Рицаря на гората завърши своята песен с едно „ах“, изтръгнато сякаш от дълбочината на сърцето му, и след малко се чу жалният му и печален глас:
— О ти, най-прекрасна и най-неблагодарна жена на вселената! Как е възможно, пресветла Касилдея Вандалска5, да се съгласиш да чезне, линее и погине в непрекъснати странствувания и тежки и непосилни мъки плененият от тебе рицар? Не ти ли стига, че накарах да те признаят за най-хубава на света всички рицари от Навара, Леон, Андалусия, Кастилия, а най-сетне и всички рицари от Ла Манча?
— Това не е вярно! — извика Дон Кихот. — Аз съм от Ла Манча и никога не съм признавал, нито съм бил принуждаван да призная нещо, което да помрачи хубостта на моята сеньора. Ти разбираш сам, Санчо, че този рицар говори глупости. Но нека го изслушаме! Може би ще се изкаже по-ясно.
— Без друго ще го направи — каза Санчо, — защото,[260] както се е заоплаквал, ще продължи да се вайка поне един месец.
Но това не стана, защото Рицаря на гората, чул, че някой приказва наблизо, престана да се оплаква, стана и каза с висок, но дружелюбен глас:
— Кой е там? Що за хора сте? Към кои се числите — към радостните или скърбящите?
— Към скърбящите — отговори Дон Кихот.
— Елате тогава при мене — каза Рицаря на гората — и бъдете уверени, че с това ще се приближите към самата скръб и печал.
Като чу този нежен и учтив отговор, Дон Кихот се приближи до непознатия, последван от Санчо.
Оплакващият се рицар хвана Дон Кихот за ръка и му каза:
— Седнете тук, сеньор рицар! Обстоятелството, че ви срещам тук, където единствени ваши другари са самотата и тишината — естествено легло и истински покой за странствуващите рицари, — ми говори достатъчно ясно, че вие сте един от тях.
Дон Кихот отговори:
— Рицар съм, и то от странствуващите, както казахте, но макар че в душата ми са свили гнездо скърбите, несгодите и неволите, те не са пропъдили от сърцето ми състраданието към чуждите нещастия. От песента, която току-що изпяхте, разбрах, че вашите скърби са любовни, искам да кажа, че причината за тях е любовта ви към тази неблагодарна хубавица, чието име назовахте във вашите жалби.
Двамата рицари разговаряха, седнали един до друг на твърдата земя, в пълен мир и разбирателство, като че ли при пукването на зората нямаше да си пукат главите.
— А вие влюбен ли сте, сеньор рицарю? — запита Рицаря на гората.
— За нещастие, да — отговори Дон Кихот, — макар че страданията, които поражда една достойна любов, трябва да се смятат по-скоро за щастие, отколкото за нещастие.
— Това е съвсем вярно — каза Рицаря на гората, — стига само презрението на нашите дами да не помрачава разума и мислите ни, защото, ако то е прекалено, прилича на мъст.
— Не съм бил никога презиран от моята дама — отговори Дон Кихот.[261]
— Разбира се, не — рече Санчо, който стоеше до него. — Тя е кротка като овчица и мека като масло.
— Ваш ли е този оръженосец? — запита Рицаря на гората.
— Да — отговори Дон Кихот.
— Никога не съм виждал толкова дързък оръженосец, който се обажда, когато говори неговият господар — каза Рицаря на гората. — Ето там е моят оръженосец, цяла върлина е, но за него бих могъл да кажа, че когато аз говоря, никога не е отварял устата си.
— Аз пък говоря — рече Санчо — и не ме е страх да говоря пред един такъв… по-добре да не казвам какъв. Но нека не разбутваме повече работите.
Оръженосецът на Рицаря на гората хвана Санчо за ръка и му каза:
— Хайде да отидем да си поговорим двамата някъде настрана, на воля, по нашенски, и да оставим нашите господари да се карат и да си разправят своите любовни истории. Денят ще ги свари сигурно без да са се изприказвали.
— На драго сърце — рече Санчо. — А аз ще разкажа на ваша милост кой съм, за да видите, че имам основание да се смятам за един от най-бъбривите оръженосци.
След тези думи двамата оръженосци се отдалечиха и започнаха разговор, който по своята забавност не отстъпваше на сериозността, с която разговаряха техните господари.
Оръженосците се отделят настрана и си разправят за трудностите, с които изкарват хляба си. Оръженосецът на Рицаря на гората нахранва Санчо с баница, дава му да пие вино и го увещава да се прибере у дома.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА,
в която продължава приключението с Рицаря на гората
Непознатият Рицар на гората разказва на Дон Кихот, че е влюбен в несравнимата по красота Касилдея Вандалска, в чието име извършил чудни подвизи, победил храбри рицари, между които и прочутия Дон Кихот де Ла Манча, когото принудил да признае, че Касилдея е по-хубава от[262] неговата Дулсинея. Дон Кихот отвръща, че може би някой враг вълшебник е взел образа му и че пред него се намира самият Дон Кихот, готов да се сражава, за да защити името на своята дама. Рицаря на гората предлага победеният в предстоящия двубой да се подчини на волята на победителя и да направи всичко, заповядано му от него.
След тези думи те отидоха при своите оръженосци и ги намериха да хъркат в същото положение, в което ги беше връхлетял сънят. Събудиха ги и им заповядаха да приготвят конете, защото призори двамата щяха да започнат нечувана, кървава и страшна битка. Като чу това, Санчо си глътна езика и се смръзна от страх, изплашен за живота на господаря си, понеже Оръженосецът на Рицаря на гората му беше описал храбростта на своя сеньор. Но без да кажат нито дума, двамата оръженосци тръгнаха да търсят добичетата си. Трите коня и магарето се бяха вече сдушили и стояха всички вкупом на едно място.
По пътя Оръженосецът на Рицаря на гората каза на Санчо:
— Трябва да ви кажа, драги, че у нас в Андалусия обичаят е такъв: докато спорещите се бият, свидетелите на двубоите не стоят със скръстени ръце. Казвам ви го, за да знаете, че докато се сражават господарите ни, ние ще трябва да се бием и бъхтим един друг.
— Този обичай, сеньор оръженосецо — отговори Санчо, — може да е в сила за тамошните негодници и побойници, но съвсем не и за Оръженосците на странствуващите рицари. Поне никога не съм слушал господарят ми да споменава за подобен обичай, а той знае на пръсти всички правила на странствуващото рицарство. Но дори и да е вярно и да има изричен закон, който налага на Оръженосците да се бият помежду си, докато се сражават техните господари, аз не искам да го изпълня, а ще платя глобата, която надали е повече — уверявам ви — от кило восък 2. Предпочитам да платя восъка, защото знам, че ще ми излезе по- евтино от марлите и бинтовете, които ще трябва да купувам, за да лекувам главата си — отсега още я виждам пукната и цепната на две. Но има и друго — невъзможно ми е да се бия, защото нямам меч, а и никога в живота си не съм носил такъв 3.
— Знам добър цяр против това — рече Оръженосецът на Рицаря на гората. — Аз нося със себе си два еднакви по големина платнени чувала. Вие ще вземете единия, а аз другия и ще се бием с тях на равни начала.
— При тези условия нямам нищо против — отговори Санчо, — защото в такава схватка по-скоро ще си изтупаме прахта, отколкото да се нараним.
— Няма да е точно така — възрази другият. — За да не отнесе вятърът чувалите ни, ще трябва да турим в тях по десетина гладки и обли, еднакви по тегло камъни и така ще можем да се набухаме без особена вреда.
