се в тази каша и селските деца, което е равносилно да попаднеш в устата и в ръцете на всички адски изчадия, и слухът за магарешкия рев се понесъл от село в село, така че моите съселяни си спечелили прозвището „Ревящите магарета“ и се различават сега от всички други като негри от бели. Тази шега се превърна в истинска беда и на няколко пъти вече подиграните са влизали в сражение с присмехулниците, въоръжени и строени в бойни редици, без да могат да ги спрат ни крал, ни бог, нито страх, нито срам. Утре или другиден — ако не се лъжа — нашите земляци ще тръгнат на поход срещу едно село, което се намира на две левги от нашето и което най-много ни преследва, а за да бъдем добре подготвени, ходих и купих пиките и алебардите, които видяхте. Ето чудесата, които обещах да ви разкажа, но ако вие намирате, че не са чудеса, съжалявам много, други не зная.
В хана пристига и бившият каторжник Хинес де Пасамонте, който под името Педро скита с една маймуна и с куклен театър. На представлението,[280] което той дава с куклите, Дон Кихот толкова се вживява в случката, че изтегля меча си и с ярост насича голяма част от куклените маври, а сетне е принуден да ги заплаща.
Дон Кихот и Санчо Панса напущат хана. В подножието на един хълм виждат множество въоръжени селяни. Оказва се, че те са от селото на магарешкия рев и са излезли на бой с друго село, което ги подигравало. Дон Кихот им държи реч, в която ги призовава да не се бият за безсмислици. Санчо не пропуска да се намеси и казва:
— Моят господар Дон Кихот де Ла Манча, който се казваше някога Рицар на печалния образ, а сега се казва Рицар на лъвовете, е един много мъдър идалго, който знае латински и испански като бакалавър. Във всичко, което казва и съветва, той постъпва като доблестен воин и знае на пръсти всички закони и правила на това, което наричат дуел. Така че не ви остава нищо друго, освен да последвате неговия съвет, а ако сгрешите, нека отговорността падне върху мене, още повече, след като ви се каза, че е глупаво да се обиждате з някакъв си магарешки рев. Спомням си, че когато бях малко момче, ревях където и когато ми скимнеше, без никой да ме подканва, и то тъй майсторски и естествено, че като ревнех, зареваваха и всички магарета в селото. Това обаче съвсем не ми пречеше да си бъда син на своите родители — които бяха най- почтени хора — и макар на това ми изкуство да завиждаха най-малко четири празноглавци в селото, пет пари не давах. А за да видите, че казвам самата истина, почакайте и слушайте — тази наука е също като плаването — научиш ли я веднъж, няма забравяне.
Начаса той сложи ръце на носа си и зарева с такава сила, че екнаха всички околни долини. Но един от селяните, който стоеше до него, помисли, че Санчо им се подиграва, вдигна сопата, която държеше, и я стовари с такава сила върху него, че оръженосецът не можа да запази равновесие и се строполи на земята. Дон Кихот, като видя колко зле наредиха Санчо, се спусна с копие в ръка срещу този, който му беше нанесъл удара, но помежду им застанаха толкова много хора, че не можа да отмъсти за оръженосеца си. Тогава, като видя, че към него се отправя град от камъни и че го застрашават много заредени арбалети и не по- малко аркебузи, той обърна Росинант и в най-бърз галоп — доколкото можеше да препуска конят му — се измъкна измежду хората, молейки се от[281] все сърце на Господа да го спаси от това премеждие и боейки се на всяка стъпка да не го удари в гърба някой куршум, който да изскочи след това през гърдите му. Той поемаше често дъх, за да се увери, че още диша. Но въоръжените селяни се задоволиха с бягството му и не стреляха по него. А щом като Санчо се свести, те го натовариха на магарето му и го пуснаха да върви след господаря си. Макар-че оръженосецът не беше в състояние да го подкара, Сивчо сам се затътри по дирите на Росинант, без който не можеше нито миг да живее. Отдалечил се вече на доста почтено разстояние, Дон Кихот извърна глава, видя, че Санчо иде, и се спря да го изчака, след като се увери, че никой не върви по дирите му.
Множеството остана там до мръкване и понеже врагът не прие боя, потегли към селото си радостно и весело и ако му беше известен древният обичай на гърците, щеше да издигне на това място паметник на победата.
Санчо пъшка от побоя и разсъждава гласно, че е по-добре да се прибере при жената и при децата си, като иска от Дон Кихот да му заплати за времето, през което му е служил. Рицарят отвръща, че е готов да му плати и да се освободи от такъв недостоен оръженосец. Санчо се разкайва и моли Дон Кихот да му прости.
Стигат до река Ебро. Дон Кихот вижда край брега една лодка и веднага си представя, че тя е омагьосана. Кани Санчо да се качи заедно с него в нея, за да се притекат на помощ на въображаем рицар, изпаднал в беда Влизат със Санчо в „омагьосаната“ лодка и се спускат по течението на реката. Санчо Панса трепери и плаче от страх. Воденичари едва ги спасяват от удавяне, а лодката се разбива на парчета.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТА,
за приключението, което преживя Дон Кихот с една хубава ловджийка
Случи се така, че на другия ден при залез слънце Дон Кихот, като излизаше от една гора, плъзна погледа си по зелената поляна, която се простираше пред него, и съгледа на другия й край хора. Приближи се до тях и разбра, че са ловци на соколи. Пристъпи още по-наблизо и видя между тях[282] една красива дама, възседнала белоснежен кон със сребърно седло и зелени хамути. Дамата беше облечена също в зелено и при това тъй богато и елегантно, че беше олицетворение на самата изящност. В лявата си ръка тя държеше сокол и по това Дон Кихот разбра, че сигурно е някоя знатна дама и че всички тези ловци трябва да са нейна свита, предположение, което излезе вярно. Той каза на Санчо:
— Тичай, сине мой Санчо, и кажи на тази дама, възседнала белия кон и със сокол в ръката, че аз, Рицаря на лъвовете, се покланям пред голямата й красота и че ако нейно величие позволи, ще отида да целуна ръката й и ще изпълня всичките й повели, доколкото ми позволяват силите. Внимавай, Санчо, подбирай думите си и гледай да не вмъкнеш в речта си някоя от твоите поговорки.
— На мене ли ще давате съвети? — отговори Санчо. — Като че ли за пръв път в живота си ще нося послания до високопоставени и знатни сеньори!
— Освен посланието — възрази Дон Кихот, — което отнесе на сеньора Дулсинея, не знам да си носил друго поне откакто си на служба при мене.
— Вярно е — отговори Санчо, — но „добрият платец не се бои да даде залог“ и „в пълна къща лесно се приготвя вечеря“, искам да кажа, че нямам нужда от препоръки и съвети, защото от всичко разбирам по малко и за всичко ме бива.
— Уверен съм в това, Санчо — каза Дон Кихот. — Хайде на добър час и Господ да ти е на помощ!
Санчо препусна с всички сили и с необичайна за Сивчо скорост пристигна до мястото, където се намираше хубавата ловджийка. Той слезе от добичето си, падна на колене пред нея и рече:
— Прекрасна сеньора, този рицар, когото виждате ей там, се казва Рицаря на лъвовете. Той е мой господар, а аз съм негов оръженосец и в родното ми село ме наричат Санчо Панса. Този Рицар на лъвовете, който преди носеше прозвището Рицар на печалния образ, ме изпраща да помоля ваше величие да благоволите да му позволите, с ваше съгласие, одобрение и разрешение, да се яви пред вас и приведе в изпълнение своето желание, което е — както той казва, а и аз мисля същото — да се постави в услуга на ваше високоблагородие и на вашата хубост. Ако му позволите, ще имате, сеньора, голяма полза, а за него това ще бъде забележителна милост и удоволствие.[283]
— Няма съмнение, оръженосецо — отговори сеньората, — че вие изпълнихте вашето послание с всички тънкости, които са привични при подобни случаи. Вдигнете се от земята, защото не подобава на оръженосец на такъв велик рицар, какъвто е Рицаря на печалния образ, за когото сме вече слушали много неща, да стои на колене. Станете, приятелю, и кажете на вашия господар, че той е добре дошъл и че аз и херцогът, моят съпруг, ще бъдем много радостни да го приемем в нашия летен дворец, който се намира недалеч оттук.
Санчо се изправи, смаян от хубостта, любезността и учтивостта на сеньората, а най-вече от думите й, че вече е чувала за неговия господар. Рицаря на печалния образ. Той мислеше, че ако тя не го назова Рицар на лъвовете, то е навярно защото той бе променил отскоро името си. Херцогинята (името й и досега не се знае) го запита:
— Кажете ми, драги оръженосецо, за вашия господар ли е написана и се разпространява книга под заглавие „Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча“, а дамата на неговото сърце не се ли казва Дулсинея дел Тобосо?
— Той е, същият, сеньора — отговори Санчо, — а оръженосецът, който се появява или би трябвало
