толкова дълбоки, така са забити, в глъбините на земята, че не могат да го откъртят, нито помръднат от мястото му и три сътресения. Понеже и двамата знаем, че всяка висока длъжност се получава срещу подкуп, голям или малък, подкупът, който аз искам от вас за губернаторството, е да придружите вашия сеньор Дон Кихот, за да завършите това паметно приключение. Трябва да знаете, че няма значение дали ще се върнете на гърба на Клавиленьо, и то скоро, както може да се очаква от неговата пъргавина, или пешком като поклонник, скитащ се от кръчма на кръчма и от хан на хан, ако неблагоприятната за вас съдба така го поиска. Щом се върнете, ще си намерите острова там, където сте го оставили, а островитяните ще ви приемат със същото желание, което винаги са имали, да ви видят като свой управител, а и моето решение ще остане неизменно. Не се съмнявайте в истинността на тези мои думи, сеньор Санчо, защото иначе съмнението ви би оскърбило дълбоко доброто ми желание да ви услужа.[324]
— Ни дума повече, сеньор! — каза Санчо. — Аз съм беден оръженосец и не мога да устоявам на толкова любезности. Нека се качи господарят ми, нека превържат очите ми, помолете се за мен на Бога и кажете ми ще мога ли да предам душата си в ръцете на Господа и да призова на помощ ангелите, когато летим в поднебесните простори.
На това отговори Трифалди:
— Разбира се, Санчо, че ще можете да се помолите на Господа или комуто искате, защото Маламбруно, макар и магьосник, е все пак християнин и върши магиите си с голяма прозорливост и умение, за да не се скара с никого.
— Щом е тъй — каза Санчо, — Бог да ми е на помощ и пресветата Троица Гаетска 2.
— От паметното приключение с тепавиците — каза Дон Кихот — не съм виждал никога Санчо така изплашен, както сега, и ако бях суеверен като мнозина други, неговият страх щеше да разколебае моя дух. Но ела тук, Санчо, че искам — с разрешението на тези сеньори — да ти кажа две думи насаме.
Дон Кихот отведе Санчо под дърветата в градината, взе двете му ръце и каза:
— Ти виждаш вече, драги мой Санчо, че ни предстои дълго пътуване и един Господ знае кога ще се върнем и дали обстоятелствата ще ни позволят да си поговорим спокойно. Затова аз те моля да се оттеглиш в стаята си, под предлог че отиваш да прибереш някои неща, необходими за път, и там да си удариш на бърза ръка поне петстотин камшика от трите хиляди и триста, които си се задължил да си удариш. По този начин ще подходиш сериозно към работата си, защото започнеш ли нещо, все едно, че си го преполовил.
— За Бога! — отговори Санчо, — Ваша милост сигурно сте си загубили ума. Това ми напомня приказката: „Виждаш ме, че ще раждам, а ме питаш дали съм девствена!“ Как може ваша милост да искате от мене точно сега, когато ще трябва да седна на гола дъска, да си натъртя от бой задника? Наистина не сте с ума си! Нека отидем първо да обръснем тези дами, а когато се върнем, обещавам на ваша милост — да не ми е иначе името Санчо, — че ще побързам да изпълня своя дълг, така че ваша милост да останете предоволен. А сега ни дума повече по този въпрос!
А Дон Кихот отговори:
— Добре, твоето обещание ме задоволява, Санчо, и аз[325] вярвам, че ще го изпълниш, защото — макар и да си прост човек — ти обичаш истината.
— Какъвто и да съм — повтори Санчо, — ще си изпълня думата.
След това те се върнаха при Клавиленьо, за да го възседнат, и Дон Кихот каза:
— Хайде, превържи си очите, Санчо, и се качвай! Щом пращат за нас от толкова далечни земи, то не е за да ни мамят, защото безславно е да измамиш хора, които ти се доверяват. Дори да се случи точно обратното на това, което аз мисля, никакво коварство не ще може да помрачи славата, че сме извършили този подвиг.
— Да тръгваме, сеньор — каза Санчо, — че брадите и сълзите на тези сеньори са ми легнали на сърцето и не ще мога да туря залък в уста, докато не видя лицата им изгладени както по-рано. Качете се, ваша милост, и си вържете очите, защото моето място е отзад, а явно е, че се качва пръв този, който язди на седлото.
— Вярно е — забеляза Дон Кихот.
Той извади от джоба си една кърпичка и помоли Долорида да му завърже здраво очите. Когато това бе сторено, той си махна превръзката и каза:
— Ако не ме лъже паметта, чел съм във Вергилий историята за троянския Паладиум — това е бил дървен кон, който гърците подарили на богинята Палада. Той бил пълен с въоръжени бойци, които по-късно разрушили напълно Троя. Така че добре ще бъде да видим какво има в търбуха на Клавиленьо.
— Излишно е — каза Долорида, — аз имам вяра в Маламбруно и знам, че той не е нито коварен, нито предател. Качете се, ваша милост сеньор Дон Кихот, без всякакъв страх, защото аз отговарям, ако ви 3 се случи някаква беда.
Дон Кихот реши, че всеки следващ въпрос, свързан с неговата безопасност, може да породи съмнение в храбростта му, и затова без повече разправии се качи на Клавиленьо и опита клина, който се въртеше лесно. А понеже конят нямаше стремена и краката му висяха, той приличаше на някаква фигура от римско триумфално шествие 4, рисувана или тъкана върху фламандски стенен килим. Без желание и съвсем мързеливо се качи и Санчо. Като се намести колкото се може по-добре върху задницата на коня, намери, че тя съвсем не е мека, а[326] напротив, доста твърда, и поиска от херцога да му услужи, ако е възможно, с някоя възглавница, безразлично дали от салона на сеньора херцогинята, или от леглото на някой паж, защото задницата на този кон му се струваше да е по-скоро от мрамор, отколкото от дърво. На това Трифалди отговори, че Клавиленьо не понася върху си никакъв хамут и никакво друго украшение и че Санчо може да седне по женски, за да не му е толкова твърдо. Така и направи Санчо и като си взе сбогом, остави се да му вържат очите и след това сам си ги развърза, погледна всички в градината с умиление и сълзи на очи и им каза да му помогнат в това изпитание и прочетат „Отче наш“ и „Аве Мария“, за да им изпрати Господ и на тях, когато изпаднат в подобни изпитания, човек, който да помоли за тях. Но тук се намеси Дон Кихот:
— Негодник такъв! Да не би случайно да висиш на бесилка или да е настъпил последният ти час, та искаш да ти четат подобни молитви? Не седиш ли, подло и страхливо същество, на същото място, което е заемала хубавата Магалона и което е напуснала не за да иде в гроба, а да стане кралица на Франция, ако не лъжат книгите? А нима аз, седнал до тебе, не мога да се сравня с юначния Пиер, който е седял на същото място, което заемам аз сега? Превържи си очите, превържи си ги, безчувствено животно, И не давай поне в мое присъствие израз на страха, който те души!
— Добре, превържете ми очите — отговори Санчо, — а щом не желаете сам да се помоля богу, нито други да се помолят за мене, какво чудно има тогава, че се боя да не ни срещнат по тези места цял легион дяволи и да ни закарат в Пералвильо 5.
Превързаха им най-сетне очите и Дон Кихот, като видя, че всичко е в ред, сложи ръка на клина. Едва се докосна до него, и всички дуени и останалите присъствуващи започнаха да викат:
— Бог да те напътствува, доблестни рицарю!
— Господ да те пази, храбри оръженосецо!
— Ето че летите вече във въздуха и се движите с бързината на стрела!
— Ето че се чудят и маят вече тези, които ви гледат от земята.
— Дръж се здраво, юначни Санчо, не се олюлявай! Гледай да не паднеш, че падането ти ще бъде по- страшно от[327] онова на дръзкия момък, който пожелал да кара колесницата на своя баща — Слънцето.
Санчо чу гласовете, притисна се здраво към своя господар, прегърна го с ръце и му каза:
— Сеньор, как могат да твърдят, че летим високо, когато ние чуваме съвсем ясно гласовете им, и то, струва ми се, че говорят съвсем близо до нас?
— Недей обръща внимание на това, Санчо! Понеже тези полети и тези приключения се различават толкова много от обикновените пътувания, ти ще можеш от хиляди левги да чуваш и виждаш каквото поискаш. И не ме притискай толкова, че ще ме събориш. Не мога наистина да разбера защо се смущаваш и страхуваш. Готов съм да се закълна, че никога в живота си не съм яздил кон с по-равен ход. Сякаш не сме мръднали от мястото си. Пропъди, приятелю, страха си! Всичко върви по мед и масло и нас ни носи попътен вятър.
— Така е — отговори Санчо, — защото от тази страна вее толкова силен вятър, че сякаш ме обдухват с
