вчесана рано следобед, сега беше изсъхнала и се развяваше на вятъра. Помня, че си помислих: жалко, че Вожда няма ръкавици.
Когато Вожда се качи, в рейса настъпи тишина — онази относителна тишина, която настъпва в театъра с угасването на първите лампи. Едни довършваха разговорите си с припрян шепот, други ги прекратиха веднага. И все пак първата работа на Вожда бе да ни каже:
— Никакъв шум повече! Иначе няма да разказвам.
В същата секунда в рейса се възцари абсолютна тишина, тъй че на Вожда не му оставаше друго освен да заеме мястото си и да започне. Той седна, извади носната си кърпа и старателно си издуха носа — първо едната ноздра, после другата. Търпеливо и дори с известен интерес ние изчакахме края на на това представление. След като си свърши работата с кърпата, той я сгъна прилежно на четири и я прибра в джоба си.
Четири от куршумите на Дюфарж пронизали Човека, който се смее — два право в сърцето. Дюфарж все още закривал с длан очи, за да не види лицето на Човека, но когато от посоката, в която бил стрелял, долетели предсмъртни стенания, той засиял. Черното му сърце забило лудо и той се спуснал към припадналата си дъщеря и я свестил. Извън себе си от радост, двамата — с храбростта на страхливци — едва сега се осмелили да погледнат Човека, който се смее. Главата му била клюмнала безжизнено, брадата опирала в окървавените гърди. Полека, жадно, бащата и дъщерята се приближили да разгледат отблизо жертвата си. Но ги очаквала изненада. Човека, който се смее, съвсем не бил умрял и сега по някакъв непознат способ свивал мускулите на стомаха си. Когато двамата се доближили съвсем до него, той изведнъж вдигнал глава, избухнал в чудовищен смях и ловко, дори педантично изплюл един след друг и четирите куршума. Това така поразило Дюфарж и дъщеря му, че сърцата им се пръснали и двамата паднали мъртви в краката на Човека, който се смее. (Ако тази част все пак трябваше да бъде по-кратка, тя би могла да свърши тук; команчите лесно биха си разтълкували внезапната смърт на Дюфарж и дъщеря му. Но частта продължаваше.)
Дни наред Човека, който се смее, стоял привързан за дървото с бодливата тел, а труповете на бащата и дъщерята се разлагали в краката му. Раните му кървели непрекъснато, а запаси от орлова кръв наблизо нямало, затова пък смъртта била по-близо от всеки друг път. Ала един ден с пресипнал, но изразителен глас той призовал на помощ горските животни. Поръчал им да доведат при него милото джудже Омба. И те го послушали. Ала дълъг бил пътят през парижко-китайската граница и обратно и когато Омба пристигнал с аптечката и пресен запас от орлова кръв, Човека, който се смее, вече бил в безсъзнание. Преди всичко Омба се заел с едно милостиво дело: той вдигнал маската на своя господар, захвърлена от вятъра върху гъмжащия от червеи труп на мадмоазел Дюфарж. После я поставил почтително върху страшното лице на господаря и едва тогава започнал да превързва раните му.
Когато Човека, който се смее, най-сетне отворил малките си очи, Омба припряно поднесъл към маската съда с орлова кръв. Но Човека, който се смее, не се докоснал до нея. Той само произнесъл с тих глас името на своя обичен Чернокрил. Омба навел глава — тя също била малко обезформена — и разкрил на господаря си, че Дюфаржови са убили Чернокрил. Горестен, сърцераздирателен стон се изтръгнал от гърдите на Човека, който се смее. Той протегнал отмаляла ръка към съда с орлова кръв и го строшил в шепата си. Малкото останала кръв се стекла на тънка струйка по китката му. Той заповядал на Омба да обърне глава и ридаейки, Омба му се подчинил. Накрая, преди да прихлупи лице към окървавената земя, Човека, който се смее, смъкнал маската си — това било последното му движение.
Разказът, разбира се, свърши тук. (И никога не бе продължен.) Вожда подкара рейса. На отсрещния ред Били Уолш, най-малкият от команчите, избухна в плач. Никой не му се скара да млъкне. Колкото до мен, помня, че коленете ми се бяха разтреперали.
След няколко минути аз слязох от рейса и първото нещо, което попадна пред очите ми, беше парче тънка червена хартия, залепнала в основата на един стълб, с която вятърът си играеше. Тя много приличаше на онази маска от макови листа. Когато се прибрах вкъщи, зъбите ми тракаха неудържимо и нашите веднага ме изпратиха в леглото.
Информация за текста
© 1949 Дж. Д. Селинджър
© 1985 Тодор Вълчев, превод от английски
J. D. Salinger
The Laughing Man, 1949
Сканиране, разпознаване и редакция: Уфтак Музгашки, 2008
Издание:
Джеръм Селинджър. Девет разказа. Семейство Глас
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985
Американска, I издание
Съставител и предговор: Клео Протохристова
Редактори Недялка Христова, Иванка Савова
Рецензент Клео Протохристова
Художник Илия Гошев
Художник-редактор Веселин Христов
Технически редактор Виолина Хаджидемирева
Коректори Жанета Желязкова, Стоянка Кръстева, Донка Симеонова
ЕКП 07,05366725111/5637–282–85. Издателски № 2381. Формат 84?108/32
Печатни коли 28,50. Издателски коли 23,94. Условно издателски коли 24,62
Дадена за набор на 27. V. 1985 г. Излязла от печат на 15. XI. 1985 г.
Печатница „Димитър Благоев“, Пловдив
Цена: с твърда подвързия 3,41 лв, с мека подвързия 2,79 лв.
Nine Stories
Boston: Little, Brown, 1953, 302 pages
Franny and Zooey
Boston: Little, Brown, 1961, 201 pages
Raise High the Roof Beam, Carpenters and Seymour: An Introduction
Boston: Little, Brown, 1963, 248 pages
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1958]
Последна редакция: 2008-09-01 23:11:49
1
Един от най-добрите бейзболни отбори в САЩ. — Б. пр.
2
Робърт Едуард Лий (1807–1870) — главнокомандващ войските на Южните щати в гражданската война между Севера и Юга. — Б. пр.
