което виждаме сега. Ако този, когото съдбата е издигнала от бездните на нищожеството — това са думи на отеца-проповедник — до висотата на благосъстоянието, е добре възпитан, щедър и вежлив към всички и не търси да се мери с благородните по рождение, бъди уверена, Тереса, че не ще има кой да си спомни за това, което е бил, а всички ще го уважават за това, което е, с изключение на завистниците, които не щадят никого.
— Не те разбирам, мъжо — отвърна Тереса. — Прави каквото си знаеш и стига си ми додявал с твоите речи и проповеди! И ако си срешен да направиш каквото казваш…
— Решен, жено, а не срешен — рече Санчо.
— Не се залавяй да спориш с мене, мъжо — възрази Тереса. — Говоря както е дал Господ и не се впущам в изтънчени изрази. Ако толкова държиш да получиш губернаторство, вземи със себе си сина си Санчо, за да го научиш да управлява още отсега, защото добре е синовете да наследяват и учат занаята на бащите си.
— Когато ми дадат губернаторство, ще пратя да го вземат с пощенската кола, а на тебе ще пратя пари. Пари няма да ми липсват, защото винаги се намират хора да отпуснат заеми на губернаторите, ако те изпаднат в нужда. Тогава го облечи така, че да изглежда не такъв, какъвто е, а какъвто трябва да бъде.
— Ти прати само пари — каза Тереса, — а аз ще го нагиздя Като кукличка.
— Всъщност — рече Санчо — ти се съгласи с мене, че дъщеря ни трябва да стане графиня.
— В деня, когато я видя графиня — отговори Тереса, — ще смятам, че съм я погребала, но пак ти повтарям: прави[236] каквото знаеш. Ние, жените, се раждаме със задължението да се подчиняваме на мъжете си, пък ако ще да са най-недодяланите простаци.
Тя се разплака горчиво, сякаш виждаше Санчика мъртва и погребана. Санчо й каза за утешение, че тъй като е решил на всяка цена да я направи графиня, ще гледа това да стане колкото се може по-късно. Така завърши разговорът им и Санчо се върна при Дон Кихот, за да уредят заминаването.
Племенницата и домоуправителката на Дон Кихот подушват, че той се готви за трети път да излезе, за да странствува. Опитват се по всевъзможни начини да го отклонят от това му намерение, но напразно!
Идва Санчо Панса, Дон Кихот се затваря с него в стаята си.
ГЛАВА СЕДМА,
за разговора между Дон Кихот и неговия оръженосец и за други паметни събития
Когато икономката видя, че Санчо Панса се затваря с господаря си, и като разбра за какво могат те да си говорят и че на това съвещание ще се вземе решение за трети поход, взе наметалото си и много опечалена и натъжена изтича да потърси бакалавъра Самсон Караско. Тя смяташе, че той като човек красноречив и съвсем нов приятел на господаря й ще може да го убеди да се откаже от това безумно начинание. Намери го да се разхожда в двора на къщата си и щом го съгледа, падна на колене пред него, задъхана и развълнувана. Като я видя толкова разтревожена и отчаяна, Караско й каза:
— Какво има, сеньора икономко? Какво ли се е случило, та приличате на човек, който бере душа?
— Нищо, драги сеньор Самсон, освен това, че господарят ми без съмнение се готви да се изниже.
— Как да се изниже, сеньора? — запита Самсон. — Да не би да се е скъсало нещо в него?
— Ей така, изнизва се — отговори тя. — Скъсала се е нишката на неговия разсъдък. Искам да кажа, драги сеньор бакалавър, че иска да тръгне наново, за трети път, да търси[237] по света това, което той нарича щастие, но аз не мога да разбера защо му дава това име. Първия път ни го докараха проснат върху магаре, пребит от бой. Втория път ни го докараха във волска каруца, затворен в клетка, а той твърдеше, че бил омагьосан. Видът му беше толкова печален, че и родната му майка не би могла да го познае — измършавял, смъртноблед, с очи, хлътнали чак до дъното на черепа му. За да се посъвземе малко, той изяде повече от шестстотин яйца. Свидетели ми са Господ, цялото село и кокошките ми, които могат да потвърдят това.
— Вярвам ви напълно — рече бакалавърът. — Те са така добри, толкова охранени и добре отгледани, че за нищо на света не биха излъгали, пък ако ще и да пукнат. Наистина ли, сеньора икономко, няма нищо друго и не се е случило никакво нещастие, освен това, че се опасявате от замислите на сеньор Дон Кихот?
— Нищо друго не се е случило, сеньор — отговори тя.
— Щом е тъй, няма за какво да се тревожите — каза бакалавърът. — Идете си с добро в къщи и ми пригответе нещо топло за ядене, а по пътя си прочетете, ако знаете, молитвата на света Аполония. Аз ще дойда след малко и ще видите какви чудеса ще се случат.
— Тежко ми! — възрази икономката. — Ваша милост ме карате да прочета молитвата на света Аполония? Тя би помогнала, ако болестта на господаря ми беше в зъбите, а не в мозъка.
— Аз зная какво говоря, сеньора икономке. Хайде, вървете си сега и не влизайте в спор с мене, защото вие знаете, че съм бакалавър от Саламанка, а бакалаврите от този университет са най-добрите.
Икономката си отиде, а бакалавърът тръгна веднага да потърси свещеника, за да обсъди с него това, за което ще бъде разказано, когато му дойде времето.
Останали сами, Дон Кихот и Санчо водиха разговор, за който нашата история дава много точно и вярно описание.
Санчо каза на господаря си:
— Успях най-сетне, сеньор, да уредя жена си да ме пусне да придружа ваша милост, където решите да отидете.
— Казва се „убедя“, а не „уредя“, Санчо — каза Дон Кихот.
— Ако не се лъжа — отговори Санчо, — помолих вече[238] ваша милост един или два пъти да не ме поправяте, щом разбирате какво искам да ви кажа, а ако не ме разбирате, кажете: „Санчо или дяволе, не те разбирам.“ Ако и тогава не се изкажа ясно, поправете ме, защото аз съм човек толкова сговорчив, че…
— Не те разбирам, Санчо — рече Дон Кихот, — съвсем не зная какво значи това „аз съм толкова сговорчив“.
— „Сговорчив“ значи — отговори Санчо, — че съм „ей такъв“.
— Сега те разбирам още по-малко — каза Дон Кихот.
— Ако и сега не ме разбирате — отговори Санчо, — не зная вече как да ви го обясня — друго не мога да направя и нека Бог ми е на помощ.
— Ах, сещам се! — каза Дон Кихот. — Искаш да кажеш, че си така сговорчив, кротък и разбран човек, че ще се съгласиш с това, което ти кажа, и ще правиш каквото те уча.
— Хващам се на бас — рече Санчо, — че ме схванахте и разбрахте от самото начало, но поискахте да ме забъркате, за да изтърся още куп глупости.
— Може и тъй да е — възрази Дон Кихот. — Е, какво каза Тереса?
— Тереса каза — рече Санчо — да опека здраво работата с ваша милост, че „това, което е писано черно на бяло, то си остава за цял живот“, че „дадена дума — хвърлен камък“ и че „по-добре врабче в ръка, отколкото сокол в гора“. А аз ще кажа, че женските съвети не струват много, но луд е този, който не се вслуша в тях.
— На същото мнение съм и аз, Санчо — отговори Дон Кихот. — Продължавай, драги Санчо! Карай нататък! Днес всяка твоя дума е бисер.
— Положението е такова — продължи Санчо, — че всички един ден ще умрем, както ваша милост знаете по-добре от мене. Днес сме живи, а утре ни няма, агнето умира така бързо, както и овцата, и никой на този свят не може да живее и час повече от това, което Бог му е отредил. Защото смъртта е глуха и когато почука на вратата на живота ни, винаги бърза и не могат да я спрат нито молби, нито сила, ни скиптри, ни митри — това се говори и знае от всички, това ни проповядват и от амвона.
— Всичко това е вярно — отговори Дон Кихот, — но аз не разбирам какво искаш да кажеш.[239]
— Искам да кажа — рече Санчо, — че ваша милост трябва да ми определите каква точно месечна заплата смятате да ми плащате по време на моята служба, като тази заплата трябва да ми се изплаща от вашите пари. Не искам да разчитам на разни възнаграждения, които се плащат късно, мъчно или нередовно, а понякога не се плащат изобщо. Добре е да си имам своето, тогава и Господ помага. С една дума, искам да
