склонност към престъпление. Човека, който се смее, им давал своите заповеди иззад черен копринен параван. Дори на Омба, милото джудже, не се разрешавало да вижда лицето му.
Няма да го направя, но бих могъл с часове да водя читателя — дори насила, ако е нужно — напред и назад през парижко-китайската граница. Аз и досега считам Човека, който се смее, за нещо като мой героичен прадед — от рода, да речем, на Робърт Е. Лий2. Но тази представа е нищо в сравнение с представите ми от 1928 година, когато се смятах не само за пряк потомък на Човека, който се смее, но и за единствен негов жив законен наследник. През въпросната година аз съвсем не бях син на своите родители, а дяволски хитър самозванец, който само чакаше най-малката тяхна грешка, за да им покаже — за предпочитане без насилие, но то не се изключваше — кой всъщност е той. Но за да не съкруша сърцето на мнимата си майка, предвиждах да я взема в своето престъпно царство и да й дам някаква още неопределена, но несъмнено придворна длъжност. Но най-важното за мен през 1928 година беше да внимавам във всяка своя стъпка. Да продължавам играта. Да си мия зъбите. Да си реша косата. И на всяка цена да сподавям своя естествен, чудовищен смях.
В действителност аз не бях единственият жив законен наследник на Човека, който се смее. В клуба имаше двайсет и пет команчи, сиреч двайсет и пет живи законни наследници на Човека, който се смее, и всеки от тях сновеше прикрито и зловещо из целия град, виждаше в момчето от асансьора евентуален враг, шепнеше със сподавен глас обстойни заповеди в ухото на кучето си, вземаше с опънат показалец мерника на учителя си по аритметика. И упорито, напрегнато чакаше кога най-сетне ще му се представи случай да всели ужас и възхищение в някоя посредствена душа.
Един февруарски ден, в който бе открит бейзболният сезон за команчите, забелязах нещо ново в рейса на Вожда. Над предното стъкло беше окачена в рамка малка снимка на девойка със студентска барета и пелерина. Реших, че тази снимка нарушава общия, чисто мъжки стил на нашия рейс и направо попитах Вожда кое е това момиче. Той се подвоуми, после отговори: „Мери Хъдсън.“ Попитах го киноартистка ли е, каква е. Той каза, че не е киноартистка, а следвала — в колежа Уелсли. След като помисли малко, добави, че това е първокласен колеж. Попитах го за какво е окачил снимката й тук, в нашия рейс. Той само леко сви рамене, като че ли искаше, както на мен ми се стори, да намекне, че снимката му е била едва ли не натрапена.
През следващите две седмици Вожда — независимо дали снимката му беше натрапена, или не — не я махна от рейса. Тя не биде изметена с бонбонените хартийки с образа на Бейби Рут и другите отпадъци. И ние, команчите, свикнахме с нея. Постепенно престанахме да й обръщаме внимание, както не обръщахме внимание и на спидометъра.
Но един ден по пътя към парка Вожда спря рейса на Петото авеню, някъде между Шейсета и Седемдесета улица — на повече от половин миля от нашето бейзболно игрище. Двайсетината пътници веднага поискаха обяснение за това, но Вожда не им обърна внимание. Вместо да отговори, той зае обичайната си разказваческа поза — с гръб към волана и лице към нас — и пусна в никое време ново продължение на „Човека, който се смее“. Но едва започна и някой почука на вратата на рейса. Този ден рефлексите на Вожда бяха светкавични. Той се завъртя като пружина, дръпна дръжката на вратата и в рейса се качи момиче с палто от боброви кожи.
Без да се замислям, мога да кажа, че помня само три момичета в живота си, които от пръв поглед са ме поразявали с невероятната си красота. Едното видях на плажа в Джонс Бийч през 1936 година — слабичко същество с черен бански костюм, което се мъчеше да отвори оранжев чадър. Второто срещнах през 1939 година на един параход в Карибско море — то пък хвърли запалката си по един делфин. И третото момиче беше момичето на Вожда, Мери Хъдсън.
— Много ли закъснях? — попита тя и се усмихна на Вожда.
Със същия успех би могла да попита: „Много ли съм грозна?“
— Не — отвърна Вожда.
Някак припряно той огледа команчите, които седяха най-близо до него, и им даде знак да направят място. Мери Хъдсън седна между мен и едно момче — Едгар, презимето му не помня, — чийто чичо беше голям приятел с един контрабандист на спиртни напитки. Ние се свихме колкото можем повече, за да има място за нея. Команчите мълчаха до един.
По обратния път към нашата редовна спирка Мери Хъдсън се наклони към Вожда и оживено започна да му обяснява кои влакове е изпуснала и кой влак е хванала. Тя живееше в Дъгластън, на Лонг Айлънд. Вожда беше много нервен. Той не само не вземаше участие в разговора, но и почти не слушаше какво му говори тя. Помня, че по едно време главата на лоста за скоростите отхвръкна от ръката му.
Когато слязохме от рейса, Мери Хъдсън се лепна за нас. И съм сигурен, че когато стигнахме до бейзболното игрище, на лицата на всички команчи се четеше една и съща мисъл: някои момичета хич не се сещат кога е време да се пръждосват вкъщи. Като капак на всичко, когато, аз и един друг команч хвърляхме монета, за да видим кой отбор ще играе пръв, Мери Хъдсън изяви желание и тя да участва в играта. Отговорът беше повече от ясен. До този миг команчите просто гледаха с недоумение тази фуста, а сега очите им засвяткаха от възмущение. Но в отговор тя се усмихна. Това внесе известно смущение. Тук се намеси Вожда, при което пролича добре прикриваната досега способност да се обърква при известни обстоятелства. Той отведе Мери Хъдсън настрана, за да не го чуват команчите, и, както изглежда, се опита да й поговори сериозно, разумно.
Но накрая Мери Хъдсън го прекъсна и всички команчи я чуха да вика:
— Но много ми се играе! И аз искам да поиграя!
Вожда кимна и отново започна да я убеждава. Посочи й игрището — подгизнало, цялото на дупки. Вдигна една бухалка, за да й покаже колко е тежка.
— Няма значение — долетя до нас ясно гласът й. — Отнякъде си съм дошла чак в Ню Йорк, че и на зъболекар, и на не знам какво… Ще играя и толкоз!
Вожда пак кимна и се предаде. Той се приближи бавно към мястото, където чакаха Смелите и Воините — двата наши отбора — и погледна към мен. Аз бях капитан на Воините. Той ми напомни, че моят централен нападател е на легло и предложи на негово място да играе Мери Хъдсън. Отвърнах, че мога да мина и без централен нападател. А Вожда изрева: „Какво искаш да кажеш с това, твойта…“ Аз се втрещих. За първи път чувах Вожда да псува. Но което е най-лошото, забелязах как Мери Хъдсън се усмихна насреща ми. За успокоение грабнах камък и го запратих в едно дърво.
Ние започнахме първи. В началото централният нападател почти нямаше работа. От мястото си на първа база аз хвърлях сегиз-тогиз поглед назад. И всеки път Мери Хъдсън ми махваше весело с ръка. Беше надянала бейзболна ръкавица, каквато носи само хващачът. Като рече, че ще я сложи и я сложи. Ужасна гледка.
Мери Хъдсън биеше девета в нашия отбор. Когато й обясних това, тя направи гримаса и каза:
— Добре, тогава побързайте!
И ние действително взехме да бързаме. Дойде и нейният ред. По този случай тя свали коженото си палто и бейзболната ръкавица и застана на своето място по рокля — тъмнокафява рокля. Когато й подадох бухалката, тя ме попита защо е толкова тежка. Вожда напусна съдийското си място зад подавача и се приближи обезпокоен. Каза й да опре края на бухалката на дясното си рамо.
— Ето — отвърна тя.
После й каза да не стиска много силно бухалката.
— Няма — отвърна тя.
После й каза да гледа право в топката.
— Ще гледам — отвърна пак. — Пази се сега!
И с мощен удар Мери Хъдсън отби първата изпратена й топка, която профуча над главата на левия краен. Това беше отличен удар и Мери Хъдсън веднага мина на трета база — просто изведнъж.
Изумление, страхопочитание и накрая радост бяха чувствата, които ме обзеха едно след друго, подир което погледнах Вожда. Той като че не стоеше зад подавача, а по-скоро плуваше във въздуха над него — толкова беше щастлив. Минала на трета база, Мери Хъдсън ми махна с ръка оттам. Аз също й махнах. Дори да исках, не можех да се възпра. Да оставим настрана сполучливия удар, но тя умееше не по-зле да ти махне с ръка от далечното си място. До края на играта всичките й удари с бухалката бяха сполучливи. Но кой знае защо, първата база някак не й се нравеше и тя не се задържаше там. Най-малко три пъти се
