завършек всички земни беди.[163]
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА,
в която продължава историята за прочутата принцеса Микомикона и се описват други занимателни приключения
Санчо слушаше всичко това със съкрушена душа, защото виждаше как отлитаха като дим надеждите му да получи някое графство, тъй като прекрасната принцеса Микомикона се беше внезапно превърнала в Доротея, великанът — в дон Фернандо, а в това време господарят му продължаваше да спи, съвсем равнодушен към всичко, което ставаше около него. Доротея още не беше сигурна дали щастието й не е сън. Карденио преживяваше същото, а и Лусинда не беше с по-друго настроение. Дон Фернандо отправяше благодарност към Бога за това, че небето го бе съжалило и извело от заплетения лабиринт, в който малко остана да загуби доброто си име и душата си. А и всички, които бяха в хана, се чувствуваха доволни и весели, че така щастливо се бяха разрешили тези тъй заплетени и безнадеждни отношения. Свещеникът като разумен човек гледаше да доуреди всичко и поздравяваше всекиго за щастливата развръзка. Най- много ликуваше и най-доволна беше ханджийката поради обещанията на Карденио и свещеника, че ще й Платят всички вреди и загуби, причинени от Дон Кихот. Само Санчо, както вече казахме, беше опечален, нещастен и тъжен. Той влезе с наскърбено лице при господаря си, който се беше вече наспал, и му каза:
— Сега вече, ваша милост сеньор Печални образ, можете да спите колкото си щете, защото от плещите ви падна задължението да убивате какъвто и да е великан, за да върнете на принцесата кралството, тъй като всичко е вече свършено и приключено.
— Разбира се, че е свършено — отговори Дон Кихот. — Ненапразно водих с великана такова жестоко и страшно сражение, каквото сигурно не ще ми се случи да водя повече до края на живота си. С един обратен удар — прас! — и аз му отсякох главата, която се търкулна на земята, а кръвта заля като река стаята, сякаш не беше кръв, а вода.
— Кажете по-добре — сякаш беше червено вино — забеляза Санчо. — Защото искам да разберете, ваша милост, ако още не сте го разбрали, че убитият великан е пробит мях,[164] кръвта му — шест ароби червено вино, които съдържаше търбухът му, а главата на великана е… кучката, която ме е родила, дявол ни взел всичките!
— Какво си се разбъбрил, полудя ли? — каза Дон Кихот. — С ума си ли си?
— Станете, ваша милост — рече Санчо, — и ще видите каква я надробихте и какво ще трябва да платим! Ще видите кралицата, превърната в обикновена жена на име Доротея, много други неща, които немалко ще ви учудят, ако ги проумеете, разбира се.
— Нищо не може да ме учуди — възрази Дон Кихот, — защото, ако си спомняш, още миналия път, когато бяхме тук, ти казах, че всичко, което става в този дом, е дело на магьосници и няма да е никак чудно и сега да е така.
— Всичко бих повярвал — рече Санчо, — ако не бяха Мятаниците с одеялото, в които нямаше никаква магия, защото само аз си знам колко бяха те истински и действителни. Този същият ханджия, който и сега е тук, държеше единия край на одеялото и ме подхвърляше нагоре най-старателно и с много подигравки и смях. А щом разпознавам хората, колкото и да съм прост и грешен, аз съм в състояние да разбера, че тук няма никакви магии, а само много тупаници и много лош късмет.
— С божия воля всичко ще се уреди — рече Дон Кихот. — Подай ми сега дрехите, за да се облека и да изляза да видя какви са тези събития и преобразования, за които ми говориш.
Санчо му подаде дрехите и докато Дон Кихот се обличаше, свещеникът разказа на дон Фернандо и другите за лудостта на Дон Кихот и за хитростите, до които трябваше да Прибягнат, за да го измъкнат от Пеня Побре, където си беше въобразил, че е, за да изкупи презрението на своята сеньора. Разказа им също почти всички негови приключения, тъй както Санчо ги беше предал, и всички немалко се учудиха и се смяха, защото стигнаха до заключението, до каквото бяха дошли и всички останали хора досега, че се касае за най-странния род лудост, каквато можеше да се побере в побъркана човешка глава. Но свещеникът добави, че се налагало сега, поради това, че щастливата развръзка пречи на сеньора Доротея да продължи играта си, да се изобрети и изнамери друг ход, за да се накара Дон Кихот да се завърне у дома си.[165]
Карденио сам предложи да доведе докрай започнатото и каза, че Лусинда ще замества отсега нататък Доротея.
— Не — рече дон Фернандо, — това няма да стане така. Аз настоявам Доротея да продължи да играе своята роля. Ако селото на този славен рицар не е много далече оттук, аз ще бъда доволен, ако се положат грижи той да се излекува.
— Селото му е на два дена път оттук — обясни свещеникът.
— Дори и да е по-далече, с удоволствие ще извървим този път, щом трябва да се извърши такова добро дело.
В този миг се появи Дон Кихот с всичките си доспехи, с шлема на Мамбрино на главата си — макар и доста очукан, — с малкия щит и с дървеното копие. Дон Фернандо и всички други останаха изненадани от странния вид на рицаря и се взряха учудено в дългото му половин миля, изпито и бледо лице, в претежкото му въоръжение, което не съответствуваше на сдържаното му поведение, и останаха безмълвни, в очакване той пръв да проговори. А той много тежко и важно устреми поглед в красивата Доротея и й каза:
— Осведомен съм от моя оръженосец, прекрасна сеньора, че вашето величие се е самоунищожило и че вашата същина се е разпаднала, тъй като от кралица и велика сеньора, каквато бяхте, сте се превърнали в обикновена дама. Ако това е станало по заповед на вашия баща — краля магьосник — от страх, че не ще бъда в състояние да ви окажа нужната и обещана помощ, ще ви кажа, че той не е разбрал и не разбира нищо от работата си и че е слабо посветен в рицарските истории. Защото, ако той ги беше чел и изучил така внимателно и подробно, както аз съм ги изучил, щеше да види, че други рицари, с по-малка слава от моята, са извършили подвизи, по-трудни от този да убиеш някакво си великанче, колкото и надменно да е то. Преди малко аз срещнах врага, но… по-добре е да мълча, за да не кажат някои, че лъжа. Обаче времето, което всичко разкрива, ще си каже думата, когато най-малко я очакваме.
— Срещнахте се с два мяха, а не с великан — обади се ханджията.
Но дон Фернандо му заповяда да мълчи и да не прекъсва в никой случай речта на Дон Кихот. Нашият рицар продължи словото си:
— Казвам в заключение, висока и обезнаследена сеньора,[166] че ако баща ви, по изтъкнатите вече от мене причини, е направил с вас тази метаморфоза, аз ви моля да не му вярвате, защото няма опасност на земята, през която да не си проправи път моят меч, с помощта на който, след като отсека главата на вашия враг, ще поставя на вашата глава в най-скоро време короната на кралството ви.
Дон Кихот не каза нито дума повече и зачака принцесата да му отговори. Доротея, като се съобразяваше с решението на дон Фернандо да продължат устроената игра, докато отведат Дон Кихот до селото му, каза с рядък чар и голямо достойнство:
— Заблудил ви е, храбри Рицарю на печалния образ, този, който ви е казал, че е станала пълна промяна и преобразяване с моята личност. Каквато бях вчера, такава съм и днес. Вярно е, че някои щастливи събития предизвикаха в мене известна промяна, като ми донесоха най-доброто, което можех да си пожелая, но това не значи, че аз не съм вече това, което бях по-рано, и че се отрекох от мисълта, с която живеех — да потърся подкрепата на юначните и непобедими ваши мишци. Тъй щото, сеньоре мой, нека вашата доброта възвърне честта на този, който ми е дал живота, и да го признае за човек разумен и мъдър, защото със своята наука е намерил толкова лесен и толкова правилен път за излекуването на всичките му болки. Аз вярвам, сеньор, че ако не бяхте вие, нямаше да постигна щастието, което сега имам. Че това е самата истина, могат да свидетелствуват повечето от присъствуващите тук господа. Остава сега още утре да тръгнем на път, защото днешният ден е вече към края си, а що се отнася до успеха на делото ни, в който твърдо вярвам, всичко предоставям на Бога и на вашето юначно сърце.
Това бяха думите на умната Доротея, а Дон Кихот, след като я изслуша, се обърна много сърдит към Санчо и му каза:
— Разбра ли сега, Санченце, че си най-голямото негодниче в Испания! Кажи ми, крадливи скитнико, не
