на победата.
— Прав си — каза Дон Кихот. — Затвори, приятелю, вратата и ми дай свидетелство, съставено в най- подходяща форма, с което да се удостовери всичко току-що видяно от теб, а именно, че ти отвори клетката на лъва и че аз го чаках, но той не излезе, че аз продължих да го чакам и че той продължи да не излиза и че най-сетне си легна. Не съм задължен да правя нищо повече. По дяволите всички магии и нека Бог помага на разума, на истината и на истинското рицарство! Хайде, затвори сега вратата, както ти казах, а аз ще дам знак на избягалите и отсъствуващите да се върнат, за да узнаят от твоите уста подробности за този подвиг.
Дон Диего поканва Дон Кихот и Санчо Панса у дома си в своето село. Там рицарят разговаря със сина му поет, като изказва ценни мисли за поезията. Бащата и синът се учудват на думите му, в които се преплитат разум и безумие.
Дон Кихот, който се нарича „рицар на лъвовете“, продължава странствуването си. Селяни го поканват на сватба. Женят се Китерия Хубавицата и Камачо Богатия. Китерия и бедният Басилио се обичали от деца, но баща й решил да я задоми за богатия Камачо. Басилио дълбоко страда за своята любима.
Рицарят и оръженосецът му отиват на сватбата. Готви се богато угощение. Санчо се завърта около готвачите и получава в едно котле три варени кокошки и две гъски. Започват танци и игри. Пристигат и младоженците. Явява се Басилио, облечен в дълга черна риза, обшита с коприна с огнен цвят, на челото с венец от печален кипарис.[272]
Уморен и задъхан, той застана пред младоженците, заби железния връх на тоягата си в земята, впи очи в Китерия и побледнял, каза с дрезгав и треперещ глас:
— Добре знаеш, неблагодарна Китерия, че по законите на светата вяра, която изповядваме, докато аз съм жив, ти не можеш да се омъжиш за друг. Не е тайна за тебе също така, че в очакване времето и трудът ми да увеличат моето благосъстояние, не подръзнах нито веднъж да престъпя уважението, което ми вдъхваше честта ти. Но ти потъпка всички задължения, които бе поела по отношение на честните ми намерения, и сега искаш да направиш господар на това, което е мое, другиго, чиито богатства му осигуряват не само голямо щастие, но и най-висше блаженство. Е добре, за да бъде щастието му пълно (макар и да не мисля, че го заслужава, а то му е просто паднало като дар от небето), аз сам, със собствените си ръце, ще отстраня пречката или неудобството, което помрачава това щастие, като изчезна от очите ви. Да живее богатият Камачо, да живее дълги и щастливи години с неблагодарната Китерия, а нека умре, нека загине бедният Басилио, чиято бедност отряза крилете на щастието му и изкопа гроба му!
Каза тези думи, хвана забитата в земята тояга и я изтегли. Долната половина остана неподвижна и се видя, че тя е служила като ножница на една къса шпага. Басилио заби в земята това, което можеше да се нарече дръжка на шпагата, и се хвърли леко и стремително върху острието, тъй че само след миг кървавият връх на шпагата и половината стоманено острие се подаде откъм гърба му и нещастникът остана да лежи на земята цял окървавен, пронизан от собственото си оръжие.
Притекоха се на помощ приятелите му, поразени от неговото нещастие и скръбната му участ. Дон Кихот слезе от Росинант, спусна се и той да му помогне, прегърна го и разбра, че още не е издъхнал. Понечиха да извадят шпагата, но свещеникът, който стоеше наблизо, заяви, че не бива да се изважда, преди той да се е изповядал, тъй като, извадят ли я, веднага ще умре. Басилио дойде за малко на себе си и с отмалял и тъжен глас каза:
— Ако се съгласиш, жестока Китерия, в този последен, смъртен за мене миг да ми подадеш ръка и да ми станеш съпруга, ще умра с мисълта, че безразсъдната ми постъпка[273] е оправдана, защото благодарение на нея ще постигна щастието да бъда твой.
Свещеникът чу тези думи и му каза да се погрижи по-скоро за спасението на душата си, отколкото за удоволствията на плътта, и да поиска искрено от Господа прошка за своите грехове и за отчаяната си постъпка. Басилио възрази, че в никой случай няма да се изповяда, преди Китерия да му подаде ръка като съпруга, защото само тази радост може да укрепи волята му и да му даде сили да се изповяда.
Когато Дон Кихот чу молбата на ранения, заяви на висок глас, че Басилио иска нещо много справедливо, разумно, а освен това и лесно изпълнимо и че за сеньор Камачо ще бъде еднаква чест да приеме ръката на сеньора Китерия като вдовица на доблестния Басилио, или да я получи от ръцете на нейния баща.
— Защото — добави той — тук не се иска нещо повече от едно „да“ и това „да“, след като бъде произнесено, не обвързва никого с нищо, тъй като брачното ложе на съпруга ще бъде неговият гроб.
Камачо чу всичко, смути се и започна да се колебае, без да знае какво да прави и какво да каже. Но приятелите на Басилио го замолиха да се съгласи Китерия да даде ръката си на Басилио, за да не се погуби душата му и да не напусне той този живот без утеха. Най-после те убедиха или по-скоро принудиха Камачо да каже, че ако Китерия е съгласна, той не ще се противи, тъй като с това се отлага само с един миг осъществяването на неговото желание.
Тутакси всички заобиколиха Китерия и я замолиха кой с молби, кой със сълзи, кой с убедителни доводи да склони да даде ръката си на бедния Басилио, а тя, по-твърда от мрамор и по-неподвижна от статуя, даваше вид, че не знае какво да каже, че не може и не желае дума да продума. Може би тя щеше да мълчи докрай, ако не бе я подканил свещеникът да реши бързо какво да прави, защото Басилио береше душа и явно нямаше да изчака нейните колебания. Тогава хубавата Китерия, без да каже нищо, смутена наглед, опечалена и изтерзана, пристъпи към мястото, където лежеше Басилио, който с погаснали вече очи дишаше тежко и ускорено, шепнеше през зъби името на Китерия и по всичко личеше, че ще умре като езичник, а не като християнин. Китерия се приближи, падна на колене и със знаци, без да каже дума, го помоли[274] да й даде ръката си. Басилио разтвори очи и като я погледна втренчено, каза:
— О, Китерия! Ти идеш да проявиш към мене състрадание, когато то е за мене ножът, който ще пресече нишката на живота ми — защото аз нямам вече сили да се насладя на блаженството, което ми даряваш, като ме избираш за свой съпруг, — и не може да прекрати болката ми, която разстила така бързо върху очите ми страшната сянка на смъртта! Едно те моля, о, съдбовна моя звезда — поемайки моята ръка и давайки ми твоята, не прави това от милост, нито за да ме измамиш отново, а признай и заяви, че не изнасилваш волята си, а ми протягаш и даваш ръката си като на законен твой съпруг, тъй като не е хубаво в такъв един момент да ме мамиш и да се преструваш с човека, който е бил винаги толкова искрен към тебе.
Докато говореше, той неведнъж изгуби съзнание и всеки път всички присъствуващи мислеха, че е издъхнал. Китерия с голяма скромност и срамежливост хвана с дясната си ръка ръката на Басилио и му каза:
— Никоя сила не би могла да насили волята ми, така че напълно свободно ти давам ръката си на законна съпруга и приемам твоята, ако наистина ми я даваш с пълно съзнание, непомрачено и несмутено от злочестината, в която те хвърли прибързаното ти решение.
— Давам ти я — отговори Басилио — с непомрачен и несмутен дух и пълното съзнание, с което небето е пожелало да ме дари. И така аз се съединявам и свързвам с тебе като твой съпруг.
— И аз като твоя съпруга — рече Китерия, — без разлика дали ще живееш дълги години, или ще те отнесат от прегръдките ми в гроба.
— Този момък — намеси се Санчо — говори прекалено много за тежко ранен човек. Кажете му да престане да се обяснява в любов и да се погрижи за душата си, защото, струва ми се, че тя е по-скоро на езика му, отколкото между зъбите му.
Докато Басилио и Китерия се държаха за ръце, свещеникът, развълнуван и разплакан, им даде благословията си и отправи молитва към небето за успокоение душата на младоженеца, а той, едва-що получил благословията, скочи пъргаво на крака и с невиждана лекота изтръгна шпагата, на[275] която тялото му беше послужило за ножница. Всички околни останаха поразени и тези от тях, които бяха по-скоро простодушни, отколкото наблюдателни, започнаха да надават викове:
— Чудо! Чудо!
Но Басилио възрази:
— Никакво чудо, няма никакво чудо, а хитрост, само хитрост.
Свещеникът, смаян и онемял, се спусна да пипне с двете си ръце раната и видя, че шпагата бе минала не през гърдите и ребрата на Басилио, а през една куха желязна тръбичка, добре натъкмена и напълнена с кръв, която — както по-късно се изясни — е била така приготвена, че да не се съсири. Свещеникът, Камачо и повечето гости разбраха, че са измамени и изиграни. Невястата не само не изглеждаше смутена от
