Дж. Д. Селинджър
Човека, който се смее
През 1928 година — тогава бях деветгодишен — принадлежах телом и духом на една организация, известна под името Клуб на команчите. Всеки ден в три часа нашият Вожд ни чакаше пред изхода на 165-то училище, което се намираше на Сто и девета улица, близо до Амстердам Авеню. След това с блъскане и ръгане ние, двадесет и петте команчи, се качвахме в рейса на Вожда и той ни откарваше (съгласно финансовото споразумение с нашите родители) в Централния парк. При хубаво време и в зависимост (доста относителна) от сезона по цял следобед играехме ръгби, футбол или бейзбол. В дъждовни дни Вожда неизменно ни водеше или в природонаучния музей, или в художествената галерия „Метрополитън“.
В събота и на големи празници Вожда ни вземаше рано сутрин от домовете и с готовия да се разпадне рейс ни извеждаше от Манхатън в сравнително волните простори на парка „Ван Кортланд“ или Палисадите. Когато ни теглеше чистият спорт, отивахме във „Ван Кортланд“, където имаше истински игрища и не съществуваше опасност да срещнеш за противник някоя бебешка количка или разярена стара дама с бастун в ръка. А когато команчките ни сърца закопняваха за лагерен живот, отивахме на Палисадите и се борехме с несгодите. (Помня, че една събота дори се загубих в измамната местност между пътния знак за Линит и западния край на Вашингтоновия мост. Но не изгубих ума и дума. Настаних се под величествената сянка на едно огромно рекламно табло и преглъщайки сълзите, извадих закуската и я нагънах, почти сигурен, че Вожда ще ме намери. Вожда винаги ни намираше).
Когато се освобождаваше от команчите, Вожда се превръщаше просто в Джон Гедсудски от Стейтън Айлънд. Това беше много свит, тих младеж на двайсет и две-двайсет и три години, студент по право в Нюйоркския университет. Но той остави в нас незаличими впечатления. Няма да изреждам тук всичките му успехи и достойнства. Ще отбележа само мимоходом, че той членуваше в скаутската организация „Орел“, че беше един от най-добрите нападатели на националния отбор по ръгби през 1926 година и че най-учтиво го бяха канили да опита силите си в бейзболния отбор „Ню Йорк Джайънтс“1. Той беше абсолютно безпристрастен и невъзмутим съдия на нашите бесни игри и състезания, майстор в даването на първа помощ. Всички ние — едни хулиганчета — от най-малкия до най- големия, безкрайно го обичахме и уважавахме.
Физическият облик на Вожда, такъв, какъвто беше през 1928 година, все още не се е заличил от паметта ми. Ако желанията имаха силата да увеличават ръста, той мигом би се превърнал във великан. Но действителността си е действителност и той беше не по-висок от пет фута и три-четири инча. Набито момче със синьочерна коса, която почти закриваше челото му, с голям месест нос и торс, почти толкова дълъг, колкото и краката. Дори под коженото яке личеше, че има силни плещи, макар да бяха тесни и смъкнати. Но по онова време на мен ми се струваше, че в нашия Вожд се сливат всички фотогенични черти на най- големите киноартисти — Бък Джонс, Кен Мейнард и Том Микс.
Привечер, когато се стъмнеше толкова, че губещият отбор се оправдаваше с това за грешките и пропуските си, ние, команчите, разчитахме упорито и егоистично на дарбата на Вожда да разказва. В тоя час на деня обикновено представлявахме разгорещена нервна банда и водехме война с юмруци и с пискливите си гласове за най-близките места до Вожда. (Рейсът имаше две редици сламени седалки. Лявата редица имаше три допълнителни места — най-хубавите, — които бяха толкова напред, че от тях можеше да се вижда дори профилът на Вожда, когато седеше на волана.) Вожда се качваше в рейса едва след като всички се наместехме. Той обкрачваше шофьорската седалка с гръб към волана и лице към нас и с възслабичкия си, но приятен тенор, започваше да ни разказва следващата част от „Човека, който се смее“. Заговореше ли, ние го слушахме с неотслабващ интерес. „Човека, който се смее“ беше разказ само за команчи. В него може би имаше дори нещо класическо. Повествованието бе широко, всеобхватно и наред с това оставаше в паметта сбито — като нещо портативно. Човек винаги можеше да си го отнесе у дома и да разсъждава върху него, седейки, да речем, във ваната, от която водата бавно се оттича.
Единствен син на богати мисионери, Човека, който се смее, бил откраднат като малко дете от китайски разбойници. Когато богатите мисионери отказали (от религиозни съображения) да платят откуп за сина си, разбойниците, кръвно обидени, пъхнали главата на детето в дърводелско менгеме и завъртели няколко пъти винта надясно. Обектът на този безподобен експеримент пораснал и възмъжал, но главата му останала с крушовидна форма, съвсем плешива, а под носа вместо уста зеел огромен овален отвор. Самият нос пък представлявал сраснали, слепени за лицето ноздри. Затова, когато Човека дишал, страшната, безрадостна паст под носа му се разширявала и свивала — така поне си представях аз — като някаква огромна вакуола. (Вожда по-скоро ни показа нагледно, отколкото да ни опише, как е дишал Човека, който се смее.) При вида на чудовищното лице на Човека, хора, които не го познавали, падали в несвяст. А познатите му го избягвали. Колкото и да е чудно, разбойниците не го гонели от свърталището си — той само трябвало да прикрива лицето си със светлочервена маска от макови листа. Маската не само спестявала на разбойниците неприятната гледка — лицето на техния храненик, но благодарение на нея те винаги знаели къде се намира той: по разбираеми причини с нея той вонял на опиум.
Всяка сутрин, гонен от самотата, Човека, който се смее, се прокрадвал (той стъпвал леко и грациозно като, котка) в гъстата гора около разбойническото скривалище. Там той си намирал приятели: кучета, бели мишки, орли, лъвове, змии-боа, вълци и какви ли не още зверове. Освен това там той свалял маската си и разговарял с тях с мек звучен глас на собствения им език. На тях той не им изглеждал уродлив.
(На Вожда му бяха нужни два месеца, за да стигне до това място на разказа. Но оттук нататък, за голяма радост на команчите, той стана много по-щедър в пускането на „подлистниците“.)
Човека, който се смее, владеел до съвършенство изкуството да подслушва и много скоро научил най- съкровените тайни на разбойническия занаят. Но тези похвати му се видели твърде прости и той незабавно създал своя, много по-сполучлива система. Отначало рядко, а после по-често той започнал да обикаля из Китай и да върши обири и грабежи, а понякога и убийства — но само при крайна необходимост. Много скоро неговите хитро скроени престъпления, в които той проявявал изключително благородство, му спечелили обичта на простолюдието. Колкото и да е невероятно, побащимите му (същите онези разбойници, които първи го тласнали по пътя на престъплението) узнали едва ли не последни за неговите подвизи. И когато узнали, побеснели от завист. Една вечер, мислейки, че са успели да го упоят и той спи дълбок сън, те се изредили един след друг край леглото му и забивали поред ножовете си в завитото с одеяла тяло. Оказало се, че жертвата е майката на главатаря на разбойниците — една крайно неприятна, свадлива вещица. Тази случка така наострила разбойниците, жадни за кръвта на Човека, който се смее, че накрая той се видял принуден за заключи цялата шайка в един дълбок, но много добре обзаведен мавзолей. От време на време те успявали да се измъкнат оттам и му създавали известни неприятности, но въпреки това той нямал желание да ги избие. (Наред с всичко друго Човека, който се смее, беше и милостив и тази негова черта просто ме вбесяваше понякога.)
Скоро Човека, който се смее, започнал да минава китайската граница и да ходи в Париж, където, въпреки своята скромност, обичал да дразни и скандализира с гениалната си изобретателност Марсел Дюфарж, световноизвестен детектив, човек охтичав, но много остроумен. Дюфарж и неговата дъщеря (очарователна, но двулична девойка) станали най-злите врагове на Човека, който се смее. Те много пъти се опитвали да му устроят капан. От любов към спорта Човека, който се смее, обикновено давал вид, че се е хванал, но после изчезвал безследно и по нищо не можело да се разбере как е избягал. Само понякога той оставял хаплива прощална бележчица в парижката канализационна мрежа, която незабавно бивала предавана на Дюфарж. Семейството на Дюфарж губело невероятно много време в шляпане по парижките канали.
Скоро Човека, който се смее, натрупал най-голямото лично богатство в света. По-голямата част от него той подарил анонимно на монасите от един местен манастир — скромни аскети, посветили живота си на дресировка на полицейски кучета. Останалата част от богатството си превърнал в диаманти, които изпращал в изумрудени касетки на дъното на Черно море. Личните му нужди не били никак големи. Хранел се изключително с ориз и орлова кръв и живеел в скромна къщурка с подземно стрелбище и гимнастически салон, разположена на бурния тибетски бряг. С него живеели четирима предани до смърт другари: един сладкодумен вълк на име Чернокрил, едно мило джудже на име Омба, един монголец-великан на име Хонг, чийто език бил изгорен от бледоликите, и една приказно красива девойка евразийка, която от любов, макар и несподелена, към Човека, който се смее, и от постоянна тревога за живота му понякога дори проявявала
