и без да излага себе си на каквато и да било опасност и риск, се сблъска с Рицаря на огледалата с такъв устрем, че той се преметна съвсем против волята си през задницата на коня и така се изтърси на земята, че не мръдна ни ръка, ни крак и остана да лежи като мъртъв.
Щом го видя проснат на земята, Санчо слезе от дървото и с голяма бързина се спусна към господаря си. А Дон Кихот скочи от Росинант, завтече се към Рицаря на огледалата и взе да му развързва шлема, за да види дали е умрял и ако е още жив, да му помогне да си поеме дъх. Изведнъж той видя… Кой би могъл да каже какво видя той, без да възбуди у читателя изненада, учудване и ужас? Той видя — казва историята — същото лице, същото изражение, същата физиономия, досущ същите черти — образ и подобие на бакалавъра Самсон Караско. Видя го и се провикна на висок глас:
— Бързай, Санчо, ела и погледни това, което ще видиш и няма да повярваш! Тичай, сине, и виж каква е силата на магията и какво могат да направят магьосниците и вълшебниците.
Санчо се доближи и като видя лицето на бакалавъра Караско, почна да се кръсти непрестанно. Но събореният на земята рицар не даваше никакви признаци на живот и Санчо каза на Дон Кихот:
— На мнение съм, сеньор, че за всеки случай ваша милост би трябвало да мушнете и забиете меча си в устата на този, който прилича на бакалавъра Самсон Караско. Може би по този начин ще убиете някого от вашите врагове магьосници.
— Не е лош съветът ти — рече Дон Кихот. — Колкото по-малко врагове, толкова по-добре.
Но когато извади меча си, за да изпълни съвета и препоръката на Санчо, дойде оръженосецът на Рицаря на огледалата, сега вече без носа, който го правеше толкова грозен, и извика:
— Внимавайте какво правите, ваша милост, сеньор Дон Кихот! Човекът, който лежи пред краката ви, е вашият приятел бакалавърът Самсон Караско, а аз съм негов оръженосец.
А Санчо, като забеляза, че лицето му не е вече така грозно, му каза:
— А къде е носът?
— Ей го тук, в джоба ми — отговори другият. Бръкна в десния си джоб и извади един маскараден нос от лакирана мукава — същия, който вече описахме. Санчо, вглеждайки се внимателно в оръженосеца, не можа да сдържи учудването си и извика със силен глас:
— Света Богородице, ела ми на помощ! Не е ли това Томе Сесиал, мой съсед и сват?
— Той същият! — отговори оръженосецът, останал вече без нос, — Да, свате и приятелю Санчо Панса, аз съм Томе Сесиал и ей сега ще ти разкажа какви дяволии, хитрини и сплетни ме докараха тук, но преди това измоли и изпроси от господаря си да не пипа, удря, наранява или убива Рицаря на огледалата, който лежи в нозете му, защото няма никакво съмнение, че той е дръзкият и безразсъден бакалавър Самсон Караско, наш съселянин.
В това време Рицаря на огледалата дойде на себе си, а Дон Кихот, като видя това, опря върха на големия си меч в лицето му и каза:
— Тозчас ще умрете, рицарю, ако не признаете, че несравнимата Дулсинея дел Тобосо надминава по хубост вашата Касилдея Вандалска. Ще трябва освен това (ако останете жив след тази схватка и след падането си) да ми обещаете, че ще отидете в град Тобосо и ще й се представите от мое име, за да постъпи с вас както намери за добре. Ако тя ви подари свободата, ще трябва да се върнете при мене — нека мълвата за моите подвизи ви служи за пътеводна нишка и ви доведе там, където ще бъда аз, — за да ми разкажете как е протекла вашата среща. Тези условия, съгласно уговорката ни преди двубоя, не излизат от рамките на рицарските правила.[269]
— Признавам — рече падналият рицар, — че разпраната и мръсна обувка на сеньора дел Тобосо струва повече от невчесаната, но чиста брада на Касилдея, и обещавам да се явя пред вашата сеньора и да се върна след това при вас, за да й дам вярна и точна сметка за това, което искате от мене.
— Трябва също да се убедите и признаете — добави Дон Кихот, — че рицарят, когото сте победили, не е бил и не е могъл да бъде Дон Кихот де Ла Манча, а някой друг, който му е приличал, както аз съм убеден и признавам, че макар и да приличате на бакалавъра Самсон Караско, не сте Самсон Караско, а някой друг, който му прилича и комуто моите врагове са дали неговия образ, за да сдържа и укротя буйния си гняв и за да не се възползувам до крайност от славните преимущества на победата си.
— Всичко това признавам, преценявам и разбирам така, както вие вярвате, преценявате и разбирате — отговори сразеният рицар. — А сега разрешете ми, моля ви, да стана, ако намеря изобщо сили да се изправя след удара при падането, който ми причини голямо зло.
Дон Кихот и оръженосецът на победения му помогнаха да се изправи, а Санчо не снемаше очи от Томе Сесиал и му задаваше въпроси, чиито отговори явно показваха, че той е наистина неговият съсед и сват, както твърдеше. Но подозрението, което бяха породили в него думите на господаря му, че магьосниците са преобразили Рицаря на огледалата в бакалавъра Караско, караше Санчо да не приема за истина това, което за очите му беше чиста истина. Така си останаха заблудени господар и слуга, а Рицаря на огледалата и оръженосецът му, намръщени и накуцващи, се сбогуваха с Дон Кихот и Санчо с намерение да потърсят някое село, където да превържат и да наместят кокалите на Самсон Караско. Дон Кихот и Санчо продължиха пътя си за Сарагоса. Историята ги изоставя за известно време, за да разправи кои бяха Рицаря на огледалата и дългоносият му оръженосец.
Рицаря на огледалата е бакалавърът Самсон Караско. Той, свещеникът и бръснарят решават Самсон да се облече като странствуващ рицар, да намери Дон Кихот и да встъпи в бой с него, при условие че победеният ще се покори на победителя. Бакалавърът рицар да заповяда на победения Дон Кихот да се върне в селото си, където може би ще се намери лекарство за безумието му. Караско се съгласява. За оръженосец взема Томе Сесиал,[270] съсед и сват на Санчо Панса, човек весел и събуден. Планът им обаче излиза твърде несполучлив. Победеният Караско се заканва да не се върне в селото си, докато не натупа здравата Дон Кихот. Сега той ще го търси, воден от желание да му отмъсти. Двамата пристигат в едно село, дето намират лекар, който се заема да лекува пострадалия бакалавър.
Дон Кихот продължава пътя си весел, доволен и горд, като си въобразява, че със спечелената победа е станал най-храбрият странствуващ рицар. Това, че победеният рицар и оръженосецът му са се явили В образите на Самсон Караско и на Томе Сесиал, Дон Кихот отдава на зли магьосници, които го преследват.
По пътя го настига един идалго на име Диего де Миранда, който тръгва заедно с рицаря и оръженосеца. Учудва го външният вид на Дон Кихот — „дългата му шия, високият му ръст, мършавото му и жълто лице, въоръжението му, обноските и стойката му — фигура и лице, невиждани от дълго време по тия места“. Дон Кихот му разказва кой е, като не пропуща да отбележи, че историята му вече е напечатана. Дон Диего се тревожи, че син му се е посветил всецяло на поезията. Поразяват го разсъжденията на Дон Кихот за поетическото изкуство и предположението му, че рицарят е луд, се разсейва.
Дон Кихот вижда насреща по пътя кола, украсена с кралски знамена, и мисли, че го очаква ново приключение. Поисква шлема си, в който Санчо е сложил купена от един овчар извара, нахлупва го на главата си заедно с изварата, изтегля меча, хваща копието си и спира колата. Коларят обяснява, че в клетката има два свирепи лъва, които губернаторът на Оран праща подарък на краля. Дон Кихот иска да пуснат лъвовете, за да докаже, че не се страхува от тях. Въпреки увещанията на Санчо и на Дон Диего рицарят заставя коларя да отвори клетката. Скочил от коня, с меч в ръка, той застава пред колата.
Когато пазачът видя, че Дон Кихот е застанал вече готов за борба и че ако не пусне лъва, ще изпита гнева на възмутения и дързък рицар, отвори широко вратата на първата клетка, в която беше затворен, както вече се каза, извънредно едрият, грозен и страшен лъв. Звярът, който лежеше дотогава, се обърна най-напред в клетката си, протегна лапите си и цялото си тяло, отвори уста, прозя се много бавно после извади две педи дълъг език и облиза очите и муцуната си. След това подаде главата си през отвора на клетката и се огледа на всички страни с очи, блеснали като въглени — показа задните си части на Дон Кихот и спокойно и невъзмутимо легна пак в клетката. Като видя това, Дон Кихот заповяда[271] на пазача да му удари няколко тояги, за да го раздразни и го изкара навън.
— Това няма да направя — рече пазачът, — защото, раздразня ли го, най-напред мене ще разкъса на парчета. Задоволете се, ваша милост сеньор рицарю, с това, което вече направихте и което е връх на храбростта, и недейте изкушава за втори път съдбата! Лъвът вижда, че вратата е отворена — от него зависи да излезе или не, но щом не е излязъл досега, няма да излезе и до вечерта. Ваша милост показахте вече величието на духа си. Всеки храбър борец според мене е длъжен само да предизвика противника си и да го чака на открито. Ако противникът не се яви, негов е позорът, а този, който го е чакал, печели венеца
