Илминатора, илминатора. — Той погледна към жена си. — Викай Бостън. Бързо! Викай на телефона изследователската група на Лейдекър!…
— О, ти си такъв блестящ ум — каза мисис Макардъл. — Цяло мъчение.
Теди прибра почти цялата си глава.
— Така хубаво плават — каза той, без да се обръща. — Много интересно.
— Теди, за последен път. Ще броя до три и ако…
— Интересното е не това, че плават — продължи Теди. — Интересното е, че аз зная, че те са там. Ако не ги бях видял, нямаше да зная, че са там, а ако не знаех, че са там, не бих могъл да кажа, че те дори съществуват. Това е чудесен, идеален пример за…
— Теди — прекъсна го мисис Макардъл, помръдвайки се незабележимо под чаршафа. — Иди намери Бупър. Къде отиде тя? Не ми се ще и днес да се шляе по слънцето с тоя зачервен гръб.
— Не се безпокой, аз ще я накарам да си сложи дрешка — каза Теди. — Някои започват да потъват. След няколко минути те ще останат да плават само в моето съзнание. Това е интересно, защото в известен смисъл те започнаха да плават именно там най-напред. Ако не бях застанал тук или ако някой беше дошъл и ми беше отрязал главата…
— Къде отиде тя? — попита мисис Макардъл. — Погледни за минутка майка си, Теди!
Теди се обърна и погледна майка си.
— Какво? — попита той.
— Къде отиде Бупър? — Не искам да шари между шезлонгите по палубата и да безпокои хората. Ако този ужасен човек…
— Не се тревожи за нея. Аз й дадох фотоапарата.
Мистър Макардъл се надигна на една ръка.
— Фотоапарата ли си й дал? Как можа да го измислиш? Моята „Лайка“! Едно шестгодишно хлапе да си играе с…
— Аз й показах как да го държи, няма да го изтърве — каза Теди. — Разбира се, извадих филма.
— Веднага да ми донесеш апарата, Теди! Чуваш ли ме? Слизай моментално от куфара и след пет минути апаратът да е тук, в стаята — иначе редиците на малките гении ще намалеят с един. Ясно ли е?
Теди се обърна и слезе от куфара. Наведе се и взе да завързва връзката на лявата си обувка, а в това време баща му все още подпрян на лакът, го наблюдаваше като ментор.
— Кажи на Бупър, че я викам — каза мисис Макардъл. — И ела да ме целунеш.
Свършил с връзването на обувката, Теди целуна небрежно майка си по бузата. Тя на свой ред измъкна лявата си ръка изпод чаршафа и като че ли се готвеше да прегърне Теди през кръста, но докато се накани, той беше вече далеч от нея. Заобиколи и влезе в правоъгълника между двата кревата. Наведе се и когато се изправи, държеше под лявата ръка възглавницата на баща си, а в дясната — стъкления пепелник, чието място беше не на пода, а на нощната масичка. Преди да сложи пепелника на място, той обра с длан цигарената пепел от масичката. После постави пепелника върху стъклото така съсредоточено и внимателно, сякаш смяташе, че един пепелник трябва да стои точно в центъра на нощната масичка — ако ли не, по- добре изобщо да не се слага на нея. Баща му, който непрекъснато го наблюдаваше до този момент, изведнъж се отказа от това занимание.
— Да ти дам ли възглавницата? — попита го Теди.
— Апарата ми дай, момче!
— Едва ли ти е много удобно така. Изключено — каза Теди. — Оставям ти я тук. — Той сложи възглавницата пред краката на баща си и тръгна да излиза.
— Теди — повика го майка му, без да се обръща. — Кажи на Бупър, че искам да я видя преди урока по плуване.
— Защо не оставиш детето на мира? — обади се мистър Макардъл. — Имам чувството, че ти се свиди да я пуснеш пет минути на свобода. Знаеш ли как се отнасяш ти с нея? Ще ти кажа направо: отнасяш се като с лондонски престъпник.
— „Лондонски“? Чудесно! Ти вече започваш да си служиш с английски понятия, скъпи.
Теди се помайваше при вратата, правейки замислено опити с дръжката — въртеше я бавно ту наляво, ту надясно.
— След като изляза от тази врата, аз ще съществувам само в съзнанието на моите познати — каза той. — Със същия успех бих могъл да бъда и портокалова кора.
— Какво, момчето ми? — попита мисис Макардъл от леглото си, обърната все тъй на дясната си страна.
— Опичай си ума, момче. След малко „Лайката“ да е тук?
— Ела, дай целувка на мама. Една хубава, силна целувка.
— Точно сега ли? — каза Теди разсеяно. — Много съм уморен. — И той затвори вратата след себе си.
Корабният ежедневник беше оставен на самия праг. Това беше лист гланцирана хартия, който се печаташе само от едната страна. Теди го вдигна и зачетен в него, тръгна бавно по дългия коридор към задната част на кораба. Насреща му се зададе едра руса жена с колосана бяла униформа. Носеше ваза с дългостеблени червени рози. Минавайки покрай Теди, тя почеса главата му с ръка и каза:
— Едно момче трябва да се подстриже.
Теди вдигна глава от вестника, но жената беше вече отминала. Той дори не се обърна след нея, а пак заби поглед във вестника. В края на коридора пред огромния стенопис, изобразяващ свети Георги и змея, той сгъна вестника няколко пъти и го пъхна в левия си джоб. После заизкачва широките ниски стъпала, за да излезе на главната палуба. Вземаше две стъпала наведнъж, но бавно, едва-едва, като се държеше за перилото, и цялото му тяло вземаше участие в това, сякаш изкачването на една стълба беше и за него, както за повечето деца, едно удоволствие все пак. От площадката той отиде право при бюрото на касиера, където сега седеше хубава девойка с морска униформа. Тя пришиваше с машинка печатани на циклостил листове.
— Моля ви се, бихте ли ми казали в колко часа започва играта днес? — обърна се към нея Теди.
— Моля?
— Бихте ли ми казали в колко часа започва играта днес?
Момичето му се усмихна с начервените си устни.
— Коя игра, мило? — попита го тя.
— Играта с думи, която играха вчера и онзи ден — дето трябва да се допълват липсващите думи. Важното е да се съобразяваш с контекста.
Момичето тъкмо се готвеше да пъхне три листа в машинката за подшиване, но се спря.
— Ясно — каза тя. — Играта започва късно следобед, струва ми се. Към четири часа. Но не е ли малко трудна за теб тази игра?
— Не, никак даже — каза Теди и понечи да си тръгне.
— Чакай малко, мило. Как се казваш?
— Тиъдър Макардъл — отвърна Теди. — А вие?
— Аз ли? — усмихна се момичето. — Аз се казвам Мичман Матюсън. — И тя натисна машинката за подшиване.
Теди я погледна.
— Знам, че имате морски чин — каза той. — Не съм сигурен, но мисля, че когато някой ви попита как се казвате, би трябвало да му кажете цялото си име. Джейн Матюсън или Филис Матюсън, или каквото е там.
— О, така ли?
— Казах, мисля, че е така — отвърна Теди. — Но не съм сигурен. Виж, ако бяхте с униформа, то е друг въпрос. Във всеки случай благодаря за информацията. — Той се обърна и пое по стълбата към горната палуба, вземайки пак по две стъпала наведнъж, но този път по-бързо.
След доста търсене намери Бупър на спортната палуба. Тя се беше разположила на едно слънчево място — спокойно островче — между двата тенискорта, на които в момента никой не играеше. Беше клекнала, слънцето печеше в гърба й, а вятърът си играеше с копринената й руса косица; градеше
