може да намери спокойствие.
Дон Фернандо раздели саморазправящите се и за голяма радост на двамата разтвори здраво вкопчаните пръсти на единия в яката на дрехата и сключените ръце на другия около врата на противника. Но жандармите не се отказваха от своето. Те искаха да задържат престъпника и настояваха той да им бъде предаден вързан и укротен, тъй като така гласяха заповедите на краля и разпорежданията на Санта Ермандад, от името на която молеха за съдействие, за да задържат този опасен разбойник. Дон Кихот, като чу тези приказки, се засмя презрително и каза с олимпийско спокойствие:
— Елате насам вие, долни и мръсни души! За вас разбойник ли е човекът, който дарява свобода на окованите, освобождава затворниците, помага на страдащите, изправя падналите, подкрепя нуждаещите се? Ах, безчестни твари, вие не заслужавате поради вашето скудоумие и духовна нищета небето да ви просвети относно значението на странствуващото рицарство, не заслужавате също да ви разясни какво невежество проявявате и какъв грях вършите, като не почитате сянката, да не говорим за самото присъствие на който и да е странствуващ рицар! Елате, пасмина крадци, а не стражи, пладнешки хайдути на служба при Санта Ермандад, и ми кажете: кой е невежата, който е подписал заповедта за задържане на рицар като мене? Кой е този, който не е знаел, че странствуващите рицари не са подсъдни на обикновената съдебна власт, че мечът им е тяхно право, че храбростта определя правилата на поведението им, че волята е техен закон? Кой е този глупак, повтарям и ще повтарям безкрайно, който не е чул, че никаква грамота за благородничество не може да даде тези привилегии и изключителни облаги, които придобива странствуващйят рицар в деня, в който бива посветен за рицар и се отдаде на трудното рицарско звание? Кой странствуващ рицар е плащал налози, берии, данък за пантофката на кралицата 7, глоби, пътни и броднини? На кой шивач е плащал той за ушиване на своите дрехи? Кой владетел на замък е искал от рицар пари за нощуване? Кой крал не го е канил на трапезата си? Коя девойка не се е влюбвала в него и не се е подчинявала напълно на волята и желанията му? Кой странствуващ рицар в света не е намирал, не намира и не ще намери достатъчно сили, за да удари самичък четиристотин тояги на четиристотин жандарми, които биха се осмелили да излязат насреща му?[184]
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА,
в която се разказва краят на забележителното приключение с жандармите и за голямата ожесточеност, на нашия храбър рицар Дон Кихот
Докато Дон Кихот произнасяше словото си, свещеникът увещаваше жандармите, че Дон Кихот не е с целия си ум, както сами можеха да съдят по делата и по думите му, и че те трябва да се откажат от намерението си, тъй като и да го задържат и отведат, ще се наложи веднага след това да го пуснат, защото е луд. Но този, който носеше заповедта, възрази, че не е негова работа да прецени дали Дон Кихот е луд, или не, и че той е длъжен единствено да изпълни заповедта на своето началство. Те трябва да го откарат, пък после нека го пущат колкото пъти си искат.
— При все това — забеляза свещеникът — не бива сега да го отведете, а освен това той — доколкото разбирам — няма да се остави да бъде откаран.
Благодарение на красноречието на свещеника и на безумните действия на Дон Кихот жандармите се убедиха, че трябва да са по-луди от него, за да не разберат, че той действително е луд. Те склониха да отстъпят и дори се намесиха, за да разрешат разпрата между бръснаря и Санчо, които стояха наежени един срещу друг. Като представители на съдебната власт те разгледаха спора и го разрешиха по начин, че и двете страни да бъдат ако не напълно задоволени, поне отчасти удовлетворени — размениха се само самарите, а не подпругите и оглавниците, а колкото за шлема на Мамбрино, свещеникът скришом, без да го забележи Дон Кихот, плати на бръснаря осем реала за легена му, срещу които бръснарят му даде разписка, в която се отказваше от всякакви по-нататъшни искове завинаги и во веки веков, амин. След като бяха разрешени двата най-главни и съществени спора, оставаше сега прислужниците на дон Луис да се съгласят трима от тях да се върнат, а четвъртият да придружи господаря си при посещението, което щеше да направи на брата на дон Фернандо. И тъй като благосклонната съдба бе започнала да разчиства почвата и да изглажда трудностите в полза на любовниците в хана и на намиращите се там храбреци, тя реши[185] да увенчае делото си и да разреши по благоприятен начин всички спорове. Прислужниците се съгласиха да изпълнят желанието на дон Луис, а доня Клара се почувствува толкова щастлива, че всеки, който в този миг я погледнеше, можеше да прочете по лицето й голямата й радост. Сораида, макар и да не разбираше всичко, което се разиграваше пред очите й, ту се натъжаваше, ту се развеселяваше в зависимост от израза на лицата на околните и особено от израза на лицето на нейния испанец, когото следеше не само с очи, а и с цялото си сърце. Ханджията, от чийто поглед не убягна, че свещеникът обезщети бръснаря, поиска също да му се заплати за пренощуването на Дон Кихот и да бъде обезщетен за повредените мехове и разлятото вино и се кълнеше и вереше, че нито Росинант, нито магарето на Санчо ще излязат от хана, преди да му бъде изплатен дългът до последна стотинка. Свещеникът изглади и този спор, като сумата заплати дон Фернандо, макар че и съдията показа голяма готовност да уреди сметката. И тъй, всичко се успокои и усмири. Ханът не представляваше вече огнище на раздор подобно на лагера на Аграманте. В него цареше мир и спокойствие като по времето на Октавиан Август2. По общо мнение всичко това се дължеше на добрата воля и на голямото красноречие на свещеника, а също и на несравнимата щедрост на дон Фернандо.
А когато Дон Кихот се почувствува свободен и избавен от толкова спорове, негови и на Санчо, реши, че е уместно да продължи започнатото пътешествие и да доведе до добър край приключението, за което бе зван и избран. Твърдо решен да изпълни обещанието си, той падна на колене пред Доротея, но тя не поиска да чуе нито дума, докато не се изправи. Той я послуша, стана прав и й каза:
— Една много позната пословица казва, прекрасна сеньора, че настойчивостта е майка на сполуката. В много важни и трудни случаи опитът често е показвал, че от усърдието на ищеца зависи благоприятният изход и на най-съмнителната тъжба. Но никъде тази истина не намира такова потвърждение, както във военното изкуство, където бързината и сръчността изпреварват замислите на врага и изтръгват победи, преди противникът да се е организирал за отбрана. Казвам всичко това, високоблагородна и многоуважаема сеньора, защото считам, че по-дългият ни престой в този замък не е от полза, а, напротив, би могъл да ни напакости и че ще дойде[186] ден, когато ще се убедим в това. А кой знае дали чрез тайни разузнавачи и шпиони вашият враг великанът не е вече узнал, че съм решил да го унищожа? Ако му дам възможност и време, той може да се укрепи в някой непревзимаем замък или крепост, срещу които храбростта и силата на неуморните ми мишци не ще могат да направят нищо. Ето защо, сеньора моя, нека изпреварим, както вече казах, неговите намерения с нашата настойчивост и тръгнем веднага на поход! Защото, колкото по-скоро срещна вашия неприятел, толкова по-бързо ще се сбъднат и вашите желания.
Дон Кихот замлъкна и изчака спокойно отговора на красивата инфантка, а тя с царствен тон, в духа на стила на Дон Кихот, отговори по следния начин:
— Много съм ви благодарна, сеньор рицарю, за желанието ви да ми помогнете в сполетялата ме голяма беда, тъй вие сте неотклонно верен на вашия рицарски дълг да се притичате на помощ на сираци и бедствуващи. Дано Бог даде вашите и моите желания да се сбъднат, за да видите, че има жени на този свят. Що се отнася до заминаването ни, нека тръгнем незабавно, тъй като вашата воля е и моя воля. Разполагайте с мене както намерите за най-добре. Щом веднъж ви поверих защитата на моята личност и ви предоставих да ме възстановите на кралския престол, не мога в никой случай да се противопоставя на това, което вашето благоразумие ви внушава да предприемете.
— Нека поставим всичко в ръцете на Бога! — каза Дон Кихот. — Щом една сеньора като вас така смирено се обръща с молба към мене, не искам да пропусна случая да я издигна и я поставя на наследствения трон. Да тръгнем веднага, защото старата поговорка, която твърди, че да се бавиш, е опасно, пришпорва желанието ми да тръгна на път. Небето още не е родило и адът още не е видял човека, който ще ме стресне и уплаши. Оседлай, Санчо, Росинант и приготви магарето си и жребеца на кралицата. Нека се простим с владетеля на замъка и с тези сеньори и да тръгнем без забава.
Санчо, който следеше всичко, каза, като поклащаше глава:
— Ех, сеньор, сеньор, „в наше село става нещо много по-лошо от това, което се мълви“, и нека бъда извинен от почтените дами.[187]
