Ние не ги преследваме, освен ако крадат…
— Приятели ли сте с тях — питам наивно…
— С много от тях — да. Те ни помагат — казва откровено той.
— А публични домове има ли в Америка?
— Официално не. Законът ги забранява.
Не задавам въпроси повече. И тук, както навсякъде по света, полицията „работи“ с този контингент…
Това, което по-нататък ме удивлява обаче, е, че ние обикаляме цели осем часа без спиране или почти без спиране един от двайсет и петте района на Чикаго. Момчетата са много здрави и млади. Имат висше образование, държат се коректно и с внимание към моя милост. Очите им виждат работи през нощта, които на мене и през деня очите ми да извадят, пак няма да ги видя. Имат добри семейства и си ги обичат. На единия съпругата му е от полски произход, така че той е виждал живи хора от нашите страни. Другият е от немски произход, но отдавна няма никакви връзки с никого от тази част на Европа. Сам той в Европа не е идвал. И аз съм първият европеец, с който разговаря… Единият казва:
— Вие бяхте откъм страната на Москва, нали?…
— Да — казвам, — от тая страна бяхме…
— Има ли промени във вашата страна?
— Има — отговарям…
— С комунизма е свършено, нали?…
Макар че съм в американска полицейска кола, оглеждам се, когато трябва да отговоря на такъв въпрос…
Често срещаме още такива коли, действащи в този район. Примигват си с фаровете, понякога спират, казват по две-три думи, и пак тръгват…
Караме си колата и си приказваме. По нея няма никакви знаци, че това е полицейска кола. И те са цивилни.
— Че вие така — интимнича аз, — леко въоръжени, сте много лесни, ако ви нападне някоя по-сериозна банда…
— Все ще успеем да се обадим по радиостанцията къде сме. Това е достатъчно…
— А дотогава?
Единият ме побутва настрани и вдига седалката. Цял склад с оръжие има под мене…
— У нас се говори, че в Америка е по-лесно да си купиш оръжие, отколкото сладолед. Вярно ли е това?
Снизходителни усмивки, пъплят по лицата им!
— Поне 30 най-различни и трудни за получаване разрешения са необходими, докато стигнеш до оръжието.
— Но ако има реална опасност за живота ти, и можеш да докажеш това — по принцип покупката на оръжие е възможна — добавя другият.
Изведнъж колата рязко дръпна. Полицаят спря да ми дава разяснения по въпроса за оръжието, наведе се пред себе си, извади лампа за секунда, не видях къде я включи, лампата се завъртя, сирената писна, движението се разрина…
Не разбрах как ги повикаха… Както светна, тъй и угасна лампата, колата забави ход. Радиостанцията изломоти нещо.
— Това пък какво беше — свойски попитах.
— Крадец. Но вече заловен.
Като гледам как е прошнурован, прономерован, шит като с шевна машина от гумите на тези коли градът, ми става ясно защо гангстери в някогашния им вид, трудно може да има…
Кварталът, който следят моите хора, е беден. Испански, порторикански и негърски райони. Ето двама, притичващи в полумрака — порториканци…
— Това е място за педерасти — казват те. — Това тук е човешкото дъно.
— Не ги ли преследвате?
— Не нарушават закона — отвръщат ми. — Стига да не убиват, да не крадат.
До полунощ минаваме вече десетина пъти покрай тия ниски бараки. Вали сняг и е студено, та нощта не е за такива като мене. Макар че аз се вълнувам… Усещането ми, че съм в един съвършено друг свят, че всеки момент могат отнякъде да започнат стрелба по колата е толкова живо, че няколко пъти, без да ме видят момчетата, пресмятах как при първия изстрел ще залегна в краката си. Още повече че, както те ми казват — негрите и порториканците много крадат и много се избиват…
— Кое е престъплението, за което най-много преследвате — питам.
— Търговията с опиати — отвръщат… — Ето ги…
При тези думи, сърцето ми блъсна в гърлото. Колата се сепва от монотонния си ход, рипва направо и пресича празното пространство пред една градина, насочва се направо към входа на голям жилищен блок, после скочи от тротоара и спря. Скочиха и те. Всичко стана толкова светкавично, че нито видях какво стана, нито разбрах.
Вратите на колата зееха отворени, момчетата пред мене бяха извадили пистолетите си, ония — две млади негърчета и едно по-голямо, с подута долна устна, бяха вдигнали ръце… Опипваха ги внимателно… Под шапката на най-високия намериха пакетчетата…
Единият държеше насочен пистолета към тях, другият извика кола по радиостанцията… Прангите бяха вече върху ръцете им…
Колата пристигна по моя преценка след около минута. Докато тя дойде, се водеше следният разговор:
Полицаят:
— Нали последния път се разбрахме…
— Разбрахме се — отговори другият…
— Сега вече няма на кого да се сърдиш…
— Не се сърдя — отговаря той. — Ама и ти няма да ми искаш много…
— Не искам аз — знаеш. Аз само ще те предам в техни ръце…
„Техните“ ръце именно дойдоха така скоро. Настаниха ги на задната седалка. Новодошлата кола потегли тъй бързо, както се и появи.
— Говорите си като приятели — казах, когато всичко свърши и може да се каже, че дойдох на себе си…
— Ако не бяхме ги спипали, щяхме да си останем приятели. Ние ги познаваме. И те ни познават, колкото и да сменяме колите.
— А как видяхте, че продават опиати…
— Знаем местата, където търгуват. Те се крият, но в тия входове, съберат ли се трима-четирима… И те ми показват тъмните входове на високи, тухлени сгради.
— Не смеете ли да влезете вътре? — Защо ги дебнете само вън.
— Трябва да имаме неоспорими доказателства, че продават опиати. И трябва да ги хванем на място. Такъв е законът.
— Това техни жилища ли са?
— Това са общински жилища… Тия никога не са работили… И родителите им също. Ако имат родители. Много от тях не знаят кой е баща им, коя е майка им… Живеят на групи и на банди. Получават социални помощи, хранят се в църквите или в общински столове… Много от тях не са напускали никога квартала. Те не знаят дори, че има и друг свят. Чикаго дори не познават.
Ето го най-после черния, долния, страшния свят на Америка. Целият съм в него и из него…
— Вижте — казва единият и насочва фаровете към друга тройка… — Те са от този блок… Вижте им шапките и козирките. Има право да ходят само с козирки, обърнати към тила. Обърнат ли ги напред, това е предизвикателство срещу бандата от другия блок, която има право да си носи така козирките. Това е смъртно предизвикателство и нерядко така и завършва… А онзи блок — и те ми го посочват — е населен с черни — те пък си носят козирките настрани…
Мисля си, че вече могат да се успокоят всички, които в България очакват да прочетат за задния двор на
