едно измиване, а ако ми ударят и един бръснач, ще бъде още по-добре.
— Какво си мърморите под мустак, Санчо? — запита херцогинята.
— Мислех си, сеньора — отговори той, — че доколкото съм слушал да се говори, в дворовете на други знатни личности поднасят след прибиране на трапезата вода за миене на ръцете, но не и за брадите. Затова добре е да живееш по-дълго, за да видиш повече. Казват още, че колкото по-дълго живееш, през толкова повече мъки ще минеш, макар че да минеш през едно такова умиване, е по-скоро удоволствие, отколкото мъка.
— Не се безпокойте, приятелю Санчо — каза херцогинята, — ще поръчам на прислужничките си да ви измият и дори, ако е нужно, да ви изперат.
— Ще бъда доволен — рече Санчо, — ако ми измият засега брадата, а по-нататък каквото Бог е рекъл.
— Вземете си бележка, домоуправителю — каза херцогинята, — за молбата на Санчо и изпълнете точно желанието му.
Домоуправителят отговори, че ще изпълни всяко желание[300] на сеньор Санчо, и го отведе със себе си, за да се нахранят, а херцогът, херцогинята и Дон Кихот останаха на масата, разговаряйки по много различни въпроси, които засягаха военното изкуство и странствуващото рицарство.
Херцогинята помоли Дон Кихот, тъй като имал силна памет, да опише и разправи нещо за красотата на сеньора Дулсинея дел Тобосо, която според разпространената за нея мълва била най-прелестното същество не само в целия свят, но и в цялата Ла Манча. Като изслуша молбата на херцогинята. Дон Кихот въздъхна и каза:
— Да можех да изскубна сърцето си и да го поставя пред очите на ваше височество тук, на тази маса, в някое блюдо, щях да го направя, за да избавя езика си от задачата да изрази това, което човек едва ли би могъл и да си въобрази, и защото тогава, ваше височество, бихте я видели отразена цялата в него. Но как да опиша и изобразя сега частица по частица и черта по черта чаровете на несравнимата Дулсинея? О, това е бреме, достойно за други рамене, а не за моите, това е работа, с която трябва да се заемат четките на Парасий1, Тимант2 и Апелес3 или длетото на Лисип4, за да я нарисуват на платното и да я изваят от дърво, мрамор или бронз, а за нейната възхвала е необходимо цицероновско или демостеновско красноречие.
— Какво ще рече това „демостеновско“, сеньор Дон Кихот? — запита херцогинята. — Никога в живота си не съм чувала тази дума.
— „Демостеновско красноречие“ — отговори Дон Кихот — значи красноречие на Демостен, а „цицероновско красноречие“ — красноречие на Цицерон. Двамата са били най-прочутите оратори на света.
— Точно така — рече херцогът, — вие съвсем необмислено задавате този въпрос. Но все пак сеньор Дон Кихот ще ни достави голямо удоволствие, ако ни опише своята дама. И дори да нахвърли само една скица, няколко само черти, уверен съм, че ще й завидят най-големите хубавици на света.
— Бих изпълнил, разбира се, молбата ви — отговори Дон Кихот, — ако не беше я заличило от паметта ми нещастието, което я сполетя неотдавна и което е толкова голямо, че съм по-склонен да я оплача, отколкото да я опиша. Защото нека ви кажа, ваши височества, че когато преди няколко дни отидох при нея да й целуна ръцете, и да получа нейното[301] съгласие, позволение и благословия за третия ми поход, намерих друго лице, а не това, което търсех — намерих я омагьосана и превърната от княгиня в селянка, от хубава в грозна, от ангел в дявол, от благоуханна в зловонна, от сладкодумна в грубиянка, от спокойна в припряна, от светлина в мрак, с една дума, от Дулсинея дел Тобосо в селячка от Саяго 5.
— Боже Господи! — възкликна тогава херцогът. — Кой е извършил толкова голямо зло на света? Кой е лишил земята от хубостта, която я радваше, от чара, който я изпълваше с възхищение, и от благоприличието, с което се гордееше?
— Кой ли? — отговори Дон Кихот. — Кой друг, ако не някой коварен магьосник, един от многото завистници, които ме преследват? Проклето племе, родено на земята, за да засенчва и помрачава подвизите на добрите и да превъзнася и изтъква делата на злите. Магьосници са ме преследвали, магьосници ме преследват и магьосници ще ме преследват, докато ме тласнат мене и прославените ми рицарски подвизи в дълбоката пропаст на забравата. Те ми пакостят и ме уязвяват там, където знаят, че най-много ме боли, защото да отнемеш дамата на един рицар, е все едно да му отнемеш очите, с които гледа, слънцето, което му свети, храната, която го поддържа. Много пъти съм казвал, ще го кажа и сега — странствуващият рицар без дама е дърво без листа, сграда без основи и сянка без тялото, което я хвърля.
— Няма какво да се каже повече — рече херцогинята, — но все пак, ако трябва да се вярва на историята за Дон Кихот такава, каквато се е появила неотдавна и е била посрещната с всеобщо одобрение от читателите, от нея се разбира — доколкото си спомням, — че ваша милост не сте виждали никога сеньора Дулсинея и че тази сеньора не съществува на този свят, а е една въображаема дама, измислена и породена във фантазията на ваша милост, и че вие сте я украсили с всички желани от вас прелести и съвършенства.
— По този въпрос може да се говори много — отговори Дон Кихот. — Един Господ само знае дали има, или няма на света Дулсинея и дали тя е въображаемо, или действително същество. Това са въпроси, които не трябва да се изследват до дъно. Не съм нито измислил, нито съчинил своята възлюблена, макар и да я виждам такава, каквато трябва да бъде една дама, съчетаваща в себе си всички качества, които[302] могат да я прославят по всички краища на света. Хубава, без никакво петно, което да я загрозява, сериозна, без надменност, влюбена с чувства на благоприличие, приветлива поради вежливостта си, вежлива поради доброто си възпитание и най-сетне от знатно потекло, защото у жената с благородна кръв хубостта цъфти и блести с повече съвършенство, отколкото у хубавиците от скромно потекло.
— Вярно е — каза херцогът, — но нека сеньор Дон Кихот ми позволи да му кажа какво мисля за историята, която четох за подвизите му. Дори ако се допусне, че в Тобосо или извън него съществува една Дулсинея и че тя е във висша степен хубава, както ваша милост ни я описвате, все пак по знатност нейното потекло не може да се сравни с потеклото на Ориана, Аластрахареяб, Мадасима, нито с други подобни дами, с които са пълни добре известните на ваша милост книги.
— На това мога да възразя — отговори Дон Кихот, — че Дулсинея е дъщеря на собствените си дела, че добродетелите облагородяват кръвта и че по-голямо уважение заслужава човек от скромен произход, но добродетелен, отколкото знатният, който е порочен. Още повече че Дулсинея притежава качества, които могат да я направят кралица със скиптър и корона, защото качествата на една хубава и добродетелна жена могат да направят и по-големи чудеса, и ако не реално, то поне потенциално тя крие в себе си залог за най-голямо щастие.
Дон Кихот надълго говори за коварствата на вълшебниците. В това време се втурва Санчо, с когото слугите се опитали да се подиграят, като започнали да мият брадата му с помия. Херцогинята го взема под своята закрила. В присъствието само на прислужниците си тя разговаря с него. Запитва го, щом не е виждал Дулсинея, как се е осмелил да съчини отговора й и съвместимо ли е това със задълженията на добрите оръженосци. Санчо отговаря:
— Нека да кажа най-напред, че смятам господаря си Дон Кихот за съвсем побъркан, макар че според мене и според всички, които го слушат, той да казва понякога толкова разумни и добре обмислени неща, че и самият сатана не би могъл да каже нещо по-хубаво. Все пак, казано откровено и по съвест, аз съм сигурен, че той е луд. И тъй като тази мисъл[303] се е втълпила в главата ми, аз си позволявам да го карам да вярва в неща, които са съвсем безсмислени, какъвто беше случаят с отговора на писмото му или с омагьосването на сеньора доня Дулсинея, което още не е описано в книгата, защото стана едва преди шест или осем дни. И тъй накарах го да повярва, че тя е омагьосана, което е толкова вярно, колкото е вярно, че крушата ражда сливи.
Херцогинята го пита: щом Дон Кихот е побъркан, а той го придружава и му служи, не е ли Санчо още по-безумен от него? Той признава:
— Ако бях разумен, отдавна трябваше да напусна господаря си. Но такава е моята съдба, такава е и злата ми участ — нищо не мога да направя, трябва да го следвам. От едно и също село сме, ял съм му хляба, обичам го много, той ми е благодарен за това, подари ми магаретата си и най-главното — аз съм човек верен и нищо не може да ни раздели освен гроба. Ако ваше величие не желаете да ми дадете обещаното управление — нищо, сиромах съм се родил, сиромах ще си умра, и ако не получа острова, може би съвестта ми ще бъде по-спокойна.
