тревожи — казват, че вкуся ли един път от властта, мога да си изям и пръстите. Ако това е вярно, скъпичко ще ми излезе, макар и сакатите и безръките да получават толкова подаяния, че живеят като каноници. Тъй или иначе, ти ще бъдеш богата и щастлива. Бог да ти дава добро, а мене нека пази, за да ти бъда закрила.
Писано в този замък, 20. VII. 1614 г.
Като прочете писмото, херцогинята каза на Санчо:
— На две места губернаторът е малко кривнал от правия път — първо, когато казва или дава да се разбере, че са му дали губернаторството като награда за камшиците, които ще си удари, макар и да знае и да не може да отрече, че когато моят съпруг, херцогът, му го обеща, не ставаше дума за никакви камшици. Второ — че в писмото се показва много алчен за пари, и аз не бих искала това да излезе вярно, защото лакомията пробива торбата, а алчният управител не може да бъде справедлив съдник.[312]
— Аз съвсем не исках да кажа това, сеньора — отговори Санчо, — и ако ваша милост смятате, че това писмо не е написано както трябва, ще го скъсам, за да се напише Друго, само че то може да излезе още по-лошо, ако се осланям на собствения си мозък.
— Не, не! — възрази херцогинята. — Писмото е добро и искам херцогът да го види.
След разговора си те излязоха в градината, където щяха да обядват този ден. Херцогинята показа на херцога писмото на Санчо, което му достави голямо удоволствие.
Управителят на херцогския дворец — весел и остроумен човек, — изпълнил бляскаво ролята на Мерлин, при съдействието на своите господари измисля ново приключение. Щом свършва обядът в градината, чуват се тъжни звуци на флейта и удари на барабан. При херцога се явява страшен великан — Трифалдин Бялата брада, — оръженосец на графиня Трифалди, наричана още дуеня Долорида, която моли да й се позволи да дойде и да разкаже болката си. Той пита дали е тук доблестният рицар Дон Кихот, от чието великодушие господарката му очаква защита. Херцогът разрешава на дуеня Долорида да дойде, а на Дон Кихот казва:
— Мракът на злобата и невежеството не е в състояние, славни рицарю, да скрие и затъмни блясъка на храбростта и добродетелта. Казвам това, защото не са се изминали още и шест дни, откак ваша милост сте в този замък, и вече идват да ви търсят от чужди и далечни страни — не в колесници, нито върху камили, а пеш и изнурени от глад — натъжените и оскърбените, с пълна вяра да намерят във вашите могъщи мишци лек за своите мъки и страдания благодарение на вашите велики подвизи, за които мълвата се носи и шири по целия божи свят.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА,
в която дуеня Долорида оплаква злата си участ
Подир печалните музиканти в градината влязоха в две редици дванадесет дуени, облечени в широки монахински[313] одеяния от тънка вълна и с бели покривала от фин памучен плат, които бяха толкова дълги, че покриваха напълно полите им. След тях вървеше графиня Трифалди, водена за ръка от оръженосеца Трифалдин Белобради. Тя носеше рокля от най-тънък червен мъхнат плат с толкова дълги влакна, че ако бяха накъдрени, биха образували възелчета, големи колкото зърно от най-доброкачествен матроски нахут. 1 Шлейфът или, ако щете, опашката на роклята имаше три опашки, които държаха в ръце трима пажове, облечени и те в черно. Трите остри ъгъла, образувани от трите опашки, представляваха приятна геометрична фигура и на всички, които обърнаха внимание на този триопашат шлейф, стана ясно откъде идва името на графиня Трифалди, сиреч графинята с трите поли. 2 Сам Бененхели казва, че това е вярно и че истинското й име било графиня Лобуна 3, поради многото вълци, навъдили се в графството й, й че ако там вместо вълци се бяха навъдили лисици, щели да я наричат графиня Соруна4, тъй като обичай било в онези краища знатните сеньори да си прикачват име, свързано с нещата, изобилствуващи в областта. Въпреки всичко графинята, за да прослави необикновения си шлейф, измени на традицията, изостави прозвището Лобуна и прие Трифалди.
Дванадесетте дуени и сеньората пристъпваха тържествено. Лицата им бяха покрити с черни була, но не прозрачни като булото на Трифалдин, а толкова плътни, че нищо не можеше да се види през тях. Щом се появиха дуените, херцогът, херцогинята и Дон Кихот станаха на крака, както и всички други, които наблюдаваха внушителното шествие. Дванадесетте дуени се спряха и образуваха шпалир, посред който мина Долорида, без да пусне ръката на Трифалдин. Като видяха това, херцогът, херцогинята и Дон Кихот направиха около десетина крачки, за да я посрещнат. А тя коленичи и с глас по-скоро груб и дрезгав, отколкото тънък и нежен, каза:
— Не си давайте труд, ваши височества, да оказвате толкова почести на вашия покорен слуга — искам да кажа слугиня, — защото голямата ми тъга няма да ми позволи да отговоря както подобава, тъй като моето странно и невиждано досега нещастие ми отнесе разума кой знае къде, но сигурно тъй далече, че колкото повече го търся, толкова по-малко мога да го намеря.[314]
— Наистина, сеньора графиньо — отговори херцогът, — би трябвало да е без ум човек, за да не съзре у вас достойнствата, които заслужават без всякакво съмнение най-изтънчена вежливост и най-възвишена любезност.
Пое я за ръка и я настани на едно кресло до херцогинята, която също я прие много учтиво. Дон Кихот мълчеше, а Санчо умираше от любопитство да види лицето на Трифалди или на някоя от многобройните й дуени, но не успя да стори това, докато те сами доброволно не откриха лицата си.
Всички бяха застинали по местата си, потънали-в най-дълбоко мълчание, и чакаха да видят кой пръв ще го наруши. Първа се обади дуеня Долорида и каза:
— Уверена съм, всемогъщи синьоре, най-прекрасни сеньори и всички вие, премъдри господа, че преголямата ми беда ще намери в препълнените ви с доблест сърца не само благосклонен отзвук, но и великодушие и състрадание, защото тя е толкова голяма, че може да затрогне мрамора, да размекне диаманта и да разтопи стоманата на най-закоравелите сърца в света. Но преди да стигне тя до вашия слух — за да не кажа уши… желала бих да ми кажете дали се намират тук сред това множество, събрание или компания пречистейшият рицар Дон Кихот де Ла Манча и известейшият негов оръженосец Панса.
— Панса е тука — изпревари всички други Санчо, — и Дон Кихотейшият също, а вие, прескръбна дуенейша, можете свободно да кажете каквото ви допаднейше, тъй като всички сме приготвени да ви бъдем най-покорнейши слуги.
Тогава Дон Кихот стана, обърна се към дуеня Долорида и й каза:
— Ако има все пак някаква надежда, измъчена сеньора, че благодарение на намесата на някой храбър могъщ странствуващ рицар ще се намери лек за вашите беди, то аз съм готов да поставя на ваше разположение силите си, колкото и да са слаби и ограничени. Аз съм Дон Кихот де Ла Манча и мое призвание е да помагам на всички нуждаещи се, а щом е тъй, сеньора, няма защо да се мъчите да спечелите нашето благоволение, нито да се впущате в предисловия — разкажете ни направо и без заобикалки за вашите болки. Ние ще ви изслушаме и ще съумеем ако не да ги излекуваме, то поне да ги споделим.
Дуеня Долорида чу тези думи и даде вид, че иска да се[315] хвърли в нозете на Дон Кихот, и дори действително се хвърли, помъчи се да ги прегърне и каза:
— Хвърлям се, непобедени рицарю, в нозете ви, защото те са основите и стълбовете на странствуващото рицарство. Искам да целуна нозете, от чиито стъпки зависи избавлението ми от всички беди, о, храбри рицарю, чиито истински подвизи остават зад себе си и затъмняват баснословните подвизи на амадисовци, еспландиановци и белианисовци!
Дуенята остави Дон Кихот, обърна се към Санчо Панса, хвана ръцете му и каза:
— О ти, най-верен оръженосецо, служил някога при странствуващ рицар в сегашни и минали векове, ти, чиято доброта е по-голяма от брадата на тук присъствуващия мой придружител Трифалдин! Ти можеш наистина да се гордееш, защото — служейки на великия Дон Кихот — ти служиш всъщност на всички тези рицари, които някога са въртели меч. Заклевам те в името на най-вярната ти вярност, бъди мой застъпник пред твоя господар, за да побърза да вземе под своя закрила смиренейшата и нещастнейшата
