задоволява, ще ти подаря жребците, които ще се родят тази година от трите ми кобили. Нали знаеш, те пасат на общинската мера и скоро ще се ожребят.
— Предпочитам жребците — рече Санчо, — защото не е много сигурно дали ще бъде добра плячката от първото приключение.
Излязоха от гората и видяха съвсем наблизо трите селянки. Дон Кихот огледа селянките, смути се и запита Санчо дали наистина е оставил дамите извън града.
— Как извън града? — възкликна Санчо, — Да не са Очите на ваша милост случайно на тила ви, та не виждате дамите, които идват насам, светнали като слънце по пладне?
— Не виждам — рече Дон Кихот — нищо друго освен три селянки, яхнали магарета.
— Господи, спаси ме от изкушенията на дявола! — се провикна Санчо. — Как е възможно трите раванлии коня — така ли беше, или пак бъркам, — бели като сняг, да ви се виждат магарета? Господи помилуй, готов съм, ако това е вярно, да си оскубя брадата.
— Аз пък ти казвам, приятелю Санчо — каза Дон Кихот, — че това са магарета или магарици и че това е толкова вярно, колкото е вярно, че аз съм Дон Кихот, а ти Санчо Панса. Поне такива ми се виждат на мене.
— Млъкнете, сеньор — възрази Санчо, — и не говорете такива неща, а си отворете очите и вървете да се поклоните на господарката на вашите мисли! Ето я, наближава.[252]
Като каза това, той излезе напред да посрещне трите селянки, слезе от Сивчо, хвана за оглавника магарето на едната от тях, коленичи пред нея и рече:
— Кралице, княгиньо и херцогиньо на красотата, нека ваше високомерие6 и величие благоволи най- милостиво да приеме пленения от вас рицар, който стърчи тук пред вас като мраморен стълб, цял смутен и вцепенен пред лицето на вашето великолепие. Аз съм Санчо Панса, неговият оръженосец, а той самият е скитникът-рицар Дон Кихот де Ла Манча, известен и под името Рицаря на печалния образ.
В този миг падна на колене и Дон Кихот до Санчо, вперил ококорените си очи и помътения си поглед в тази, която Санчо наричаше сеньора и кралица. Той виждаше в нея обикновена селска девойка с не много хубаво кръгло лице и чип нос и стоеше слисан и учуден, без да смее да отвори уста. Селянките бяха не по- малко смаяни, като гледаха тези двама толкова различни мъже, коленичили и препречващи пътя на една от тях. Изведнъж тази, която Санчо бе заприказвал, прекъсна мълчанието и извика рязко и сърдито:
— Дръпнете се от пътя ни, дявол да ви вземе, и ни пуснете да минем, че бързаме! А Санчо отговори:
— О, княгиньо и господарке на целия Тобосо! Как може да не се трогне вашето великодушно сърце, като виждате коленичил пред величайшата ви особа стълба и крепителя на странствуващото рицарство?
Като чу това, една от другите две селянки каза:
— Къш, махай се оттук, че като ти дойда, добре ще ти насоля гърбината, магаре недно! Я ги виж господинчовците — дошли да се подиграват със селяните, като че ли ние в село не знаем да се присмиваме по-добре от вас. Хайде вървете си по пътя и ни пуснете и ние да си идем по нашия! Много ви здраве!
— Стани, Санчо! — рече тогава Дон Кихот. — Виждам аз, че съдбата още не се е наситила на моите нещастия и е заприщила всички входове, през които може да влезе някаква радост в тази измъчена душа, която нося в тялото си. А ти, най-желано съкровище на света, връх на човешкото благородство, единствен лек на това опечалено сърце, което те обожава — макар че злият магьосник, който ме преследва, е сложил върху очите ми було и ги е обвил в мъгла и само[253] за тях, и за никои други, е променил и преобразил твоята несравнима хубост и лик на бедна селянка, а може би е превърнал и моето в лице на някакво чудовище, за да го направи омразно за твоите очи, — о, не преставай да ме гледаш нежно и любовно, виждайки в моята покорност и коленопреклонност пред твоята прекрасна красота смирението, с което те обожава душата ми!
— Я го гледай ти! — викна селянката. — Потрябвали ми са вашите задиряния! Дръпнете се настрана и ни пуснете да си вървим, за което ще ви благодарим.
Санчо се отдръпна и я пусна да мине, предоволен, че е успял с дяволията си. Щом се видя свободна, селянката, играла ролята на Дулсинея, бодна „раванлията кон“ с желязното острие на една пръчка, която държеше в ръка, и той запрепуска из полето. Но тъй като селянката бе боднала този път добичето по-силно от обикновено, то взе да хвърля къчове и повали сеньора Дулсинея на земята. Като видя това, Дон Кихот се спусна да я вдигне, а Санчо се затече да оправи и завърже самара на магарицата, смъкнал се до корема й. След като Санчо намести самара, Дон Кихот поиска да вдигне на ръце омагьосаната си сеньора и да я настани на магарицата. Но сеньората му спести този труд — тя се изправи, дръпна се малко назад, засили се и като опря двете си ръце върху задницата на добичето, излетя по-леко от сокол върху самара, като го яхна по мъжки. Тогава Санчо каза:
— Кълна се в свети Роке, че нашата сеньора е по-лека от сокол и може да даде урок по езда и на най- сръчния кордовец или мексиканец! С един само скок тя се намери на самара и без всякакви шпори подкара коня си, който запрепуска като зебра. В нищо не й отстъпват и другарките й — всички препускат, по-леки от вятъра.
Това беше самата истина, защото — като видяха, че Дулсинея яхна добичето си — всички се спуснаха с все сила подир нея и изминаха повече от половин левга, без да обърнат глава. Дон Кихот ги проследи с погледа си и когато те изчезнаха, обърна се към Санчо и му каза:
— Видя ли, Санчо, колко ме мразят магьосниците? Гледай само докъде отива злобата им и какъв зъб ми имат — те поискаха да ме лишат от радостта да видя моята сеньора в истинския й образ. Да, аз съм роден да бъда образец на нещастниците и да съм вечно прицел и мишена на всички[254] стрели на злата участ. Забележи също, Санчо — тези предатели не се задоволиха само да променят и преобразят моята Дулсинея — не, потребно им беше да я променят и й дадат образа на груба и грозна селянка, а в същото време й отнеха това, което е така присъщо на знатните дами, които живеят винаги сред парфюми и цветя — именно благоуханието. Защото трябва да ти кажа, Санчо, че когато приближих да вдигна Дулсинея върху раванлията кон (такъв е според тебе, а според мене е чиста магарица), лъхна ме такава миризма на чесън, че ми се зави свят и ми се отрови душата.
— О, мръсници! — възкликна Санчо. — Ах, вие коварни и злонамерени магьосници! Да можех да ви видя всички нанизани през хрилете като сардинки на шиш. Много знаете, много можете и много зло вършите. Не ви ли стигаше, обесници, да превърнете бисерните очи на моята господарка в желъди, косите й от най-чисто злато в косми от опашка на кафяв вол и най-сетне всичките черти на лицето й от прекрасни в грозни, та трябваше да посегнете и на нейното ухание, за да не можем да открием поне по него какво се таи под тази обезобразена външност! Макар че, да си кажа правичката, нито за миг аз не видях нейната грозота, а само красотата й, която се увеличаваше донякъде от една луничка на дясната страна върху горната й устна — сякаш мустак със седем или осем руси косъма като златни нишки, дълги повече от педя.
— Луничката на това място — рече Дон Кихот — показва (според съотношението, което съществува между лицето и тялото), че Дулсинея има сигурно и друга луничка на горната страна на дясното си бедро, тъй като ти каза, че си видял луничка над дясната страна на горната й устна. Дължината на космите, такава, каквато ти посочваш, ми се вижда голяма за лунички.
— Уверявам ви, ваша милост — забеляза Санчо, — че макар и толкова дълги, те много й отиваха.
— Вярвам ти, приятелю — каза Дон Кихот, — защото природата не е надарила Дулсинея нито с една черта, която да не е добре завършена и съвършена. Дори ако имаше не една, а сто лунички, те нямаше да бъдат лунички, а блестящи луни и звезди. Но кажи ми, Санчо, това, което на мене ми се стори самар, просто седло ли беше, или женско седло с облегало?
— То беше седло с къси стремена. — отговори Санчо[255] — и с пребогат чул, който струва колкото половина кралство.
— Как можах да не видя всичко това, Санчо! — възкликна Дон Кихот. — Повтарям и ще повтарям хиляди пъти, че съм най-нещастният човек на света.
Лукавият Санчо едва се сдържаше да не прихне от смях, като слушаше глупостите на тъй ловко излъгания си господар. Най-сетне, след като поговориха за много други неща, те се качиха на добичетата си и поеха пътя към Сарагоса, където искаха да стигнат навреме, за да присъствуват на тържествените празненства, които се устройват ежегодно в този знаменит град. Но преди да стигнат там, им се случиха толкова много нови и големи приключения, че заслужават да бъдат написани и прочетени, както ще се види по-нататък.
