моя милост… кимна ми с глава и каза своето: „Гуд морнинг, сър…“
Ох, сър… Сърът не знаеше какво да прави по-нататък. Ако седна на една от свободните маси, какви ще ги дъвча след това… Като се върна обратно пък, ако някой от тия скочи след мене…
Кимнах на бармана, с вид на човек, който търси някого, но не знае точно той кога ще дойде, и въобще ще дойде ли, и побързах да попипам същата тая дръжка, в чистотата на която бях се усъмнил… Сблъсках се с двама други ранни посетители, които в този момент влизаха. Измъкнах се, никой не извика след мене, никой не ме догони…
Вън беше слънчево. Слава богу, размина се. Качих се бегом в стаята си, превъртях за всеки случай ключа, и чак сега се заех да анализирам видяното…
Това място явно беше сутрешното сборище на част от т.нар. подземен свят. На една много малка част. Ходили, къде ходили, през нощта, правили каквото правили — сутрин те се събираха тук. Едни и същи, кажи-речи, все по едно и също време. Запомних им лицата, дрехите, походката… Петдесетина души — не повече бяха. Но идваха всяка сутрин. Това като да бяха техните летучки, планьорки или петминутки, преди да започне работният ден, преди да им дойде времето да се поразмърдат. Нещо да потърсят за хапване, нещо за пийване или просто да застанат по улиците, по ъглите, да извадят найлоновата чашка, в която са изпили току-що кафето си, и да я протегнат. Никога натрапчиво, никога досадно… Колкото и да са гладни, колкото и да им се е допило или да им трябват пари за друго, тук по улиците, на публичните места, натрапчивостта в просенето или насилието са нещо много рядко. Един поглед, един умоляващ жест, подсказващ, че много добре ще направиш, ако пуснеш някой цент в кофичката, но никога повече… Ако пуснеш, ще ти благодарят, ако ги отминеш, нищо няма да ти кажат… Така е навсякъде. Изключения не видях и слава богу…
Ала такива просещи хора наистина има. В по-голямата си част те не са възрастни и безпомощни, а хора
