Все пак Санчо смята, че добре ще управлява острова, ако наистина му го дадат. Той разказва за скорошните подвизи на господаря си.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА,
в която се разказва как бе намерен начин да се вдигне магията от несравнимата Дулсинея дел Тобосо, едно от най-прочутите приключения, описани в тази книга
Разговорите с Дон Кихот и Санчо Панса доставяха голямо удоволствие на херцога и на херцогинята, които, твърдо решени да му устроят няколко шеги, наподобяващи приключения, и да се посмеят, взеха повод от това, което Дон Кихот им бе разказал за пещерата Монтесинос. Нищо не учудваше херцогинята повече от простодушието на Санчо, който, макар и сам да беше магьосникът и изобретателят, бе приел[304] като несъмнена истина, че Дулсинея дел Тобосо е омагьосана. Те дадоха наставления на прислужниците си кой какво ще върши и шест дни след пристигането им поканиха Дон Кихот на голям лов, в който участвуваха толкова ловци и гонци, че и самият крал не би повел повече. Те дадоха на Дон Кихот ловджийски костюм, а на Санчо Панса зелени дрехи от най-тънко зелено сукно, но Дон Кихот отказа да го облече, под предлог че щял наскоро да се върне към суровия си военен живот и не може да носи със себе си дрехи и багаж. Санчо взе дрехите, с намерение да ги продаде при първа възможност.
Настъпи най-сетне очакваният ден — Дон Кихот се въоръжи, Санчо се облече, яхна магарето си, което не искаше да изостави, макар и да му предлагаха кон, и се нареди между ловците. Херцогинята се яви в разкошно облекло, а Дон Кихот, внимателен и вежлив както винаги, пое юздите на жребеца й, при все че херцогът се противопоставяше от учтивост. Стигнаха най-сетне до една гора, разположена между две много високи планини. След като хората се разпределиха и заеха всички постове, пътеки и засади, ловът започна с такъв шум, викове, кучешки лай и сигнали от рог, че ловците дори един с друг не можеха да се разберат и чуят.
Задава се грамаден глиган. Санчо бяга от страх, покатерва се по един дъб, дрехата му се закачва на един клон и увиснал, той вика за помощ. След като убиват глигана, Дон Кихот отива и смъква оръженосеца си от дървото. Санчо твърди, че не е никакво удоволствие да се ходи на лов.
— Лъжете се, Санчо — възрази херцогът, — няма занимание, по-подходящо и по-нужно за крале и князе от лова на едър дивеч. Ловът е нещо като войната — в него, за да победиш врага си, без да се излагаш на опасност, трябва да прилагаш хитрости, клопки, засади. Когато сме на лов, трябва да търпим и силен мраз, и непоносими горещини, забравяме за безделието и съня, укрепваме силите си, раздвижваме всички части на тялото си и ги правим по-гъвкави — с една дума, ловът на едър дивеч е занимание, което никому не вреди, а на мнозина доставя удоволствие. А най-хубавото в него е, че не е достъпен за всички, какъвто е случаят с другите родове лов, с изключение на лова със соколи, който е също предопределен само за крале и големци. Тъй че, Санчо, променете[305] мнението си и когато станете губернатор, ходете на лов и ще видите от каква голяма полза ще бъде за вас.
— Само това не — отговори Санчо. — Добрият губернатор си стои в къщи, все едно, че му е счупен кракът. На какво ще прилича да се морят хората да идват при него по някоя бърза работа, а той в това време да се забавлява нейде из горите! Къде, по дяволите, ще се отиде с такова управление? Честна дума, сеньор, ловът и развлеченията прилягат повече на безделниците, отколкото на губернаторите. Виж, на Великден и Коледа ще си поигравам на карти, а в неделя и празник — на кегли, но тези ловове-мовове съвсем не ми прилягат и съвсем не ги разбирам.
— Дай Боже, Санчо, така да бъде, защото едно е да говориш, а друго е да вършиш!
— Да става каквото ще — рече Санчо, — добрият платец не се бои да даде залог и повече успява този, комуто Бог помага, отколкото този, който става рано и не краката носят търбуха, а търбухът — краката. Искам да кажа, помага ли ми Бог и върша ли си честно работата, няма съмнение, че ще управлявам по- добре от орел, а ако не вярвате, турете ми пръста си в устата и ще видите дали ще го захапя, или не2.
— Да те прокълне Бог и всичките му светии, проклети Санчо! — извика Дон Кихот. — Кога ще дойде денят, когато ще те чуя да приказваш без поговорки, свързано и смислено, както толкова пъти съм те съветвал? Ваши височества, оставете го този дръвник, той ще ви отрови душата със своите пословици, а те не са две, а две хиляди, и то казани толкова намясто и навреме, че Господ да накаже и него, и мене, ако се съглася да го слушам.
— Пословиците на Санчо Панса — каза херцогинята, — макар и да са по-многобройни от тези на гръцкия комендадор3, заслужават поради сбитата мъдрост, която съдържат, не по-малко похвали. За себе си ще кажа, че ми харесват повече от другите, макар и последните да са по-добре и по-уместно употребявани.
Увлечени в тези забавни разговори, те излязоха от палатката и навлязоха в гората, за да разгледат някои засади и постове, и така мина денят и настъпи нощта, не тъй ясна и спокойна, както е редно през лятото, а доста мрачна, което съвпадаше напълно с кроежите на херцога и херцогинята. И тъй, когато почна да се стъмва и мракът се сгъсти, изведнъж[306] всички видяха как от четирите края на гората лумнаха огньове и веднага се чуха от различни места и от всички страни продължителни сигнали на рогове и на други военни инструменти, сякаш през гората минаваше многобройна конница. Блясъкът на огньовете и бойните звуци на тръбите почти заслепиха и оглушиха присъствуващите, както и всички, които се намираха в гората. Чуха се след това безбройни „леилах или аллах“4, както викат маврите, когато встъпват в бой. Писнаха тръби и кларнети, заудряха барабани, засвириха флейти, всички наведнъж, и то тъй продължително и силно, че от тази врява човек можеше да загуби ума си. Херцогът побледня, херцогинята примря, Дон Кихот се учуди, Санчо Панса се разтрепера, та дори и посветените в играта се изплашиха. От страх всички замлъкнаха и в този миг покрай тях мина вестител, облечен като дявол, който надуваше вместо тръба грамаден рог, откъдето излизаха дрезгави и страхотни звуци.
— Ей, приятелю вестител — извика херцогът, — кой сте вие, накъде отивате и каква е тази войска, която минава през гората?
А вестителят отговори с груб и страшен глас:
— Аз съм дяволът, отивам да търся Дон Кихот де Ла Манча, а хората, които минават през гората, са шест дружини магьосници, които возят на триумфална колесница несравнимата Дулсинея дел Тобосо. Знатната сеньора иде омагьосана и придружена от храбрия французин Монтесинос, за да съобщи на Дон Кихот как може да бъде освободена от магията.
— Ако бяхте дяволът, както казвате и както показва външността ви, щяхте досега да познаете рицаря Дон Кихот де Ла Манча, защото той стои пред вас.
— Кълна се в Бога и в съвестта си — отговори дяволът, — че не ви забелязах. Умът ми е зает с толкова много мисли, че забравих главната цел, която ме води тук.
— Няма съмнение — забеляза Санчо, — че този дявол е сигурно почтен човек и добър християнин, защото, ако не беше такъв, нямаше да се закълне в Бога и в своята съвест. Почвам да вярвам вече, че и в самия ад могат да се намерят добри хора.
А дяволът, без да слезе от коня си, се обърна към Дон Кихот и му каза:[307] — Праща ме при тебе, Рицарю на лъвовете (дано те видя в ноктите им!), злочестият, но юначен рицар Монтесинос с поръчка да ти кажа от негово име да го чакаш точно там, където те срещна, защото той води със себе си тази, която наричаш Дулсинея дел Тобосо, и желае да те научи как можеш да я освободиш от магия. Изпълних мисията си и няма защо повече да се бавя — остани си с дяволите като мене, а при тези сеньори нека останат добрите ангели.
Като каза това, той наду грамадния рог, обърна гръб и си отиде, без да чака отговор.
Всички се учудиха отново, особено Санчо и Дон Кихот. Санчо, защото виждаше, че противно на истината Дулсинея си е все пак омагьосана, а Дон Кихот — защото не можеше още да се убеди дали е истина, или лъжа всичко това, което му се беше случило в пещерата на Монтесинос. Херцогът прекъсна унеса му:
— Смятате ли, ваша милост сеньор Дон Кихот, да чакате Монтесинос?
— Защо не? — отговори той. — Ще чакам тук храбро и безстрашно, ако ще и целият ад да се опълчи срещу мене.
