ме на мира, човече, и вие, и този, който ви е довел тук, и сам се погрижете за магарето си, защото дуените в този дворец не са свикнали да вършат подобни работи.
— Гледай ти! — отговори Санчо. — Аз пък съм чувал от господаря си, който знае на пръсти романите, че когато Ланцелот от Британия пристигна:
служеха му знатни дами, а на коня му — дуени 2.
А моето магаре аз в никакъв случай не давам за крантата на сеньор Ланцелот.
— Драги, ако сте шут — възрази дуенята, — запазете шегите си за тези, които ги ценят и ви плащат за тях, а що се отнася до мене, аз винаги ще ви презирам.
— Хубавото е, че сте стара — рече Санчо, — та няма да бъда за дълго презрян.[288]
— Простак! — извика пламналата от гняв дуеня. — Дали съм стара, или не, за това ще дам сметка на Бога, а не на такъв дебелак, който цял вони на чесън.
Тя произнесе тези думи така високо, че я чу и херцогинята, която се обърна и като видя дуенята възбудена и с кръвясали очи, запита какво се е случило.
— Какво ли? — възкликна дуенята. — Този човек най-настойчиво поиска от мене да закарам в конюшнята магарето му, което бил оставил пред вратата на замъка. Каза ми, че така правели не знам къде си, и ми даде за пример някакви дами, които шетали около някой си Ланцелот, а дуените се грижели за коня му, и на всичко отгоре ме нарече и стара.
— Това действително е обида — отвърна херцогинята — и би ме засегнало повече от всичко друго, което могат да ми кажат.
Обръщайки се после към Санчо, тя каза:
— Забележете, приятелю Санчо, че доня Родригес е много млада и носи тока3 по-скоро за тежест в службата си и по силата на стар обичай, а не заради годините си.
— Добро да не видя цял живот — отговори Санчо, — ако съм искал да я оскърбя. Казах го само защото си обичам много магарето и ми се видя невъзможно да го поверя на по-състрадателен човек от сеньора доня Родригес.
Дон Кихот, който проследи целия разговор, каза на Санчо.
— Тук ли му е мястото, Санчо, за такива разговори?
— Сеньор — отговори Санчо, — когато те заболи, тогава и ще заговориш за болката си. Тук се сетих за магарето, тук и го споменах. Ако беше ми хрумнало за Сивчо в конюшнята, там щях да говоря за него.
А херцогът каза:
— Санчо е напълно прав и няма защо да го корим. Магарето ще бъде нахранено до насита и нека Санчо не се безпокои. За него ще се грижат така, както и за самия негов господар.
След този разговор, забавен за всички освен за Дон Кихот, те се изкачиха по стълбището и въведоха рицаря в една зала с драперии от скъпи златоткани платове и брокат. Шест девойки му снеха доспехите и започнаха да му прислужват като пажове, предупредени и получени от херцога и херцогинята[289] какво да правят и как да се отнасят към Дон Кихот, за да види и почувствува, че го посрещат като странствуващ рицар. Когато му снеха оръжието и той остана по тесни панталони и елек от еленова кожа — мършав, висок, тънък като върлина, с бузи, които едва не се допираха една друга вътре в устата, — видът му беше такъв, че девойките с мъка сдържаха смеха си и щяха сигурно да прихнат да се смеят, ако да не бяха получили изрична заповед от господарите си да се владеят.
Те предложиха услугите си да го съблекат, за да му сложат чиста риза, но той за нищо на света не се съгласи и каза, че благоприличието е вродено качество на странствуващите рицари, така както и храбростта. Той помоли да дадат ризата на Санчо и като се отдели с него в една стая с прекрасно легло, се съблече и си сложи ризата. Останал насаме със Санчо, той му каза:
— Кажи ми ти, новоизпечени шуте и отдавнашни простако, прилично ли ти се вижда да оскърбиш и уязвиш честта на една дуеня, тъй достойна за почит и уважение? Не намери ли по-сгодно време да се сетиш за твоя Сивчо и как можа да допуснеш, че домакини, които така богато ни посрещат, ще оставят добичетата ни на произвол? В името на Бога, Санчо, въздържай се и недей изважда на показ грубите нишки, от които си изтъкан, та да разберат всички, че си направен от селски шаяк! Разбери, грешнико, че колкото по-честни и по-възвишени са слугите, толкова на по-голяма почит са господарите им и че едно от най-големите предимства на знатните личности пред останалите хора е това, че прислужниците им са добри като тях. Не си ли даваш сметка, нещастнико, че ако забележат, че си груб селяк или празноглав бърборко, ще ме вземат и мене, нещастника, за някой измамник или за човек, който се отнася нечестно с рицарството? Не, не, приятелю Санчо, пази се, стой далеч от своите брътвежи и палячовщини, при първото спъване ще лъсне същината ти на жалък шут. Дръж си езика, обмисляй и претегляй всяка дума, преди да е изскочила от устата ти, и помни, че попаднахме най-сетне на такова място, където с божия помощ и благодарение на мишците ще можем да се прославим още повече и да забогатеем.
Санчо обеща тържествено на Дон Кихот по-скоро да си зашие устата и да си прехапе езика, отколкото да каже необмислена[290] и неуместна дума и го увери, че не ще му създава повече главоболия, ще изпълнява заповедите му и с нищо не ще издаде що за хора са те всъщност.
Дон Кихот се облече, препаса меча си, метна си червената мантия, сложи на главата си барета от зелен атлаз, която му бяха дали девойките, и така пременен, влезе в голямата зала, където го посрещнаха същите девойки, наредени в шпалир и държащи блюда за миене на ръце. Обредът се извърши с множество поклони и церемонии и след това се явиха дванадесет пажове, водени от дворцовия управител, за да го отведат в столовата, тъй като домакините на замъка бяха вече там и го чакаха. Пажовете го заобиколиха и тържествено и величествено го поведоха към друга зала, където беше сложена богата трапеза с четири само прибора. Херцогинята и херцогът го посрещнаха на вратата на столовата, а до тях стоеше важен духовник, един от тези, които служат като духовни наставници в домовете на великите сеньори, един от тези, които — понеже сами не са родени велики сеньори — не са в състояние да научат как точно трябва да се държат благородниците по рождение, един от тези, които искат да мерят величието на великите с теснотата на собствените си души, един от тези най-сетне, които в желанието си да внушат умереност на лицата, които те ръководят духовно, ги превръщат в жалки същества. От този род хора беше сигурно и важният духовник, който бе излязъл заедно с херцога и херцогинята да посрещне Дон Кихот. Те размениха помежду си хиляди любезности и след като застанаха от двете страни на Дон Кихот, го поведоха към трапезата. Херцогът му предложи почетното място и макар че той отказа първоначално, херцогът толкова много настоя, че трябваше най-сетне да приеме. Срещу него седна духовникът, а херцогът и херцогинята заеха местата от двете им страни.
Санчо присъствуваше на всичко това и се чудеше и маеше на почестите, които тези знатни личности оказваха на господаря му, а като видя колко молби и учтивости се размениха между херцога и Дон Кихот — за да заеме той почетно място, — каза:
— Ако ваши милости ми позволите, ще ви разкажа какво се случи веднъж в наше село по повод на местата около трапезата.
Не беше изрекъл още Санчо тези думи, и Дон Кихот цял[291] се разтрепера, мислейки, че сигурно ще изтърси някоя глупост. Санчо го погледна, отгатна мисълта и каза:
— Не се страхувайте, ваша милост сеньор, че ще се отплесна и ще кажа нещо ни в клин, ни в ръкав — не съм още забравил съветите, които ми дадохте преди малко, как да говоря — много или малко, добре или зле.
— Не си спомням да съм казвал подобно нещо, Санчо — отговори Дон Кихот, — говори каквото щеш, само че бъди по-кратък.
— Това, което искам да разкажа — продължи Санчо, — е толкова вярно, че моят господар Дон Кихот, тук присъствуващ, няма да ме разобличи в лъжа.
— Лъжи колкото си щеш, Санчо — възрази Дон Кихот, — на мен ми е все едно, аз няма да ти преча, но премисли добре какво ще кажеш.
— Толкова съм мислил и премислял, че в случая важи поговорката — който бие камбаната за тревога, стои на закрито. Впрочем сами ще видите.
— Добре ще бъде, ваши височества — рече Дон Кихот, — да изгоните оттук този простак, иначе ще ви наговори хиляди глупости.
— Кълна се в живота на херцога — каза херцогинята, — че Санчо не ще се отдели от мене нито крачка — аз го обичам много, защото знам, че е много умен.
