човек с каменно сърце можеше да не се разнежи. Лусинда я гледаше не само с голямо състрадание, но и изпълнена с възхищение от красотата и ума й. Макар и да искаше да се приближи до нея и да й каже някои думи за утеха, не можа да го стори, защото дон Фернандо я държеше все още в обятията си. Най-сетне той, силно развълнуван и смутен, след като дълго и внимателно беше гледал Доротея, пусна Лусинда и рече:
— Ти победи, красива Доротея, победи! Защото не е възможно човек да устои и отрече толкова много истини, събрани на едно място.
Освободена от прегръдката на дон Фернандо, Лусинда, която се чувствуваше зле, политна да падне, но Карденио, който стоеше зад гърба на Фернандо, за да не бъде видян от[159] него6, забрави страха си и излагайки се на опасност, се спусна мигновено да подкрепи Лусинда, прегърна я и й каза:
— Ако волята на всевишния е да получиш най-после заслужен отдих, вярна, непоколебима и красива моя сеньора, никъде не ще намериш по-сигурна отмора, отколкото в тези обятия, които сега те приемат и бяха те приели и преди, когато съдбата ми позволяваше да те наричам моя.
При тези думи Лусинда втренчи очи в Карденио. Първо тя го бе познала по гласа, а сега, като се увери, че това е той в действителност, почти не на себе си, без да държи сметка за всякакво приличие и че не са сами, се хвърли върху му, обгърна врата му, допря лицето си до неговото и каза:
— Вие и никой друг, сеньор, сте истинският господар на тази ваша пленница, каквито и пречки да постави пред нас враждебната съдба, на каквито и опасности да бъде изложен този живот, който само във вашия намира опора.
Странно зрелище беше това за дон Фернандо и за всички други присъствуващи, които се удивляваха на такова невидяно досега събитие. На Доротея й се стори, че дон Фернандо беше силно побледнял и сякаш се готвеше да отмъсти на Карденио, защото посегна към дръжката на сабята си. Мисълта й в миг се превърна в действие. С необикновена ловкост тя обгърна с ръце коленете му, започна да ги целува и ги притиска така здраво, че не му позволи да се помръдне от мястото си. Като не преставаше да плаче, тя каза:
— Какво мислиш да правиш, единствено мое спасение, в това тъй неочаквано изпитание? Пред нозете ти стои коленичила твоята съпруга, а тази, която искаш да ти стане жена, е в обятията на своя съпруг. Размисли добре дали ще е прилично, или дали изобщо ще ти е възможно да разтрогнеш това, което всевишният е създал, и дали не е по-благоразумно да повдигнеш от земята и приравниш към себе си съществото, което въпреки всички превратности на съдбата остана вярно и непреклонно и сега, с очи, втренчени в твоите, облива със сълзи на любов лицето и гърдите на своя истински съпруг. Моля те в името на Бога и те умолявам като човек с достойнство, не оставяй това съвсем понятно разочарование да засили гнева ти. Напротив, нека то да го намали до степен, че да позволиш спокойно и трезво тези двама влюбени да се наслаждават без пречка от твоя страна на щастието, което небето им е отредило. Само така ще покажеш великодушието[160] на знатното и благородно твое сърце и светът ще се убеди, че в тебе разумът е по-силен, отколкото страстта. Докато Доротея говореше, Карденио, макар и да държеше Лусинда в прегръдките си, зорко следеше с поглед дон Фернандо, решен, щом забележи, че прави някакво движение, насочено срещу него, да се брани и да се нахвърли с всички сили срещу всеки, който би се опитал да го нападне, пък дори и да изложи с това на опасност живота си. Но в това време се доближиха приятелите на дон Фернандо, а и свещеникът и бръснарят, които бяха свидетели на всичко случило се там. Не липсваше и добрият Санчо Панса. Заобиколиха дон Фернандо и го помолиха да се смили над разплаканата Доротея, Защото, ако казаното от нея е истина — а те бяха убедени, че е така, — той не трябва да допусне да бъдат излъгани Основателните й надежди. Още повече че в тази съвсем неочаквана среща, на най-неподозирано от тях място не може да не се види пръстът на провидението. Свещеникът му напомни, че само смъртта може да раздели Лусинда от Карденио и че дори и да ги раздели острието на меч, те биха сметнали смъртта си за най-голямо щастие. В тежки случаи като днешния, добави той, върховният разум налага човек да превъзмогне и победи сам себе си и изисква да се покаже великодушен, като позволи да се насладят двамата на благото, което небето им беше вече изпратило. Нека дон Фернандо се вгледа в красотата на Доротея и ще види, че съвсем малко жени — дори никоя — не може да се сравни с нея, а камо ли 1да я превъзхожда, а като се прибави към красотата й и нейната скромност, както и безпределната й любов към него, не му остава нищо друго, освен да постъпи като благородник и християнин и да бъде верен на дадената дума. Само така поведението му ще бъде угодно на Бога и ще заслужи одобрението на мъдрите хора, които добре знаят и правилно преценяват, че преимуществото на красотата, макар тя да е свързана със скромен произход, когато се придружава от честността, може да се издигне и приравни към най-високото положение дори и без следа от унижение за този, който я издига и приравнява към себе си. Никой не може да обвини човека, който се подчинява на всевластните закони на любовта, стига тя да не е греховна.
Останалите присъствуващи прибавиха към тези доводи толкова много и тъй убедителни съображения, че те сломиха твърдостта на дон Фернандо (защото все пак сърцето му се подхранваше с благородна кръв). Истината, която той не можеше да отрече, каквито и усилия да положеше, го победи. В знак че е склонил и отстъпил пред разумните слова, той се наведе, прегърна Доротея и каза:
— Станете, моя сеньора, съвсем не подобава същество, което живее в душата ми, да коленичи пред мене. Ако до днес не съм дал доказателства, че тези ми думи са искрени, то това е било повеля на самото провидение, което е искало аз да разбера колко е силна вашата любов и да ви оценя по достойнство. Моля ви да не ме корите за лошото ми и пренебрежително отношение към вас, защото същата сила, която ме накара да ви приема за моя, ме подбуди да се постарая да не бъда ваш. И за да се уверите в това, обърнете се, погледнете очите на щастливата вече Лусинда. В тях ще откриете опрощаването на всичките ми прегрешения. Тя вече намери и постигна това, което желаеше, аз пък намерих във вас всичко, което ми трябва, за да бъда щастлив. Нека тя живее спокойна и честита дълги и щастливи години с нейния Карденио, а аз ще се моля Бог да ги даде и на мене, за да ги изживея и аз с моята Доротея.
След като изрече тези думи, прегърна я наново и допря лицето си до нейното с такава нежност, че с голяма мъка сдържа сълзите, които щяха да дадат сетно доказателство за любовта и разкаянието му. Не се овладяха обаче Лусинда и Карденио, както и другите там присъствуващи. Те всички — едните поради собственото си блаженство, а другите поради чуждото щастие — почнаха да плачат, та човек можеше да си помисли, че ги е сполетяло някакво голямо нещастие. Плачеше и самият Санчо Панса, макар и по-късно да призна, че е плакал само защото Доротея не беше, както дотогава той смяташе, кралица Микомикона, от която очакваше големи дарове. Ахканията и охканията продължиха още доста време и щом настъпи успокоение, Карденио и Лусинда паднаха на колене пред дон Фернандо и му благодариха за благоволението с такива вежливи слова, че той не знаеше какво да им отговори. Помогна им да се изправят и ги прегърна с израз на много обич и на рядка учтивост.
Дон Фернандо помоли след това Доротея да му разкаже как е стигнала до това толкова отдалечено от родното й село място. Тя му разправи с кратки и смислени слова всичко, което беше вече разказала на Карденио. Дон Фернандо и неговите придружители изслушаха с видимо задоволство разказа, като им се искаше той да продължи много по-дълго, понеже Доротея описваше крайно увлекателно нещастните си приключения.
После дойде ред на дон Фернандо и той разказа всичко, което му се беше случило в града, след като намерил в деколтето на Лусинда писмото, в което тя заявяваше, че е съпруга на Карденио и че не може да стане негова жена. Призна, че му се искало да я убие и че щял да изпълни намерението си, ако не му попречили нейните родители. След това напуснал дома разстроен и разярен и решил да си отмъсти при пръв удобен случай. Узнал впоследствие, че Лусинда напуснала къщата на родителите си и че никой не знаел къде е избягала. След няколко месеца разбрал, че се криела в манастир, където искала да прекара целия си живот, тъй като не можела да го посвети на Карденио. Като научил това, избрал тримата свои приятели, които сега го придружаваха, стигнали до местността, където тя се криела, и се спотаили там, за да не ги открият, та да засилят манастирската стража. Един ден, когато големите врати на манастира били отворени, оставил двама от приятелите си на стража пред портите, а той с третия се промъкнал в манастира и потърсил Лусинда, която в това време говорела с една монахиня. Хванали я, без да й дадат възможност да прояви съпротива, и я пренесли на едно място, където се снабдили с всичко нужно, за да организират отвличането й. Всичко това станало лесно и безнаказано, тъй като манастирът бил уединен в полето, далече от всякакво селище. Когато Лусинда се видяла наново в неговите ръце, загубила съзнание. След като обаче дошла на себе си, не престанала да въздиша и плаче, без дума да продума. И така — сред сълзи и мълчание, те стигнали до този хан, който се бил превърнал сега за него в небесно царство, където намират край и
