си — той бе получил вест, че след месец една ескадра заминава за Нова Испания 6, и не можеше да пропусне този случай. Щастливият завършек на приключенията на Пленника изпълни всички със задоволство и радост и понеже две трети от нощта бяха вече минали, решиха да се приберат и си починат до сутринта. Дон Кихот предложи да поеме охраната на замъка, за да не би да ги нападне някой великан или някой злосторник, примамен от насъбраното там голямо съкровище от красота. Тези, които добре го познаваха, му благодариха и разправиха на оидора за странните особености на Дон Кихот. Съдията се забавлява не малко с този разказ. Само Санчо Панса беше отчаян, че толкова се бавят да си легнат, и се настани по-удобно от всички, като си стъкми легло от такъмите на магарето си. Това удобство, както ще видим по-нататък, му струва твърде скъпо. Дамите се прибраха в стаята си, другите се наредиха криво-ляво, а Дон Кихот излезе от хана, за да поеме, както беше обещал, охраната на замъка.
Обаче малко преди зазоряване до ушите на дамите достигна такъв сладък и звучен глас, че ги накара внимателно да се ослушат. Особено внимателно слушаше още будната Доротея, до която лежеше доня Клара де Виедма, така се казваше дъщерята на съдията. Никой не можеше да си представи кое може да е лицето, което тъй хубаво пееше без съпровод на какъвто и да било инструмент. Песента се носеше ту от вътрешния двор на хана, ту откъм конюшнята й докато дамите учудени слушаха, Карденио се приближи до вратата на стаята и каза:
— Който не спи, нека слуша! Ще чуете един мулетар, който пее вълшебно.
— Слушаме го, сеньор — отговори Доротея.
Клара казва на Доротея, че момъкът, който пее, е дон Луис, син на благородник. Дон Луис и Клара се обикват. Когато тя и баща й тръгват на път, момъкът ги последва, преоблечен като мулетар. Доня Клара се страхува за съдбата на тяхната любов, но Доротея я успокоява.
Дон Кихот стои на стража край хана и шепне възхвали на своята Дулсинея. Дъщерята на ханджията и слугинята му Мариторнес, за да се пошегуват, повикват рицаря при един отвор на плевника и завързват ръката[176] му. Убеден, че е омагьосан, той прекарва остатъка от нощта едва стъпил върху седлото на Росинант.
В хана пристигат четирима слуги, които познават преоблечения като мулетар дон Луис и му съобщават, че баща му ги е изпратил да го върнат при него, иначе ще умре от мъка. Около тях се събират. Карденио, дон Фернандо, Доротея, доня Клара, оидорът. Дон Луис признава пред бащата на Клара, че е напуснал бащиния си дом от любов към дъщеря му и ще е щастлив, ако тя стане негова съпруга. Оидорът смята, че този брак е подходящ, но трябва да се вземе съгласието и на бащата на момъка.
В двора на хана влиза бръснарят, от когото Дон Кихот отнема „шлема на Мамбрино“, а Санчо — самара на магарето му. Щом вижда Санчо, бръснарят почва да вика:
— А, ето че ми падна в ръцете най-сетне, сеньор крадльо! Скоро да ми върнеш легена за бръснене и самара, които ми задигна!
Двамата се сбиват. Дон Кихот твърди, че са взели плячка седло на кон и шлема на Мамбрино от рицар, когото той победил. След това накарва Санчо да донесе „шлема“.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА,
в която окончателно и най-правдиво се изяснява спорът за шлема на Мамбрино и за самара и се разказват други още произшествия
— Как преценявате, ваши милости сеньори — запита бръснарят, — думите на тези благородни господа, които продължават най-настойчиво да твърдят, че това не е леген за бръснене, а шлем?
— Аз ще докажа — рече Дон Кихот — на всеки, който поддържа противното, че лъже, ако е рицар, ако ли пък е оръженосец, ще кажа, че хиляди пъти лъже.
Нашият бръснар, който присъствуваше на спора, познавайки нрава на Дон Кихот, намисли да налее масло в огъня и да продължи за обща забава шегата. Той се обърна към другия бръснар с думите:
— Сеньор бръснарю или какъвто щете да сте, знайте, че и аз съм от вашия занаят. Упражнявам го законно от двадесет години и отлично познавам без изключение всички помагала[177] и пособия на бръснарството. Бил съм освен това на млади години войник, зная добре какво е шлем — цялостен и частичен, — какво е забрало и много още неща, засягащи военното изкуство и бойното снаряжение на войника и затова поддържам, ако, разбира се, не се лъжа и докато не ми се докаже противното, че тази вещ, която е тук пред нас, в ръцете на този добър сеньор, не само че не е бръснарски леген, а се различава толкова от него, колкото се различава белият от черния цвят и истината от лъжата. Шлем е, повтарям, макар и да няма всичките си принадлежности.
— Разбира се, че не е цял — обади се Дон Кихот, — липсва му долната половина, а именно подбрадникът.
— Това е самата истина — прибави свещеникът, който беше вече схванал намеренията на приятеля си, бръснаря.
Същото потвърдиха и Карденио, дон Фернандо и прислужниците му. Дори и съдията щеше да вземе по-живо участие в шегата, ако не беше толкова загрижен за съдбата на дон Луис. Но сериозността на случая, който го занимаваше, го държеше в такова напрежение, че не можеше никак или почти никак да участвува в това забавление.
— За Бога! — извика тогава подиграният бръснар. — Как е възможно почтени хора като вас да твърдят, че това не е леген, а шлем! Това твърдение може да смае и професорското тяло на цял един университет, от каквито и светила да се състои то. Няма какво повече да се говори — щом този леген е шлем, то и този магарешки самар ще да е конска сбруя, както твърди този сеньор.
— На мене, ми изглежда като самар — намеси се Дон Кихот, — но аз вече казах, че това не ме засяга.
— Дали е самар, или сбруя — обади се свещеникът, — най-добре ще може да се произнесе Дон Кихот, защото по рицарските въпроси всички присъствуващи сеньори и аз го признаваме за по-вещ.
— Заклевам се, сеньори мои — каза Дон Кихот, — че в този замък — по време на двете ми пренощувания — станаха такива странни работи, че не смея вече да взема твърдо становище по нито една от вещите, които се намират в него, защото аз съм убеден, че всичко, което се случва тук, става по силата на някаква магия. Първия път един мавър магьосник, който се навърташе тук, ми създаде големи неприятности, а и Санчо пострада доста от неговите приятели. Снощи[178] пък цели два часа висях с вързана ръка, без да разбера защо и как изпаднах в това нещастно положение. Поради всичко това страх ме е сега да не направя някоя произволна преценка, като се намеся и дам мнението си по такъв неясен въпрос. Казах си вече думата що се отнася до този шлем, който някои наричат леген, а не шлем. Но на въпроса дали това е самар, или конска сбруя, не смея да произнеса окончателна присъда. Предоставям на ваши милости вие сами да се произнесете. Може би поради това, че вие не сте посветени рицари като мене, не ви хващат и магиите на този дом и умовете ви са по-свободни, така че ще можете да прецените нещата в този замък такива, каквито са си, а не каквито на мене ми изглеждат.
— Не ще съмнение — подхвана дон Фернандо, — че Дон Кихот е прав, когато казва, че нам се пада да разрешим този въпрос и за да действуваме с повече основание, аз ще събера тайно гласовете на тези сеньори и ще ви доложа най-подробно и добросъвестно за резултата, който ще се получи.
За тези, които добре познаваха нрава на Дон Кихот, всичко това беше крайно забавно, но за онези, които не го знаеха, целият този спор представляваше най-несъстоятелна безсмислица. Особено недоумяваха четиримата прислужници на дон Луис, а и той самият, както и други трима пътници, които бяха току-що пристигнали в хана и изглеждаха да са членове на Санта Ермандад (каквито в действителност бяха). Но най-отчаян от всички беше бръснарят, чийто леген се беше превърнал пред погледа му в шлем на Мамбрино и чиито хамути и самар бяха на път да се видоизменят и станат богата конска сбруя. И едните, и другите обаче следяха развеселени как дон Фернандо сновеше между присъствуващите, за да събере гласовете им, шепнеше им нещо на ухото, за да чуе тайно мнението им за това, дали оспорваното съкровище е хамути, или конска сбруя. След като събра гласовете на тези, които познаваха Дон Кихот, каза с висок глас:
— Уморих се, добри човече, да задавам все един и същи въпрос, защото няма човек, когото да съм запитал и да не ми е отговорил, че е глупост да се нарича магарешки самар това, което е конска сбруя, и то на породист кон. Така че не ви остава нищо друго, освен да се примирите, защото, колкото и да е неприятно
