графиня.
А Санчо отговори:
— Съвсем ми е безразлично, сеньора, това, че добротата ми била толкова голяма и дълга, колкото брадата на вашия оръженосец. За мене единствено е важно душата ми да напусне този свят с брада и мустаци 5, а земните бради съвсем не ме интересуват. Но и без тези молби и подмазвания аз ще помоля господаря си (защото зная, че ме обича много, особено сега, когато съм му потребен по една работа) да помогне на ваша милост и да ви закриля, доколкото му е възможно. Но изповядайте болката си, ваша милост, кажете какво ви боли, а за другото не се грижете, все някак ще се разберем.
Херцогът и херцогинята, които бяха устроили цялото това приключение, както и другите посветени в тайната, умряха от смях, като чуха тези думи, възхитени от остроумието и преструвките на графиня Трифалди. Дуеня Долорида седна и заговори:
— Владетелка на славното кралство Кандая, разположено между Велика Трапобана и Южното море, на две левги отвъд нос Коморин, беше кралица доня Магунсия, вдовица на крал Арчипиело, неин сеньор и съпруг. От техния брак се роди инфантката Антономасия, наследница на престола7. Инфантката израсна и се възпита под моите грижи и надзор,[316] защото аз бях най-старата и най-знатна дуеня на майка й. Така, нижейки се един след друг дните, малката Антономасия навърши четиринадесет години и стана толкова красива, че надали природата можеше да създаде нещо по-прекрасно.
Дуеня Долорида разказва, че в Антономасия се влюбил рицарят дон Клавихо, който успял да я измами, оженил се за нея и станал причина за смъртта на майка й — кралица доня Магунсия. Тя продължава:
— И така, кралицата умря, а не припадна. Ние я погребахме и едва я засипахме с пръст и й казахме последно прости и изведнъж („quis telia fando temperet a lacrimis“8) над гроба на кралицата върху дървен кон се появи Маламбруно, пръв братовчед на Магунсия, който не само беше свиреп великан, но и магьосник. И ето че за да си отмъсти за смъртта на своята братовчедка и да накаже дон Клавихо за неговата дързост и Антономасия — за лекомислието й, той използува оръжията на своето изкуство и ги омагьоса двамата на самия гроб — нея превърна в бронзова маймуна, а него — в страшен крокодил от някакъв непознат метал. Помежду им издигна стълб, също от метал, с надпис на сирийски език, който, преведен първо на кандайски, а после на испански, гласи както следва: „Тези дръзки любовници няма да приемат предишния си вид, докато юначният ламанчец не премери силите си с мене в дуел, тъй като съдбата пази само за неговата велика храброст това невиждано досега приключение.“ След това той извади от ножницата си грамаден широк ятаган, хвана ме за косите и посегна да ми пререже гърлото и да ми отсече из корен главата. Изтръпнах, езикът ми се схвана и помислих, че е свършено с мене, но все пак направих върховно усилие и с глас треперещ и жаловен му казах толкова много и такива неща, че той не приведе в изпълнение страшната си заплаха. В края на краищата той заповяда да се съберат всички дворцови дуени — тези, които виждате сега тук — и след като представи в най-черни краски нашата вина и ни укори за нравите ни, злонамерените ни хитрини и още по-лоши сплетни, хвърляйки върху всички моята лична вина, каза, че няма да ни убие, а ще ни наложи друго, по-трайно наказание, което ще ни доведе до жалка и позорна смърт. В същия миг и секунда, когато изрече тези думи, ние всички почувствувахме, че ни се разширяват порите на лицето и в тях сякаш вкараха остриета на игли. Прокарахме бързо ръце[317] по лицата си и разбрахме, че е станало с нас нещо, което ей сега ще видите.
Тутакси Долорида и другите дуени вдигнаха булата, които ги закриваха, и откриха лицата си, цели обрасли с бради — кои руси, кои черни, кои бели, а някои прошарени. Херцогът и херцогинята се преструваха, че се учудват, Дон Кихот и Санчо се смаяха, а останалите се ужасиха.
— Ето как ни наказа — продължи Долорида — този подъл и злонамерен Маламбруно, като покри с тази твърда четина гладката и нежна кожа на нашите лица. По-добре да ни бе отсякъл главите с грамадния си ятаган, отколкото да затъмни блясъка на лицата ни с тази гъста козина! Защото помислете добре, сеньори (о, колко бих искала при тези думи очите ми да се превърнат в два извора, но нашето нещастие и морето от сълзи които те проляха досега, ги лишиха от влага и ги направиха сухи като слама и затова ще говоря без сълзи), помислете, казвам, къде би могла да отиде една брадата дуеня? Кой баща или майка биха се смилили над нея? Кой ще й помогне! Дори когато кожата й е гладка и лицето намазано с разни белила и червила, тя едва намира кой да я хареса, а какво да прави сега, когато по лицето й е пораснала цяла гора? О, дуени, другарки мои, в злополучен миг сме се родили на този свят, в злочест час са ни заченали нашите родители!
Тя каза тези думи и се престори, че пада в несвяст.
Санчо проклина вълшебника великан Маламбруно, който не можал да измисли друго наказание на дуените, ами им посадил бради. Дон Кихот обещава да направи всичко, за да махне тези бради. В този миг графиня Трифалди се свестява и казва:
— Сладкият звън на това обещание, храбри рицарю, стигна до ушите ми, макар и да лежах в безсъзнание, и ми помогна да дойда на себе си и да се съвзема напълно. И тъй аз повторно ви моля, славни и неукротими странствуващи рицарю, да превърнете в дело любезното си обещание.
— Всичко, което зависи от мене, ще бъде направено — отговори Дон Кихот, — кажете ми само, сеньора, какво трябва да сторя, защото аз съм готов веднага да ви услужа.
— Работата е там — отвърна Долорида, — че оттук до кралство Кандая — ако се върви по суша — има пет хиляди[318] левги, може би две повече или по-малко, но ако се лети по въздуха и по права линия, разстоянието е три хиляди двеста двадесет и седем левги. Маламбруно ме натовари да предам на нашия рицар спасител — щом съдбата поиска да се срещнем с него, — че той ще му изпрати кон, много по-хубав и по-малко вироглав от кираджийските, защото щял да бъде самият дървен кон, на който смелият Пиер е отвлякъл красавицата Магалона. Този кон се управлява с клин, който се поставя на челото му и служи вместо юзди, а той лети тъй бързо, че сякаш самите дяволи го носят. Според едно старинно предание конят е бил изработен от мъдреца Мерлин. Той го дал на заем на Пиер, негов приятел, който правел с него дълги пътешествия и отвлякъл — както вече казах — хубавата Магалона, която, седнала отзад на коня, се издигнала с Пиер във въздуха пред смаяните погледи на хората, които ги наблюдавали от земята. Мерлин го давал на заем само на хора, които обичал или които добре му плащали, и не се помни да го е яздил до днес друг някой освен великият Пиер. Маламбруно се сдобил с коня благодарение на своите магии и сега го притежава и си служи с него при своите пътувания, които прави постоянно из различни части на света: днес е тук, утре във Франция, а другиден в Потоси9. Хубавото на този кон е, че той нито яде, нито спи, нито хаби подкови и без да има криле, се носи из въздуха така плавно, че ездачът му може да държи в ръката си пълна чаша с вода, без капка да се излее — така равно и гладко се движи. Поради всички тези негови качества голяма е била радостта на хубавата Магалона, когато й се отдавало да го язди. Тук Санчо каза:
— И моят Сивчо се движи равно и гладко, макар и да не лети из въздуха, но за пътуване по земята не бих го сменил с който и да било раванлия кон на света.
Всички се засмяха, а Долорида продължи:
— Така че (ако Маламбруно иска действително да тури край на нашето нещастие) този кон ще се яви пред нас най-късно половин час след настъпването на нощта. Защото той ми съобщи, че знакът, който ще ми даде, за да разбера, че съм намерила рицаря, когото търсех, ще бъде да ми изпрати коня където и да съм бързо и навреме.
— А колко души могат да се качат на този кон? — запита Санчо.[319]
Долорида отговори:
— Двама — единият на седлото, другият на задницата и обикновено двамата ездачи са рицар и оръженосец, ако няма, разбира се, отвлечена девойка.
— Бих искал да знам, сеньора Долорида — каза Санчо, — как се казва този кон?
— Името му — отвърна Долорида — не е Пегас като коня на Белерофон, нито Буцефал, както се е наричал конят на Александър Велики, нито Брилядор като жребеца на бесния Роланд, нито Байарте — като коня на Риналд де Монталбан, нито Фронтино като коня на Рухеро, нито Боотес и Перитоа, както разправят, че са се казвали конете на Слънцето. Не се казва и Ореля, както конят на нещастния Родриго, последния готски крал на Испания, с който той влязъл в сражението, което му струвало и живота, и кралството.
— Хващам се на бас — каза Санчо, — че щом не са му дали нито едно от тези прославени имена на толкова известни коне, не са му дали и името Росинант, както се казва конят на господаря ми, това име е толкова сполучливо, че превъзхожда всички досега изброени.
— Така е — отговори брадатата графиня, — но и неговото име чудесно му приляга, защото се нарича
