поне да се появява в тази книга и който се казва Санчо Панса — съм аз, освен ако не са ми сбъркали името при печатането.
— Всичко това ме радва много — каза херцогинята. — Идете сега, драги Панса, и кажете на вашия господар, че той е добре дошъл в моите земи и че нищо на света не би могло да ми достави по-голямо удоволствие от това негово посещение!
След като изслуша този толкова приятен отговор, Санчо се върна много радостен при своя господар и му разправи всичко, което му бе казала знатната дама, като със свои селски изрази превъзнесе до небесата рядката й хубост и голямата й любезност и вежливост. Дон Кихот се нагласи на седлото, стъпи здраво на стремената, пооправи шлема си, пришпори Росинант и с благородно спокойствие потегли към херцогинята, за да й целуне ръка. В това време тя бе повикала своя съпруг, херцога, и докато Дон Кихот яздеше към тях, тя му разказа за посланието на рицаря. Тъй като и двамата бяха чели първата част на неговата история и знаеха от нея за налудничавия му нрав, чакаха го с най-голямо удоволствие и желание да се запознаят с него, решени да изпълнят неговите[284] прищевки, да не възразяват на това, което им каже, и докато е у тях, да се държат с него като със странствуващ рицар и да изпълняват всички изисквания на церемониала, описан в рицарските романи, които бяха чели и които много харесваха.
В това време Дон Кихот, вдигнал забралото, се приближи до тях и даде знак на Санчо, че иска да слезе от коня. Санчо се спусна да му държи стремето, но за негово нещастие, слизайки от Сивчо, единият му крак така се заплете в една връв на самара, че той не успя да го измъкне и остана да виси с главата надолу, с лице и гърди, опрени на земята. Дон Кихот, несвикнал да слиза, без да му държат стремето, и помислил, че Санчо е вече при него, вдигна крак да слезе, повлече седлото на Росинант, навярно зле затегнато, и се изтърси заедно с него на земята, като се засрами и процеди през зъби цял куп проклятия срещу нещастния Санчо, който все още не бе успял да освободи крака си. Херцогът заповяда на своите ловци да се притекат на помощ на рицаря и на оръженосеца и те вдигнаха Дон Кихот. Покрусен от падането и куцайки, той пристъпи криво-ляво, за да коленичи пред херцога и съпругата му, но херцогът не само не позволи това, а сам слезе от коня си, прегърна Дон Кихот и му каза:
— Много съжалявам, сеньор Рицарю на печалния образ, че първата стъпка на ваша милост на моя земя бе така злополучна, но небрежността на оръженосците е често пъти причина и за по-големи беди.
— Срещата ми с вас, доблестни княже — отговори Дон Кихот, — не може в никой случай да бъде злополучна и дори да бях паднал на дъното на някоя пропаст, честта, че съм ви видял, щеше да е достатъчна, за да се вдигна и измъкна оттам. Моят оръженосец — Бог да го накаже! — повече го бива да бърбори и да нарежда хитрина след хитрина, отколкото да натъкми и пристегне ремъците на седлото, за да се държи то здраво. Но в каквото и положение да се намирам — паднал или изправен, пеш или на кон, — винаги ще бъда готов да служа вам и на сеньора херцогинята, достойна ваша съпруга, достойна властелинка на красотата и истинска княгиня на учтивостта.
— Недейте да говорите така, сеньор Дон Кихот де Ла Манча — рече херцогът, — защото там, където властвува сеньора доня Дулсинея дел Тобосо, не бива да се възхваляват други хубавици.[285]
В този миг Санчо Панса, освободил крака си от въжетата и намиращ се наблизо, се намеси, преди още господарят му да отговори:
— Не може да се отрече — и аз бих го потвърдил, че сеньора Дулсинея дел Тобосо е много хубава, но заекът изскача оттам, откъдето най-малко го очакваш. Слушал съм да казват, че това, което наричаме природа, е всъщност грънчар, който прави съдове от глина, а този, който може да направи една хубава ваза, може да направи и две, и три, и сто. Казвам това, защото — Бога ми — сеньора херцогинята не отстъпва в нищо на моята господарка Дулсинея дел Тобосо.
Дон Кихот се обърна към херцогинята и й каза:
— Повярвайте ми, ваше височество, никой странствуващ рицар в света не е имал по-бъбрив и по- шеговит оръженосец от моя и той сам ще докаже правотата на моите думи, ако ваша височайша милост благоволите да ме задържите на служба у вас дори само за няколко дни.
Херцогинята отговори:
— Ако Санчо е шеговит, аз ценя това качество много, защото то показва, че той е умен. Вие прекрасно знаете, сеньор Дон Кихот, че хубавите шеги и остроумията не са свойствени на тъпите хора, а щом Санчо е шегобиец и духовит, аз го признавам за умен човек.
— И бъбрив — добави Дон Кихот.
— Толкова по-добре — каза херцогът, — защото много остроумия не могат да се изкажат с малко думи. Но да не губим време, аз моля великия Рицар на печалния образ…
— Трябва да кажете Рицар на лъвовете, ваше височество — рече Санчо, — свърши се вече с печалния образ, сега има лъвове.
— И тъй, моля сеньор Рицаря на лъвовете да заповяда в моя замък, намиращ се тук наблизо, където ще бъде приет, както подобава на толкова високопоставена личност и както аз и херцогинята посрещаме обикновено всички странствуващи рицари, които гостуват у нас.
В това време Санчо бе подредил и пристегнал здраво седлото на Росинант. Дон Кихот го възседна, херцогът яхна великолепен кон, херцогинята се нареди между тях и всички се отправиха към замъка. Херцогинята заповяда на Санчо да язди до нея, тъй като остроумията му й доставяли безкрайно[286] удоволствие. Санчо не се остави да го молят, нареди се до тримата и взе участие като четвърти в разговора, за голяма радост на херцогинята и херцога, които смятаха, че е голямо щастие за тях да посрещнат в своя замък такъв странствуващ 18 рицар и такъв странен оръженосец.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА,
в която се разказва за много велики събития
Санчо се почувствува безкрайно радостен, че бе спечелил благосклонността — както му се струваше — на херцогинята, тъй като, склонен винаги към добър живот, той си мислеше, че ще намери в нейния замък това, което бе намерил в дома на дон Диего и на Василио. Паднеше ли му някъде случай да си хапне здравата, не прощаваше.
Историята разказва по-нататък, че преди да стигнат в летния дворец или замък, херцогът избърза и даде наставления на всичките си слуги как да посрещнат Дон Кихот и когато той, заедно с херцогинята, се яви пред вратите на замъка, излязоха да го посрещнат двама лакеи или коняри, облечени в нещо като утринни домашни роби от най-тънък тъмночервен атлаз, дълги до земята. За миг те го свалиха от коня и му казаха:
— Благоволете, ваше височество, да помогнете на херцогинята да слезе от коня.
Дон Кихот понечи да помогне и след дълга размяна на вежливости надделя упоритостта на херцогинята, която пожела да слезе сама с помощта на херцога, под предлог че не се чувствува достойна да обремени един толкова велик рицар с толкова ненужен товар. Херцогът й помогна да слезе от коня и влязоха в един обширен вътрешен двор, където ги посрещнаха две прекрасни девици и хвърлиха върху раменете на Дон Кихот дълга мантия от най-тънък червен плат. В един миг всички галерии на двора се изпълниха с прислужници и прислужнички на херцога и херцогинята, които извикаха гръмко:
— Добре дошли, цвят и бисер на странствуващото рицарство![287]
Всички или повечето от тях почнаха да пръскат от стъкленици благовонна течност върху Дон Кихот и херцогската двойка. Той се чудеше на всичко и в този ден повярва напълно и се убеди за пръв път, че е истински, а не въображаем странствуващ рицар, виждайки, че се отнасят към него тъкмо така, както бе чел, че са се отнасяли с подобни рицари в минали времена.
Санчо изостави Сивчо, прилепи се до херцогинята и влезе в замъка, но понеже го загриза съвестта, че е оставил магарето само, той се приближи до една почтена дуеня, която беше излязла с други дуени да посрещне херцогинята, и й пошепна:
— Сеньора Гонсалес или как ви беше името…
— Казват ме доня Родригес де Грихалба — отговори дуенята. — Какво обичате, драги? А Санчо рече:
— Желал бих ваша милост да ми направите услугата да излезете на вратата на замъка, където ще намерите моето сиво магаре. Благоволете да разпоредите да го отведат или сама го отведете в конюшнята; защото то, бедничкото, е малко страхливо и съвсем не е свикнало да стои само.
— Ако и господарят е така любезен като слугата — отговори дуенята, — добре се подредихме. Оставете
